- Излизай оттам, грубиянска жено! - из-

ръмжа Иън, като дърпаше плата в опит да се добере до нея.

- Не съм жена на грубиян - викна тя на свой ред. - Още съм малка да се омъжа, а и не харесвам грубияни.

От дълбините на плата се надигна мелодичен смях.

- Едва ли някой от вас знае какво точно иска да каже - заяви гласът.

Маги веднага позна кой я беше спасил. Сърцето й замря, а очите й се разшириха, щом чу гласа на най-младия син на господаря.

Боже милостиви, седеше върху Брейдън МакАлистър!

Отново.

В бързане да стане, тя, без да иска го удари с лакът в стомаха и с коляно в ребрата. Той простена и я подхвана за ръката.

- Полека, девойче - каза й меко. - Остави ме да измъкна и двама ни, преди да си ми навредила още повече.

- Простете ми, милорд - побърза да се извини тя. - Не исках да ви убия.

- Още не съм умрял - засмя се отново той. - Макар че почвам да подозирам, че присъствието ти може да е опасно за момчешкото здраве.

Маги прехапа устна при спомена за последната им среща, едва седмица по-рано. Тогава тя беше на едно дърво и събираше ябълки, когато се появиха Брейдън и брат й Джейми. Тя се наклони прекомерно и се изтърси от дървото право върху главата на бедния Брейдън.

Оттогава Джейми й викаше развален плод и я беше предупредил да стои надалеч от сина на господаря, преди да го е убила.

Тя се опитваше да спази заръката му, защото много харесваше Брейдън. Той често й носеше дрънкулки, когато идваше при братята й Джейми и Ангъс и за разлика от тях, никога не се опитваше да я стиска в желязна хватка или да я кара да яде червеи, или други подобни позорни неща.

Брейдън успя да освободи и двамата с няколко дръпвания на плата.

Първата гледка пред очите на Маги беше вбесеното лице на Иън, който се хвърли към нея.

Тя писна и хукна да бяга, но Брейдън я издърпа до себе си с една ръка, докато с другата възпираше Иън.

- Хайде, полека - обърна се той към двамата. - За какво е тая гоненица?

Иън показа кончето си, което имаше само три крака.

- Тя ми счупи коня и аз ще й счупя главата за наказание.

- Беше, без да искам - побърза да се защити Маги. - Казах ти, че не беше нарочно. Паднах, докато го държах, защото искаше да ме удариш.

- Нямаше да искам да те ударя, ако не си играеше с него, смрадливо, мишесто женчо!

Брейдън отметна глава и се разсмя с мощен глас.

- Женчо ли? - попита той Иън. - Момче, знаеш ли изобщо какво значи тази дума?

Иън нацупи долна устна.

- Да, тате постоянно я казва.

- И какво значи?

- Страхлив. Брейдън поклати глава.

- Иън, ти на колко години стана?

- На седем, като нея.

Той така изплю последната дума, все едно Маги беше най-долното създание на света.

- Добре, значи, в бъдеще като искаш да обидиш някого, да знаеш, че „женчо" е мъж, който върши женската работа и не става за обида на малката ти сестричка. - Така ли - намуси се Иън. - Добре, обаче е мишеста.

- Не съм мишеста - възрази Маги. - Ти си жабешка пишка.

Брейдън се задави при тази обида.

- Къде, за Бога, сте се скитали вие двамата, за да научите такива думи?

- Най-вече сред по-големите ни братя — обясни Маги.

- Някой трябва да поговори с Джейми и Ангъс - заяви Брейдън, като върна коня на Иън. — Слушай сега, Иън МакБлар, в моята стая имам изрисуван кон. Ако ти го дам, обещаваш ли да не закачаш сестра си?

- Само ако тя обещае да не го пипа - отвърна той и очите му хвърляха искри, когато се обърна към нея. - Никога.

Маги стисна устни и усети как очите й парят от напиращите сълзи при тези думи. Тя не беше лошо момиченце и не искаше да повреди играчката му.

- Не съм виновна. Исках само да го подържа.

Тя погледна към Брейдън.

- Никога не ми позволяват да си играя с играчките им. А откакто мама умря миналата зима, нямам нищо ново за игра.

- Защото си момиче - извика презрително Иън. - Момичетата не си играят с коне. Не заслужават.

Маги се протегна да го удари, но Брейдън отново я спря.

- Иън, виж какво - обърна се към момчето той. - Трябва да си по-внимателен с Маги. Сестрите са скъпоценни дарове.

