— А на теб защо ти бяха толкова интересни часовете по икономия и домакинство? — попита Лукас. Жадуваше да чуе признанието й: „Може би ще ме помислиш за старомодна, но копнеех да бъда съпруга и майка, да имам собствен дом.“

— Защото бях облагодетелствана в сравнение с моите съученички — отвърна тя.

„Разбира се! Имала си мечтите си!“ — помисли Лукас, но се престори на изненадан:

— Така ли?

— Майка ми беше… всъщност още е преподавателка. Преподаваше ни тъкмо икономия и домакинство.

— Значи сега се е преквалифицирала и чете здравно образователни лекции.

— Нямам представа. Може би…

— Не поддържате ли връзка?

— Не! — Гейлън вирна брадичка. — Има ли още нещо, което искаш да знаеш за мен?

Щеше му се да възкликне, че иска да научи най-съкровените й тайни, да проникне в дълбините на сърцето й, ала само промърмори:

— Няма.

Гейлън не издържа пронизващия му поглед и извърна очи към разноцветните папки, натрупани на купчини на пода. Направи й впечатление, че са размествани, очевидно Лукас ги бе пренареждал. Върху бюрото имаше нови документи и разпечатки на данни от Интернет. Погледът й попадна на заглавие, написано с едри букви: „Манхатънското пони, което знае само един номер“. То сякаш приканваше любопитния читател да се запознае с поредната унищожителна статия на Розалин Сейнт Джон, посветена на момичето без гимназиална диплома.

Светската хроникьорка обявяваше, че репертоарът на Гейлън Чандлър се състои само от един номер — репортерството. „Няма спор — пишеше Розалин, — че тя умее да отразява събитията, свързани с даден съдебен процес. Но накараш ли огненочервеното пони да направи нещо необичайно, да прояви характер или емоция, то неизменно се проваля. Гейлън Чандлър не може едновременно да ходи и да дъвче дъвка, камо ли да съобщава новина след новина пред зоркото око на камерата.“

Гейлън отмести поглед от статията, която Лукас несъмнено беше прочел, и попита:

— Откъде да започна?

— От всекидневната.

Внезапна болка прониза сърцето й.

— От всекидневната ли? — прошепна.

— Първо разопаковай кашоните.

„Трябваше да го предвидиш — смъмри се тя. — Какво друго очакваше?“ Лукас знаеше прекалено много за нея, известно му бе единственото й умение — да шие. Поставил я беше на мястото й… Все пак направи последен отчаян опит:

— Нали щях да преглеждам досиетата…

— Имаш ли нещо против аз да чета на глас, докато ти шиеш? Така ще се запознаеш с основната информация и ще спазиш обещанието, дадено пред сестра Кейси и момичетата. Доколкото си спомням, утре следобед куклите трябва да бъдат занесени в болницата. Гейлън, чуваш ли какво ти говоря? — попита, а в съзнанието му се въртеше една и съща натрапчива мисъл: „Погледни ме, Гейлън. Позволи ми да те видя!“.

Най-сетне тя се подчини на безмълвната му заповед и когато тревожният й поглед срещна очите му, Лукас се усмихна. Усмихна се на младата жена със златно сърце, която мечтаеше да шие булчински рокли, и рече:

— За разлика от почитаемата Розалин аз вярвам, че можеш едновременно да шиеш и да слушаш.

Тринайсета глава

Приказката, разказана от Розалин Сейнт Джон, започваше така:

„Имало едно време четири красиви млади жени, които с щурм превзели Манхатън. И четирите били сексапилни, умни, самоуверени, със силен характер.

Първата се казвала Кей и била прокурорка с блестящо бъдеще. Притежавала такива качества, че би могла да направи шеметна политическа кариера, да влезе в Белия дом. Може би като съпруга на президента, защото всеки мъж би се гордял с умната и ослепително красива Кей. Дори, ако пожелаела, можела самата тя да стане президент на могъщата страна, в която живеела.

Името на втората било Моника — суперманекенка с непринудена усмивка и със златно сърце, останала непокварена от славата. Била на върха на кариерата си и макар вече да била трийсетгодишна, всички предричали, че ще остане на подиума докогато пожелае.

