- Опасявам се, че нямаме изгледи за помощ - най-накрая каза Син. Той посрещна погледа на Брейдън. - Ти просто трябва да направиш това, което започна. Съблазни Маги.

Колко просто звучеше това. Ако беше някоя друга, а не тя, Брейдън не би се съмнявал в успеха си. Но в този момент съблазняването й бе почти извън въпрос.

- Това вече не е толкова лесна задача.

- Защо така? Брейдън въздъхна.

- Нали осъзнаваш, че ако продължа да я притискам, след като тя ми каза, че прави това, за да предпази братята си, ще реши, че съм истински маймунски задник.

Син го погледна учудено.

- Да не би да ми казваш, че никога не си прелъстявал жена, която те е мислела за маймунски задник?

- Не - отговори Брейдън, ужасен от самата идея за това, което намекваше Син. - Жените ме обичат.

- Щастливец - каза сухо Син, - Повечето от нас трябва да се потрудим за партньорките си в удоволствието.

Брейдън го погледна комично.

- Аз не съм повечето мъже, а ти не си забавен.

- Всъщност съм, но това е друг въпрос. Точно сега, трябва да останем съсредоточени. Ти работи по съблазняването на Маги, а аз ще видя дали има някакъв начин да измъкнем Локлан жив.

- Нека ти помогна - предложи Юън. Син поклати глава.

- Прекалено си голям, за да се скриеш. Веднага ще те забележат.

Брейдън кимна в съгласие.

- Той е прав. Ще свършиш, блъскайки си главата някъде, а ако се наложи да се скриеш, никога няма да събереш цялото си тяло в някое скришно кътче или пролука.

- Аз съм едва два-три сантиметра по-висок от Син - каза Юън.

- Да - съгласи се Син, - Но аз имам доста по-голяма практика да се прикривам от теб.

- Добре тогава - примирено каза Юън и погледна към Син. - Ти отиваш да огледаш терена, аз ще поправя покрива, а на Брейдън му се пада цялото забавление.

- Това не ти ли напомня за детството? - саркастично попита Син.

Брейдън изсумтя.

- Напълно, като изключим това, че Локлан е завързан.

Син повдигна вежди.

- Като се замисля - каза Брейдън и най-после се усмихна, - май сме правили и това един-два пъти, нали?

- Само един-два пъти - отговори Син и се отдалечи от тях.

Щом стигна до вратата на църквата, той спря на прага и погледна брат си многозначително.

- Брейдън, не ме разочаровай!

- Брейдън, толкова съм разочарована от теб! - извика Маги, докато се взираше в него.

Неприличното му предложение все още звънеше в ушите й. Този мъж със сигурност се бе побъркал.

Но по-лошото от небрежната му покана да прекара нощта в леглото му, бе фактът, че сърцето й наистина желаеше да се съгласи с това, което бе неприемливо.

Как можеше сърцето й да иска нещо, което разумът й знаеше, че е лошо и невъзможно?

Объркана и разочарована от себе си заради противоречивите си чувства, тя си го изкара на източника на всичко: Брейдън.

Защо, за Бога, бе решила, дори за миг, че той е този, който ще й помогне?

О, наистина щеше да й помогне. Но само ако помощта включваше съвкупление. Да върви по дяволите. Не я интересуваше дори и да бе

най-красивият мъж на света или дори това, че тя бе, ако смееше да си признае, привлечена от него. Поне физически.

Този мъж бе самият дявол!

В нея бушуваха гняв и болка. И като си помисли, че в действителност бе започнала да го харесва отново. Той беше толкова мило момче. Нейният герой. Колко пъти бе идвал да я спасява в миналото?

Повече, отколкото можеше да преброи. В онези дни щеше да вземе в обятията си и да се бие или да изплаши, който и от братята й да я преследваше. Бе гледала на него като на свой герой.

Как онова мило, скъпоценно момче се бе превърнало в такъв мъж? Мъж, който нямаше душа.

- Как можеш да дойдеш при мен и да опитваш това, след като ти обясних причината заради, която сме тук? - попита тя. - Нямаш ли срам?

Брейдън въздъхна вътрешно, желаейки той да е вързан към някой стол, а Локлан да е тук, за да спечели Маги.

"Аз съм маймунски задник.

Така ми се пада, като слушам Син. Трябваше да се досети. Единственият съвет, който Син можеше да даде, и който струваше нещо, бе по отношение на войната, не на жените."

Изминалият ден го бе изтощил. Нямаше ли край?