- Откъде знаете? Вие имате само братя.

- Точно затова. Ако имах такова безценно цвете за своя сестричка, щях да се грижа за него. Пази я.

- Ами вземете я тогава - изсмя се подигравателно Иън. - Дайте ми коня и ви я подарявам.

Маги вдигна очи към Брейдън, а по бузата й се изтърколи една сълза.

- Не искам да преча - каза му тя. - Искам само да си играя с тях, но те ме мислят за досадна. Казват, че не мога да играя на нищо, защото съм момиче. - От очите й се търкулнаха още сълзи. - Мразя, че съм момиче. Мразя, мразя, мразя!

Брейдън я придърпа и прегърна силно.

- Тихо, тихо, цветенце. Няма нищо лошо в това, че си девойче. Господ те е създал такава и един ден братята ти ще разберат какъв чудесен дар са получили.

За пръв път от седемте й години на света Маги повярва в това. Щом Брейдън я харесваше, значи не може да е чак толкова лоша.

Братята й просто се държаха лошо.

- Какво правите вие двамата тук? - разцепи въздуха гневният глас на баща й.

Маги се отдръпна от Брейдън и срещна разгневеното лице на татко си.

Той тръгна към тях, хвана я за ръка и протегна другата към Иън.

- Нали ви казах да стоите в каруцата, докато свърша работата с господаря?

Маги преглътна. Затова несъмнено щяха да ядат бой. И всичко само защото искаше да си поиграе мъничко, вместо да седи в миришещата стара каруца.

Животът беше толкова несправедлив!

Баща й се извини на Брейдън и бързо върна двете деца в двора, където чакаше каруца.

Маги бързо отиде отзад в празната част и седна върху малка купчинка сено, а Иън се настани отпред. Татко им ги остави със заплашителното предупреждение да не помръдват никъде повече.

С натежало сърце тя подви крака под мръсната си жълта рокля и видя как баща й изчезва в конюшнята.

Какъв ужасен, злочест ден! Защо никога не слушаше татко си? Може би Ангъс все пак бе прав. В нея навярно наистина се бе вселил демон.

Въздъхна и остана с наведена глава и поглед, забит в сключените си ръце, молейки се татко й да не я бие твърде силно. След няколко минути пред насълзените й очи се появи един изрисуван кон.

Тя ахна и вдигна глава - пред нея стоеше

чудесното, усмихнато лице на десетгодишния Брейдън.

- Нарекох го Конър - съобщи той, - Но каза, че иска да си поиграе с някое дребно момиченце за малко. Смята, че с девойчето ще е по-забавно, отколкото с лошо голямо момче.

- Благодаря, милорд - прошепна тя и притисна коня до гърдите си. Играчката беше боядисана в топъл тъмнокафяв цвят и имаше големи черни очи. Маги никога не беше виждала по-красива вещ. - Ще ви го пазя.

Брейдън кимна и даде бял кон на Иън.

- Иън, не забравяй какво обеща. Нямаш право да убиваш сестра си.

- А да я ударя може ли?

- Ако я удариш, си взимам коня.

- Добре де - изсумтя той.

Маги се загледа в отдалечаващия се Брейдън и в този миг осъзна, че обича младия господар.

Той бе нейният герой.

Здраво стиснала коня в ръце, тя се закле, че няма да стане жена на някой грубиян. Един ден щеше да бъде...

Един ден щеше да бъде жена на Брейдън МакАлистър.

Маги се усмихна при този спомен.

От този ден бяха изминали петнадесет години, а в някои отношения беше като вчера.

Оттогава с нея и Брейдън се бяха случили толкова много неща. Толкова много неща бяха застанали между тях и обещанието й да се омъжи за него.

Само дето повечето от тези „неща" бяха

други жени. Жени като високата, красива Нера, която бе хванала окото на Брейдън, когато той стана на петнадесет.

Но колко мъчно й бе за онези дни в детството, когато ходеше за риба или да плува с Брейдън и братята си.

Сега искаше да може да се върне само за миг във времето, когато животът й беше лесен.

- Е, готова ли си?

Маги подскочи, като чу гласа на Брейдън зад себе си. Така се бе унесла в мислите си, че дори не го беше усетила да приближава.

Избута спомените в дъното на съзнанието си и се обърна към него.

- Готова съм, но чаках теб.

Застанал до тъмната черква с вързоп през рамо, той изглеждаше особено красив. Угасващата светлина играеше по лицето му и подчертаваше още повече скулите му. Но дори и това не отнемаше от съвършенството на загорялото му лице.

