тим... - той не се сдържа и отново се разсмя, - ботушите ти.

- Така ли било - отвърна Маги тихо. - Тогава, извинявай за мокрия парцал. Дано не те е заболяло.

Тя пристъпи да вземе парцала от ръката му.

- Не ме заболя - отвърна той и го пусна. Ръката й леко досегна неговата и за миг той

не можеше да мисли за нищо друго, освен за нежната мекота на кожата й, лека като фея върху неговата. Без да иска, погледът му отново се спусна към голата плът на краката й и умът му премина през няколко интересни ситуации, в които с радост би попаднал с нея.

Да, тя бе много страстна, почти чуваше дълбоките й гърлени стонове, докато й показваше какво всъщност означава наслада.

Вдигна очи към гърдите й и връзките, с които беше стегната жълтата й риза. Наум можеше да се види как протяга ръка и ги развързва, открива превръзката върху гърдите и след това ги освобождава, за да ги докосне.

Тялото му се сгорещи и скова, а устата му се наля със слюнка от желание да вкуси кожата й.

- Знаеш ли какво, Маги...

Брейдън се спря, преди отново да й направи неприлично предложение. Всяка друга жена щеше да стане негова веднага, но за да получи тази, трябваше да играе играта по-бавно. Майсторски.

Тя не беше от тези, които щяха просто да паднат в обятията му и да поискат да ги целува.

- Какво? - попита тя, като сгъна парцала и

го върна в кожена чанта във вързопа.

Смени темата, предупреди умът му. Веднага!

- Защо си го взела? - попита Брейдън с целенасочено усилие да смени посоката на мислите си.

- В случай, че потрябва. Винаги си взимам мокър парцал за миене и такива неща.

Брейдън не разбра, но той не разбираше много неща у жените. А у Маги имаше твърде много, които не се поддаваха и на най-добрите му мисловни умения.

Той остави въпроса за парцала и се осмели да хвърли бърз поглед към грозните ботуши.

- Ще трябва да намерим нещо да подплатим ботушите ти. Имаш ли... - той се спря, защото най-сетне беше погледнал към главата й и забеляза косата й.

Лунната светлина проблясваше в кичурите, които смяташе, че е сплела или увила около главата си. И едва сега, когато беше толкова близо до нея, най-сетне видя как всъщност изглеждаха тъмнокестенявите й коси.

- За Бога, жено, какво си направила? - попита той, невярващ, докато прокарваше пръсти през остриганите кичури. Меката коса се увиваше около пръстите му, докато Брейдън внимателно галеше косата й.

- Не исках косата ми да ни издаде.

Брейдън се почувства сякаш го бяха зашлевили през лицето с нещо много по-твърдо от парцала й. Косата й едва стигаше до тънките й рамене. И тогава забеляза сълзите по миглите й.

Той сложи длан на бузата й и ужасно му се прииска да я притисне към себе си за утеха.

- Маги.

- Просто коса - прошепна тя. - Пак ще порасне.

- Но беше прекрасна коса. Коса, която един мъж мечтае да държи в ръце и в която да зарови лице.

Очите й проблеснаха на лунната светлина, когато го погледна.

- А ти мечтал ли си за това?

Като сложи и двете си ръце на бузите й, Брейдън отговори на въпроса й с целувка.

Маги простена от пламенната нежност на прегръдката му. Никой преди не я беше целувал и мисълта, че човекът, който най-сетне го стори, беше Брейдън, я развълнува повече от всичко друго в целия й живот.

Мо с*reach*, но беше магично. Допирът на тези силни, красиви устни върху нейните, докато ръцете му я прегръщаха и притискаха по-силно към твърдите му като скала гърди. Беше по-хубаво дори от най-сладките й мечти. И цялото й тяло завибрира от вихъра на възбудата.

Той ухаеше на сладък, презрял плод от бъз, и имаше вкус на бира и мед. На първични, земни желания, и в този миг тя разбра защо жените се оплакваха толкова много, когато оставаха без съпрузите си.

Кой би искал да се раздели с това дори за секунда? Тя искаше да умре веднага. Точно в

* Мо с*геасh (от шотл.) - Небеса (възклицание). - Б.пр.

този миг на чисто блаженство. Дори да доживееше до хиляда години, никога нямаше да забрави вкуса на устата му, усещането за здравите му ръце около нея, докато сетивата й се вихреха от земния аромат на тялото му.

В този един кратък миг той беше неин. И тя се радваше в него.