Третата била архитектка на име Марша. Гениалните й проекти неизменно присъствали по страниците на най-престижните списания за архитектура и дизайн, била чест и желан гост в домовете на най-богатите хора в Манхатън. Те ценели съветите й и често й възлагали да участва от тяхно име в търговете за антикварни вещи, организирани от най-прочутите фирми в Лондон и Ню Йорк.

Четвъртата се казвала Брин. Била лекарка, но се занимавала и с научни изследвания. Посветила много усилия на борбата със злокачествените тумори. Била отдадена на пациентите си, вдъхвала им сили и смелост. Имала лек не само за физическите им страдания, но и за изтерзаните им души.

Внезапно дошъл краят на вълшебната приказка — една след друга четирите красиви и умни жени били убити. Гърлата им били прерязани, върху гърдите им били очертани кървави кръстове, угасналите им очи били избодени.

Трагичен край… но може би е бил за предпочитане пред мъчителния живот на жените, изоставени от чернокосия принц. Може би за тях смъртта е била щастливо избавление от терзанията им.“ Розалин Сейнт Джон се питаше дали Лукас е щял да избере за своя съпруга една от тези зашеметяващи жени. На този въпрос тя нямаше отговор. Дори не бе подозирала за връзката на Лукас Хънтър с красавиците, докато не бе получила съобщенията на убиеца.

„Всъщност не бива да се учудваме — продължаваше тя. — Всички знаем колко потаен е лейтенант Хънтър, който сякаш се е обградил с висока стена и не позволява да надникнем в личния му живот. Дали е имал интимни връзки с четирите жени едновременно? Едва ли — не е в негов стил. Той е като ловец, който преследва само едно животно. Безмилостен е и в работата, и в любовта. Връзките му са мимолетни — страстни ласки в непрогледната нощ, сетне сбогуване. Но дали е продължавал да се среща с някоя от четирите звезди на небосклона на Манхатън? Това завинаги ще остане тайна.“

Докато слушаше гласа на Лукас, Гейлън си задаваше същия въпрос. Едно бе сигурно — че скърби за мъртвите и ще отмъсти за тях.

— Покажи ми какво правиш — внезапно каза той.

Гейлън изненадано вдигна глава. Думите му бяха дошли като гръм от ясно небе и бяха нарушили магията на тъжната приказка за изпепеляваща любов и жестока смърт.

Седяха един срещу друг на снежнобелия мокет, всеки в свой собствен свят. Неговият бе олицетворен от полицейски доклади в разноцветни папки, нейният — от ефирни тъкани и русокоси кукли.

В камината, иззидана от гранитни блокове, гореше буен огън, на стъклената масичка редом с чашите с горещ чай и чинията, пълна с топли кроасани, бяха подредени материалите за шиене.

На всеки кръгъл час се разнасяше мелодичният звън на белия часовник, поставен на полицата над камината.

Гейлън се изчерви от погледа на Лукас. Гледаше я почти влюбено, сякаш в този приказен миг за него съществуваше само тя и куклите й.

— О, нищо особено! — възкликна смутена.

Ала Лукас беше на друго мнение. Изящните й ловки пръсти сътворяваха магия, даряваха с радост безброй момиченца.

— Наблюдавах те внимателно — нали съм детектив — пошегува се той. — Забелязах, че използваш кройки. Според мен моделите са твои — оригинали на Гейлън Чандлър.

— Халатите и нощниците са копия на онези, които носят пациентите.

„Но не и другите облекла — помисли Лукас. — Не и оригиналните тоалети, които според сестра Кейси са истински произведения на изкуството.“

Незнайно защо Гейлън се срамуваше от артистичния си талант и смяташе за съвсем естествена способността си да бъде изрядна домакиня.

— Да преминем към технологията — продължи той. — Прикрепваш кройките към плата и изрязваш парчета с необходимите форми и размери. Това вече го схванах. Но ми е непонятно как успяваш да съединиш парчетата. Като те гледам, ми се струва, че наблюдавам някакво вълшебство.

— Толкова е лесно! — засмя се тя.

Лукас вдигна вежди:

— Приемам, че съществуват някакви правила, към които се придържаш и които са непонятни за мен. Поглеждаш парчетата и преценяваш как да ги съединиш. Какво следва? Покажи ми.