Поемайки си дълбоко дъх, той опита отново.

- Маги, любов моя, не разбираш ли, че Локлан не може просто да ти се предаде? Ако направи това, ще изглежда слаб пред мъжете си, а кой мъж ще последва леърд, победен от едно момиче?

Маги се загледа в него. Как можеше и той да е глупав като останалите?

- Проклети да сте всички мъже с вашата гордост - каза Маги през стиснати зъби. - Точно тя доведе двамата ми братя до гроба. Никой от вас ли не може да си признае, че е сгрешил?

Усмихвайки се чаровно, Брейдън се протегна и докосна бузата й с нежен жест, който предизвика тръпки по цялото й тяло.

- Ако трябва да бъдем честни, ние сме сложни зверове, но не повече от вас жените.

По-силна от докосването му, леката закачка в зеленикаво-кафявите му очи разтърси нещо в нея и я накара да копнее за времето, когато двамата не бяха на различни страни.

Щеше да бъде толкова лесно да му се предаде.

Но не можеше. Не и когато целта й беше толкова важна. Не и докато предаването пред него в крайна сметка щеше да доведе до разбиване на сърцето й.

- Това не е нещо, с което да се шегуваш, Брейдън - отговори тя по-рязко, отколкото бе възнамерявала. В действителност, не бе толкова ядосана на Брейдън, колкото на себе си, задето го остави да й въздейства по този начин. - На риск е поставен животът на много хора.

- Да, така е. Дори на повече, отколкото предполагаш.

Тя се намръщи заради тона на гласа му.

През лицето му премина сянка и тогава тя осъзна, че той крие нещо.

- Какво имаш предвид?

Отпускайки ръка, Брейдън се поколеба за няколко минути преди да проговори отново.

- Кланът е готов да пролее кръв, за да върне вас, жените отново у дома.

Маги стисна зъби вбесена. Мъже! Колко нетърпими бяха всички те. Изглежда, че вечното нещастие на жените бе да бъдат свързани с неблагоразумни глупаци.

- Всичко ли при мъжете трябва да се свежда до кръвопролитие? Не може ли някой от вас просто да проведе един разговор?

Той наклони глава по отвличащ вниманието, примамлив начин, който изложи на показ трапчинките му.

- Ако правехме това, щяхме да сме жени и нямаше да ни обичате толкова.

- Да, но можеше да ви харесваме повече. Той повдигна въпросително вежда. Въртейки очи, Маги не разбираше как е възможно да бъде толкова равнодушен по този въпрос.

- Как може да се шегуваш с това? - попита тя. - Не се ли тревожиш да не умреш в битка?

- Не, скъпа - отвърна нежно той. - Никой от нас не е. Ние сме планинци. Родени да се бием и да се забавляваме с девойките. Лично аз, предпочитам второто, но както добре знаеш, никога не съм избягвал някоя битка.

Раздразнена от думите му, Маги се опита да измисли начин, по който да се справи с това. Как може да накара Локлан да прекрати враждата?

- Тогава какво да направя?

- Предай се - просто каза той.

- Така нищо няма да се промени.

- Ще се промени. Локлан може да договори мир с МакДъглас.

- Но ще го направи ли?

Тя забеляза несигурността в очите му. И обмислянето му. Почти можеше да види как работи умът му и се запита каква ли лъжа ще измисли, за да я залъже.

Най-накрая той проговори:

- Не, дори аз не съм такъв звяр, че да те излъжа за това. Не и когато е толкова важно за теб. Локлан не може да прекрати враждата, докато МакДъглас се опитва да убие Юън.

Тя предполагаше точно това.

И все пак, уважаваше Брейдън, че постъпи почтено. Може и да бе негодник и измамник, но щом ставаше въпрос за лъжи, теглеше чертата там. Добре бе да се знае, че в порочното му тяло е останал поне малко морал.

Но в момента това не й помагаше особено много.

Как можеше да прекрати всичко, ако...

Маги застина, когато в съзнанието и се появи една идея. Беше съвсем абсурдна, но не повече от тази да събере жените и да ги накара да не се подчиняват на мъжете си. Със сигурност щом можеше да убеди лейди МакДъглас да я последва, можеше да накара Роби МакДъглас да я изслуша, нали?

Все пак цялата тази вражда бе започната заради една жена, а сега, когато бе женен за друга, защо би продължил враждата заради Айзабел?

Вероятно той също търсеше начин да се откаже, без да се посрамва.

Да, това бе една възможност.