Главата на Брейдън се завъртя от усещането за устните й под неговите. Дъхът й се смеси с неговия, докато езикът й плахо изследваше устата му. Личеше си по колебанието й, че той бе първият, покорил устните й, и тази мисъл подсили удоволствието.

Да, тя беше борбена и смела девойка и го примамваше по начини, които му бяха непознати.

- Маги - прошепна Брейдън, долепил устни до нейните, вкусвайки усещането за тези две срички на езика си, докато мечтаеше да вкусва още по-интимни части от тялото й. Бавно. Отмерено.

Да, искаше да я положи на земята и да я люби до края на нощта,

и в момента можеше да убие МакДъглас заради липсата на косата й. Как му се искаше да бе узнал навреме, за да я спре. Никога преди жена не бе правила това за него и то само защото не искаше да го издаде.

Това бе много по-голяма жертва, отколкото заслужаваше един негодник като него.

Брейдън премина с устни от нейните до челюстта й, след това продължи надолу по врата. Вдиша сладкия аромат на кожата й и пи от лунната светлина и топлината на плътта й.

Тя спусна ръце по гърба му и изтръгна стон от гърдите му, когато той вдигна края на полата й и откри точно какво носеше тя под нея.

Нищо.

Тази мисъл почти го накара да полудее. О, той щеше да я има. Веднага. В този миг.

Той сграбчи полата в юмрук, докато прокарваше език по нежната падина на гърлото й. Едновременно усети и чу как тя изстенва, като отметна глава назад и изпъшка за още.

- Да не преча?

Гласът на Син проряза удоволствието на Брейдън и почти мигновено го потуши.

Дявол го взел този мъж!

Брейдън с нежелание вдигна глава и видя Син, застанал в сенките. Присви очи към брат си, като му се искаше последният да се бе научил да се появява в по-подходящи моменти през всичките тези години, в които бе воювал.

Син посрещна погледа му невъзмутимо, с едва доловима усмивка.

- Ако искаш, може да се поразходя до църквата набързо и да се върна. Това ще е достатъчно време да свършиш работата, нали?

Брейдън пусна полата на Маги да падне около бедрата й и хвърли на Син комичен поглед при тази обида към издръжливостта му.

- Може би за теб да. Аз обаче предпочитам да задоволявам жените си.

Брейдън усети как Маги се сковава в ръцете му миг преди да се отдръпне.

- Вече е тъмно. Най-добре да тръгваме.

Брейдън стисна челюсти, но когато Син излезе от сенките в кръга ярка лунна светлина, забрави за гнева си, преборен от нова вълна смях.

Маги го погледна навъсено.

Брейдън не можеше да говори, успя само да посочи краката на Син, които бяха почти блестящо бели под полата му.

- Да умреш ли искаш? - небрежно попита Син.

- Не - задави се Брейдън, - Но човече, виждал ли си краката си?

Син издаде ниско гърлено ръмжене и понамести вързопа на рамото си.

- Да, и знам, че са по-бели от гълъбова опашка. Ако имам късмет, слънцето ще ги изгори добре сутринта и докато стигнем до някой, който да го е грижа, ще станат що-годе нормални.

Син посочи Маги с глава.

- Но предвид как изглеждат нейните, съмнявам се някой да им обърне внимание.

Тази мисъл веднага освести Брейдън.

- Да, и аз си го помислих. Ще трябва да й намерим по-големи ботуши и да ги подплатим с нещо.

Син му метна един чифт кафяви ботуши и две износени плейда.

- Винаги предвиждам нещата.

- Добро момче - отвърна Брейдън, като подаде ботушите и плата на Маги. - Сигурно си много полезен при обсадите, които англичаните толкова обичат.

- Справям се - отговори Син и се огледа из малкия двор. - Та къде са ни конете?

- Ще вървим - отвърна му Маги и седна на земята да смени старите си износени ботуши с новите. - Така ще бием по-малко на очи.

Потресеното, ужасено изражение на лицето на Син беше комично.

- Ще вървим ли? - задави се той. - Леле, девойче, да не се опитваш да ме убиеш?

Брейдън се изсмя на диалекта, използван от Син.

- Братко, слушай какво ти казвам и ако срещнем някого, когото не познаваме, дръж си устата затворена. По-вероятно е диалектът да те издаде, отколкото краката.

Брат му го изгледа свирепо.

- Не ща да чуя нито дума повече за краката ми. Сигурен съм, че до утре вечер ще са приемливи дори за теб.