— Гледай внимателно. — Изящните й пръсти полетяха като лекокрили птици. — Прикрепваш с карфици парченцата едно към друго с лицевата страна отвътре, после тропосваш на половин сантиметър от ръбовете. Ето, опитай. Ще видиш колко е лесно.

Подаде му парчетата тъмночервено кадифе, пресичайки границата между света на куклите и света на смъртта.

Лукас несръчно пое иглата и плата. Ловките му пръсти, които така нежно докосваха снежинките върху къдриците й и ги превръщаха в ледени сълзи, сега му изневеряваха. Самоувереността му беше изчезнала. Усмихна се смутено и промърмори:

— Изобщо не е лесно.

— Не забравяй, че аз съм завършила курс по шев и кройка, а ти си начинаещ.

— Според мен причината е съвсем друга. Умението ти е нещо като първичен инстинкт и подчертава разликата между мъжете и жените, за която твърдим, че не съществува.

Навярно имаше предвид послание от ерата на пещерните хора, заложено в хромозомите, което подтиква жената да се грижи за дома, а мъжа — да ловува, за да изхранва семейството.

Всеки би казал, че забележката му е израз на типичен мъжки шовинизъм, но на Гейлън й се стори, че долавя в думите му сексуален подтекст. Този изключителен представител на силния пол намекваше, че тя е едната страна на първичното уравнение — пълноценна жена, равностойна на него, и същевременно очарователно загадъчна като неговите бляскави партньорки, загинали от злодейска ръка, заради които я бе допуснал в приказния си свят. Да, само заради тях.

Лукас Хънтър стоеше неподвижно, стиснал плата и иглата.

Ала Гейлън усети неописуема болка, сякаш невидима нажежена игла се забиваше в гърдите и очите й.

За миг стисна клепачи, а когато отвори очи, съзря неизмеримото разстояние между царството на смъртта и царството на куклите.

— Кей и Моника… Марша… Брин — промълви. — Били са забележителни жени.

— Вярно е — каза Лукас.

Гейлън въздъхна. Внезапно й хрумна, че той прекалено дълго е крил тайната, причиняваща му толкова мъка, и може би иска да я сподели с някого. Ето защо побърза да каже:

— Сигурно си ги обичал…

— Не!

Не, разбира се. Само в приказките мъж и жена трябва да са влюбени, за да правят секс.

— Не съм бил обвързан с нито една от тях.

— Обвързан ли? — неволно повтори Гейлън и веднага съжали. Не й се искаше Лукас да я помисли за наивна провинциалистка, която не е чувала за връзки, основаващи се само на страстта.

— Не съм бил обвързан сексуално — отвърна той, сетне, използвайки думи, които не означаваха нищо за него, но може би имаха стойност за Гейлън, добави: — Нито емоционално… или романтично.

— Но…

— Това е само предположение на Розалин и навярно на убиеца.

— Познавал си ги, нали?

— Да, но бегло, само с Кей сме работили заедно. Ако разберем как убиецът е свързал името ми с другите три жертви, ще разкрием самоличността му.

Лейтенант Лукас Хънтър обясняваше, че трябва да се проведе подробно разследване, свързано с детективска работа. Освен това бе казал „да разберем“, „да разкрием“. Гейлън се запита дали говори за колегите си от нюйоркската полиция… или подхвърля безумната идея да работи в екип с нея.

След миг получи отговор. Лукас остави на пода до себе си червеното кадифе, сетне й подаде четири снежнобели листа хартия. Думите, изписани с ъгловатия му почерк, бяха като следи върху снега. Най-отгоре на всяка страница бе написано име на жена, следваха данни и бележки.

— Накратко съм описал какво ме свързва с жертвите. Да започнем с Кей. В продължение на няколко години работихме няколко пъти заедно по различни случаи. Тъй като почти винаги ставаше въпрос за жестоко убийство, медиите проявяваха жив интерес към изхода от всеки съдебен процес. Кей беше амбициозна прокурорка. Захванеше ли се с някой престъпник, той получаваше тежка присъда. Повечето пропаднали типове, които е изпратила в затвора, още са зад решетките или са мъртви. Още не съм открил престъпник, бил той в затвора или на свобода, който да ме познава отблизо или да ме е следил дълги години, за да открие връзката ми с другите три жертви.