Катрин Стоун - Пламък и лед

Лукас млъкна и тя разбра, че трябва да прегледа написаното на следващия лист.

— С Моника сте се запознали миналата година през март — промърмори, след като прочете първото изречение. — В самолет, пътуващ от Денвър до Ню Йорк.

— Бях извикан като консултант заради убийство, извършено в Боулдър, а тя се връщаше от снимки в Аспен. Разговаряхме по време на полета, на аерогарата се разделихме. След няколко седмици Моника ми телефонира. Каза, че копнеела да излее душата си пред някого, защото най-сетне била решила да се раздели с дългогодишния си приятел.

Датата и часът на обаждането бяха отразени на белия лист с надпис „Моника“: 12 април, 19.15 ч. Под тях се ширеше безбрежна белота. Гейлън изненадано вдигна поглед:

— Никога повече не си я виждал, така ли? Не си излизал с нея…

— Не. — Лукас замълча, като че ли се колебаеше дали да продължи, сетне промълви: — Не.

Тя не издържа погледа му и сведе очи към третия лист:

— Тук пише, че Марша е идвала в апартамента ти преди четири години.

— Да, по моя молба. Тъкмо бях купил жилището и търсех архитект, който да ми помогне при преустройството. Бях си наумил как трябва да изглежда апартаментът, но първо трябваше да се съборят почти всички вътрешни стени. Идеите ми не допадаха на Марша, но аз проявих неотстъпчивост. Тя се помъчи да ме убеди поне да използвам по-топъл оттенък на белия цвят. — Лукас неволно се усмихна. — Марша загуби битката, но сражението й достави удоволствие. Дори след като приключих ремонта, продължи да ми изпраща брошури с фотографии на предмети, предлагани на престижни търгове. За всеки твърдеше, че ще бъде тъкмо на място в моето жилище. Белия часовник на полицата купих благодарение на нея.

Гейлън погледна прекрасната антика, която с мелодичен звън отмерваше всеки час. Напомняше на току-що паднал сняг.

Под „часовник“ и дата отпреди две години бяха записани друга дата и само една дума.

— Фазан… — прочете Гейлън.

— Изящна старинна порцеланова статуетка — поясни той. — Марша я беше поръчала на клиент, който беше извън страната. Той обаче бе чул за красивата вещ и й бе заръчал да наддава, докато спечели или докато цената премине границите на разумното. От своя страна тя бе решила да се посъветва с мен, за да се ориентира за цената. „Ти си англичанин, статуетката е изработена в Англия — трябва да знаеш приблизителната й стойност“ — ми каза. Навярно й е било известно, че и аз ще се влюбя в това произведение на изкуството. На другия ден отидох в „Сотби“ и разгледах фазана. Обадих й се и я посъветвах да наддава, докато купи статуетката. Успокоих я, че ако клиентът не я хареса, аз ще платя стойността й. След няколко дни намерих съобщение от нея на телефонния секретар — клиентът бил очарован от фазана и настоял да го задържи.

На листа с надпис „Марша“ нямаше повече записки, което означаваше, че Лукас не я е виждал след това, нито е разговарял по телефона с нея. Все пак Гейлън се престраши да отбележи:

— Никога не съм виждала снимки на жилището ти в „Аркитекчъръл Дайджест“.

— Не обичам хората да надничат в личния ми живот. Марша не ме помоли да я препоръчам на мои приятели, нито спомена пред някого, че е оказала, макар и скромна помощ при обзавеждането на апартамента ми.

Гейлън зачете справката на последния лист и очите й се разшириха от изненада:

— Познанството ти с нея е отпреди седемнайсет години! Били сте заедно в колежа.

— Да. Тя ходеше с мой съквартирант. Често се срещахме в коридора и се поздравявахме, но за пръв път разговаряхме на едно парти. Стоях сам пред сградата, ненадейно се появи Брин и въпреки че почти не се познавахме, изтърси: „Пиеш прекалено много!“.

— Вярно ли беше?

— Да. По онова време прекалявах не само с алкохола.

— Защо?

— Защото Брин следваше медицина, беше с две години по-голяма от мен и най-вече защото родителите й бяха алкохолици. По-късно призна, че се е разтревожила от способността ми да пия до забрава и да изглеждам трезвен.