- Да се надяваме. Защото както стоят нещата сега, не знам кой от двама ви пръв ще ни докара до бесилото.

Син хвърли любопитен поглед към краката на Маги.

- М-да, но между нас двамата несъмнено предпочитам нейните крака.

Брейдън се усмихна похотливо, като също ги огледа и се зачуди колко ще трябва да чака, преди да им се наслади напълно.

Маги се изправи на крака и се изчерви.

- Ще спрете ли най-сетне? Има ли дори минута, в която мъжете не мислят за жени?

- Да - отвърна Брейдън с усмивка. - Обикновено е в минутата и половина, в която се храним. Тя поклати глава.

- А Локлан се чудеше защо избрах този начин да стигна до войните му.

Преди Брейдън да успее да отговори, в общата спатия от другата страна на двора се отвори врата.

Маги ахна и се скри в сенките. Мъжете бързо я последваха.

Пеги не им обърна никакво внимание. Тя пресече двора до параклиса и изчезна вътре.

- На косъм - прошепна Маги. - Най-добре да потегляме, преди някой да ни види.

Брейдън кимна сериозно и ги поведе през малката странична порта, която Фъргъс беше използвал по-рано през деня.

Преминаха бързо покритото с пирен бърдо зад черквата и навлязоха в гъстата гора, която отделяше земите на МакАлистър и МакДъглас. Никой не проговори, докато се отдалечаваха все повече от всеки, който би поискал да ги спре.

Почти два часа по-късно и дълго след като бяха навлезли зад щита на гъстите, тъмни дървета, Маги се осмели да проговори.

- Мислите ли, че има вероятност да успеем да убедим Роби МакДъглас да промени мнението си относно враждата? - попита тя двамата мъже.

- Никаква - отвърнаха те почти едновременно. Веждите й се свиха в дълбока гримаса.

- Тогава защо се съгласихте да дойдете? Брейдън я погледна мрачно. Страхуваше се

от този въпрос и въпреки че знаеше, че навярно е по-добре да излъже, сърцето му не позволи да бъде нечестен с нея. Маги вероятно беше един-

ствената жена, която никога не беше лъгал и поради някаква причина искаше да си остане така.

- Защото - каза той, - ако не успееш, знам как да спра враждата веднъж завинаги.

- И как по-точно?

- Планирам да убия Роби МакДъглас.

Тя се препъна при тези думи, след това спря рязко на място с отворена уста.

- Не, не може да говориш сериозно.

- Разбира се, че говоря сериозно - отвърна Брейдън. - Искаш да се сложи край на враждата и това е единственият сигурен начин, който знам.

Маги усети как в очите й напират сълзи. Как е могъл?

А през цялото това време мислеше, че отива с нея, само за да я пази.

"Глупачка такава, помисли си ядно. Трябваше да се сетиш, че не го прави заради теб. Наистина ли си мислиш, че го е грижа дали си жива или мъртва?"

Но не можеше да го изрече гласно. Вместо това прошепна:

- Мислех, че постъпваш рицарски. Каза, че не можеш да ме оставиш да ида сама.

- Маги, чуй ме. Единствената причина, поради която изобщо ти позволявам да дойдеш с мен, е, че те познавам достатъчно добре и знам, че и без това щеше да тръгнеш след нас. Така поне мога да те наглеждам. Повярвай ми, понаучих някои неща за теб, докато растеше.

- И аз научих доста неща за теб, Брейдън МакАлистър, повечето от които ме оставиха обляна в сълзи. Но при всички мъчителни уроци

никога не съм мислила, че един ден ще те видя как тръгваш да убиваш някого.

Думите й жегнаха съвестта му. Брейдън нямаше намерение да убива МакДъглас като престъпник. Щеше да е честен двубой. Но когато напуснеше земите му, враждата щеше да е приключила.

По един или друг начин.

- Ако се отвращаваш да свършиш, каквото трябва, жено, предлагам ти да се скриеш у дома на сигурно.

Тя се обърна към Син в безсилието си.

- Би ли го вразумил, моля?

- Защо? - попита Син.- Един път и аз да съм напълно съгласен с него. Мислех, че за теб животът на МакДъглас е нищожен в сравнение с този на семейството ти.

Маги се ужаси.

- Значи просто ще идеш при него и ще му прережеш гърлото, наистина ли?

Тъмният поглед на Син беше безизразен.

- И по-лоши неща съм правил в живота си. Брейдън трепна от тона му, защото знаеше

много добре какви неща бе вършил брат му. Той го потупа по гърба.