Маги остави идеята да се оформи в съзнанието й. Колкото повече мислеше, все по-разумно й изглеждаше.

Това действително бе една възможност. И ако бе истина, тогава може би като се срещнеше с МакДъглас щеше да го накара да види безсмислието от продължаването на враждата.

Нали?

Най-малкото, което можеше да направи, бе да се опита.

Вземайки решение, тя срещна погледа на Брейдън.

- Щом не мога да убедя Локлан да прекрати това, тогава ще трябва да отида при МакДъглас, за да го вразумя.

Брейдън се разсмя на думите й.

- Да не си се побъркала?

- Не, говоря сериозно. Ако му обясня, той ще...

- Ще се изсмее в лицето ти, след това ще отсече главата от раменете ти и ще я окачи на стената си.

- Ще го накарам да разбере.

Брейдън я зяпна, скован от неверие. Никога през живота си не бе срещал някой като Маги. Със сигурност не можеше да откъсне поглед от нея. За жалост, беше напълно полудяла. И ако се съдеше по вирнатата й брадичка, той можеше да види, че вече е взела решение точно както Фъргъс. Нямаше да има никакъв начин да я разубеди.

Все пак той усети нуждата да опита.

- Има ли нещо, което мога да кажа, за да те спра да извършиш тази лудост?

- Нищо.

- Дори и ако изтъкна факта, че МакДъглас най-вероятно ще изтръгне сърцето ти и ще го хвърли на кучетата?

- Това не променя нищо. Трябва да опитам.

- Помислих си, че ще го кажеш - въздъхна Брейдън. - Мога ли да прибавя още една грижа към купа?

Маги застина при думите му, ужасена от онова, което може да каже. Всеки път, щом той придобиеше това изражение, й подмяташе още някое трудно препятствие. А точно сега тя се бе изморила да ги прескача.

- Какво?

- Ако с останалите жени не се предадете до края на седмицата, изтощените мъже ще убият Локлан и ще нападнат църквата.

Тя остана с отворена уста щом чу думите му. Със сигурност се шегуваше, но искреният му поглед й каза, че говореше сериозно.

- Какво?

- Истина е. Докато си говорим, Локлан е вързан за един стол в замъка.

Ако ситуацията не бе толкова страшна, тя идеше да се засмее на образа, който се появи в главата й. Но това не бе смешно. Изобщо не бе.

- Ох, вие мъже! - сопна се тя, разгневена

при мисълта какво са направили.

- Мрази ни, щом трябва, но не мога да оставя брат си да умре, както и ти не би оставила това да се случи на някой от твоите братя.

- Не, и аз не бих могла да продължа да живея в мир, ако го убият - тихо каза тя.

Навеждайки глава назад, Маги затвори очи и разтърси глава. Бе изморена, изтощена и обезсърчена.

Кога нещата бяха станали толкова сложни?

Е, това не променяше нищо. Просто й оставяше по-малко време да направи някое чудо. И Господ да й е на помощ, но тя щеше да го направи, щеше да направи някое чудо. Или щеше да умре докато се опитва.

Най-малко четирите дни щяха да й дадат време да стигне до МакДъглас.

Поне се надяваше да е така.

- Ето вземи това. — Тя издърпа от кутрето си пръстена, който баща й бе подарил за десетия й рожден ден. Беше малка златна халка с отпечатани диви цветя върху нея. Всички жени от клана знаеха, че й принадлежи и в нейно отсъствие, той щеше да говори от нейно име.

- В края на седмицата дай пръстена ми на Пеги и й кажи да заведе жените у дома.

Брейдън задържа златната халка в ръката си. Металът все още пазеше топлината й. Беше такова малко бижу, толкова крехко и деликатно и в същото време здраво и неподдаващо се на натиск. Толкова много му напомняше на собственичката му.

Той си спомняше времето, много отдавна, когато двамата с Маги бяха приятели. Когато го бе спасила от нападението на група жени от клана, които го чакаха да премине покрай тях по пътя си към къщата й, за да го нападнат.

Честно казано, не можеше да си спомни даден момент в живота си, в който да не е познавал нея и ината й.

Никога досега не бе осъзнавал колко голяма част от миналото му бе свързано с нея. Не и докато не си представи как тя се запътва към МакДъглас и я убиват.

Поради някаква причина, мисълта за нейната смърт му причини по-силна болка, отколкото трябваше.

Брейдън й върна пръстена.

- Наистина ли вярваш, че ще остана тук и ще те оставя да се противопоставиш на МакДъглас сама?