— Питах защо си прекалявал с алкохола… и с другото — промълви Гейлън и се изплаши да не би въпросът да му се стори прекалено нахален. Но очите му проблеснаха закачливо и той с усмивка отвърна:

— Може би защото бях на деветнайсет и преди да постъпя в университета, цели девет години бях живял в интернат в Англия. Едва ли можеш да си представиш английските училища за децата на аристокрацията, в които се обучават бъдещите крале, а дисциплината е кралица. Сексът, алкохолът и наркотиците бяха строго забранени. — Закачливите искрици угаснаха и очите му потъмняха. — Наркотиците и алкохолът ми помагаха да избягам от действителността. Да избягам… — тихо повтори и добави: — А може би и да мечтая.

— Още ли пиеш много и злоупотребяваш с наркотици? — попита Гейлън, но не посмя да му зададе въпроса мечтае ли все още.

— Не съм взимал наркотици, откак бях в колежа. Колкото до алкохола… понякога пия доста, но само когато не разследвам случай.

„Което означава, че изобщо не пиеш“ — помисли Гейлън. Според Розалин Сейнт Джон, която разполагаше със сигурни източници, лейтенант Лукас Хънтър не знаеше какво е отдих. Когато започнал безвъзмездно да сътрудничи не само на нюйоркската полиция, но и на полицейските служби по целия свят, които се нуждаели от помощта му, настоявал да ползва почивка, преди да се заеме с нов случай. Според Розалин тогава той просто изчезвал. Виждали го ту в Париж, ту във Венеция или на Ривиерата. Неизменно придружаван от ослепително красиви жени. Но вече години наред сексапилният ловец не бил „изчезвал“.

— Случва ли ти се да бъдеш свободен? Да не разследваш престъпление? — запита Гейлън.

Той се усмихна:

— Отдавна не ми се е случвало. — Искаше му се да добави: „Откакто се отдадох на мечтите си, откакто избягах.“ — Не е хубаво да се наливаш с алкохол, за да избягаш от действителността или за да мечтаеш.

— Каза ли го на Брин?

— Не, щеше да прозвучи като самопризнание. Нямах намерение да разголвам душата си пред една непозната. Заявих, че макар да съм изпил повечко алкохол, още съм достатъчно трезвен да проумея онова, което тя не осъзнава, макар че не пие — че съквартирантът ми не е подходящ партньор за нея.

— Че ти трябва да заемеш мястото му — подхвърли тя.

— Грешиш, Гейлън — отвърна той и си помисли: „Още тогава знаех, че не бива да се обвързвам с никого.“ — Дълбоко грешиш.

— Предполагам, че с Брин сте останали приятели.

— Не е вярно. Седмица по-късно тя скъса с моя съквартирант. Повече не я видях, нито сме разговаряли по телефона.

— Въпреки че и двамата сте живеели в Манхатън?

— Въпреки това.

— Възможно ли е твоят съквартирант да е убиецът?

— Възможно е, но съм сигурен, че е невинен. Оказа се, че притежава висок морал и че е по-здравомислещ, отколкото предполагах. Не, не е той, нито някой друг от тогавашните ми съквартиранти.

— Може би убиецът е познат на Брин, пред когото тя е споменала името ти. — Гейлън замълча и свъси вежди. — Твърде е възможно изобщо да не го е виждала, а да е говорила за теб пред негов познат. И ти ли стигна до същото предположение?

Лукас с възхищение изгледа жената, която умееше да сглобява не само дрехи от парчета плат, но и сложната мозайка, наречена „разследване“.

— Да, детектив Чандлър, и аз стигнах до това заключение.

— Същото важи и за Моника и за Марша, така ли?

— Да.

— Четирите познавали ли са се?

— Засега не съм установил някаква връзка помежду им.

Тя въздъхна, а Лукас се усмихна:

— Ще го заловим, детектив Чандлър.

— Зная — промълви Гейлън и мислено добави: „Ти ще го заловиш.“ — Още нещо ме притеснява. Убиецът говори за теб така, сякаш…

— Какво, Гейлън?

— Сякаш те познава отблизо.

— Имаш право. Но може би този психопат се мисли за истински професионалист и всячески се стреми да привлече вниманието ми. Струва ми се, че му доставя удоволствие играта на котка и мишка.

— Какво ли ще поиска сега?

„Да си поиграе с теб“ — каза си Лукас, но не му се искаше да я плаши, затова промърмори:

— Сигурно ще разберем довечера.

— Да го попитам ли?

— Стига да искаш…

— Страхувам се да не изпусна нещо, което не трябва да казвам.

— Не бой се, той ще контролира разговора. Ще ти съобщи само това, което желае, и ще те накара да казваш само онова, което иска да чуе. Съветвам те да се придържаш към истината, Гейлън. Бъди по-словоохотлива, задръж го колкото е възможно по-дълго на телефона. Разкажи му всичко, което знаем за него. Ще се справиш блестящо.