В този момент Маги искаше да е равна нему жена. И нейната форма да е съвършена като неговата, да има дълги абаносови коси и млечно-бяла кожа без следа от лунички.

Ако беше, тогава може би...

Маги отхвърли тази мисъл. Беше, каквато беше, и това нямаше как да се промени.

Отърси се от мечтателните си мисли, взе собствения си вързоп от земята до себе си и тръгна към него.

Докато вървеше към него, Брейдън я преценяваше. Дотогава, от уважение към приятел-

ството си с Ангъс, не й беше обръщал много внимание. Но тази вечер я видя по напълно нов начин. Като жена.

С притиснати гърди, за да си придаде по-мъжки вид, му напомняше на някакво вълшебно създание, останало някъде между детството и женствеността. Даже бе направила талията си по-широка. Дори и така обаче той ясно си спомняше сочните извивки на тялото й.

Гърдите й бяха идеалния размер за мъжката длан и макар талията й да не бе модно тънка, беше достатъчно малка, за да радва окото, и изваяна като на истинска жена.

В крайчеца на устните му заигра малка усмивка, когато погледът му се спусна по полата на черно и червено каре, която беше увила около кръста си. Както при него, тя стигаше точно над коляното и добре показваше краката й.

А тя имаше привлекателни крака. Силни и оформени. Добре можеше да си представи как плъзга ръка надолу по гладката кожа, докато опитва силата им с езика си по извивката на прасеца, към задната част на бедрото и след това нагоре, към...

При тази мисъл се спря. Брейдън изруга, осъзнал, че никой не би сбъркал точно тези крака с мъжки.

- Какво има? - попита тя. Брейдън я посочи.

— Краката ти.

Очите й се свиха предупредително за миг, след което тя изруга на свой ред.

- Не съм пиле! - тросна се тя с такова озлобление, че той се стъписа.

- Моля?

Тя пусна вързопа на земята, наведе се така, че да вижда коленете си и задърпа края на полата по-надолу.

- Имах шестима братя, както знаеш, така че нямам нужда от такива като теб да ми обясняват какво не ми е наред по тялото. И каквото и да говореха Иън, Джейми и Дънкан, като бяхме малки, краката ми не са като на хилаво, полуумряло пиле.

Брейдън се опита да не се смее, но изобщо не можа да се сдържи. Гледката на Маги, подръпваща полата си, докато жестикулира с остри, сковани движения, силно наподобяваше някаква домашна птица. Дори говорът й, с кратките, гневни фрази, му напомняше за кудкудякане.

Но ядовитият поглед, който му хвърли, като се изправи, успешно уби хумора му.

Поне докато не направи фаталната грешка да погледне към ботушите й. Думите на Инъс прозвънтяха в ушите му, докато се опитваше да не забелязва, че оръфаните кафяви ботуши са ужасно грозни.

"Изгорете вещицата заедно с грозните й обувки."

Брейдън спря да диша, но смехът продължи да бълбука в него, докато не му остана друг избор, освен да се разсмее или да се задави. Отметна глава и даде воля на смеха си.

Маги стисна отпуснатите си ръце в юмруци и го изгледа свирепо.

- Благодари се, че съм жена, Брейдън МакАлистър, иначе щях да ти извадя меч.

И вероятно щеше да го победи, особено в тези грозни ботуши.

От тази мисъл се разсмя още по-силно.

- Звяр такъв! - извика тя, секунда преди нещо мокро да го зашлеви по главата.

- Какво ста...

Брейдън свали нещото от главата си и видя мокър парцал.

- Радвай се, че нямах нещо по-твърдо във вързопа, защото щях да използвам него.

- Стига да не са обувките ти - отвърна той, като потисна нова вълна смях. - Всичко друго бих преживял, освен тях.

- Обувките ми ли? - попита тя, а гневът й отслабна под объркването.

Брейдън прочисти гърлото си в борба със себе си.

- Не се смеех на краката ти, цветенце. А на нещо, което Инъс каза по-рано.

В очите й заигра подозрение.

- Заклеваш ли се?

- Кълна се в напълно неразкаяната си душа и ако не бях сигурен, че ще намериш нещо по-твърдо от парцала, с което да ме плеснеш, щях да ти покажа за точно колко непилешки смятам краката ти.

Бузите й порозовяха от комплимента и тя се огледа свенливо.

- Тогава какво щеше да кажеш за краката ми? - Че са твърде женствени, за да се виждат. Ще трябва да смъкнем полата ти и да подпла-