- Маги - тихо й каза Брейдън, - ще направя нещо, макар да знам, че е глупаво. Ще ти дам време да говориш с Роби МакДъглас. Ако успееш, да се пролива повече кръв би било излишно. Но ако не...

Гневът потъмни очите й.

- Благодаря ти, че направи тази добавка — заяви тя с язвително подражание на обичайния

тон на Син. - Да видим дали съм разбрала правилно. В момента на раменете ми тежат животите на нашия господар, брат ви Юън и четиримата ми живи братя, както и надеждите на всички жени от нашия клан и този на МакДъглас, а сега и самият живот на Роби МакДъглас е в моите ръце. Пропуснах ли нещо?

- Има още някои неща - добави Син сухо. - Ако не успееш, сигурно ще те убият заедно с мен и Брейдън. Ако МакДъглас убие Брейдън, сигурен съм, че Локлан ще посвети остатъка от живота си на премахването на всички МакДъгласови от лицето на земята. Ако аз умра, крал Хенри също ще се подразни и тъй като той не изпитва особено топли чувства към шотландците, но пък изпитва такива към мен, не се знае как може да отвърне на удара. Доколкото познавам краля, няма да е никак приятно.

Брейдън се прокашля.

- И тук вероятно е добре да спомена, че Син е сред главните съветници на краля и близък негов приятел.

Маги завъртя очи към небето.

- Милостива божия майко - промърмори тя. — Как успяхте да ме направите отговорна за война между две нации?

- Да, но само ако не успееш.

Маги изправи рамене и тръгна напред през гората.

- Добре тогава. Непременно ще успея. - А под нос добави: - Надявам се.

Когато най-сетне спряха за през нощта, пълната луна бе високо над

главите им. По земята се носеше гъста, призрачна мъгла, докато навсякъде около тях играеше и се менеше хладната бяла светлина, струяща през дърветата и храстите под странни ъгли. Брейдън вдиша дълбоко и се наслади на чистия въздух с лек дъх на пирен и бор.

Беше от онези нощи, в които излизат феи и други вълшебни създания, а по-земните същества я използват за тихи, необезпокоявани прегръдки.

Беше и от онези нощи, в една, от които преди години Брейдън беше докарал малката Маги до бесни писъци от уплаха.

Той се усмихна при този спомен.

Маги беше на не повече от десет и една нощ тръгна с него и Ангъс, когато двете момчета се измъкнаха от малката й къщичка, за да търсят драконово съкровище. Намериха обаче едно червенокосо дяволче, което щеше да ги издаде, ако не й позволяха да дойде с тях.

Като по-умни й казаха, че може да дойде, само ако върви с тяхното темпо.

Ангъс я водеше бавно, докато Брейдън изтича напред под предлога, че ще гледа за тролове и феи. Като се скри от поглед, той се преви, за да изскочи зад нищо неподозиращата Маги.

Тъкмо наближаваха пещерата, към която бяха тръгнали, когато Брейдън я ръгна и извика.

Уплашена до смърт, тя запищя като -прокобница, събори го с бърз ритник в слабините и избяга вкъщи, като през целия път крещеше и махаше ръце над главата си.

И до ден днешен той се кълнеше, че още усеща болката от ритника. Но колко смешна беше тя, хукнала през гората с крясъци, че драконът я гони.

Зачуди се дали Маги си спомня случката. Дори да беше така, тази нощ не даваше знак за това. Просто изглеждаше изтощена и очите й се затваряха.

Мълчаливо се настаниха до едно тясно поточе на малка поляна с трева и пирен. Брейдън подаде вързопа на Маги, а Син отиде да събере дърва за огън.

Маги извади сушеното месо, сиренето и меховете бира и направи малка вечеря за всеки от тях.

Когато Син намери достатъчно дърва, Брейдън запали огън, а брат му почисти подметките на черните си кожени ботуши от кал и мокри листа с една пръчка.

- Как мислиш, колко далеч стигнахме? — попита Маги, преди да постави парче сирене.

Син изсумтя.

- Понеже сме на крака, предполагам, че няма и половин левга*.

Брейдън метна шепа сухи листа към брат си.

- По-черногледо може ли?

- Може, но заради дамата се опитвам да се държа прилично.

Най-лошото бе, че Брейдън знаеше, че брат му говори истината. И Бог да им е на помощ, ако Син дадеше пълна свобода на хапливия си език. Можеше да накара и Йов да скочи от някоя скала.

Брейдън предпочете да не обръща внимание на брат си и отговори на въпроса на Маги.

- Сигурен съм, че сме минали няколко левги. Последният път за колко време стигна до лейди МакДъглас?

Тя се поколеба, сякаш мълчаливо обмисляше нещо.

- Четири дни - отговори най-накрая.

- Четири дни? - Син изруга. - Защо никой не ми каза, преди да тръгнем? Никой от вас ли не е чувал за коне?

Брейдън поклати глава - този гняв беше типичен за брат му. Сложи още едно дърво в огъня, след това се изправи и отиде да седне до Маги.

- Само те закача.

- Как ли пък не! Ако Бог искаше да вървим пеш, щеше да направи конете по-дребни.

Стъписан от логиката му, Брейдън се намръщи.

- В това няма никакъв смисъл.

- Ами ако не бях толкова уморен от върве-

* Статутната (сухопътна) левга е равна на 4,83 км. - Б.пр.

нето, щях да измисля нещо по-умно - тросна се Син.

- Извинете - прекъсна ги Маги, - вие винаги ли така си говорите?

- През повечето време - отговори Син, преди Брейдън да успее да каже нещо.

- Ами моля ви да спрете. Не мога да търпя повече тази нощ.

И те прекратиха разговора, докато ядяха леката си вечеря.

Маги бе признателна за тишината - не че наистина толкова я дразнеха със закачките си.

Всъщност понякога беше забавно.

Но тя се опасяваше, че единият може да се разгневи от заяждането и да се сбият, както се случваше често с братята й. Неизброими бяха вечерите, които започваха с някоя друга добронамерена шега и свършваха с истинска война, когато някой от братята й избухнеше и нападнеше друг.

Син и Брейдън бяха достатъчно едри и опасни, за да нанесат сериозни повреди на злочестото същество, което ги разгневи. Съмняваше се, че едно бързо заливане с вода би ги успокоило, както ставаше с братята й.

Най-вероятно, ако се опиташе да го направи, щяха да се нахвърлят върху нея. А това би било много страшно.

След като приключиха със скромната си вечеря от хляб и сирене, Брейдън засипа огъня, а Син застана на пост накрая на лагера. Маги измъкна голямото си вълнено наметало на зелено и жълто каре от вързопа си и се настани точно

до огъня.

За нейно раздразнение Брейдън легна до нея. Близо до нея.

- Какво правиш? - попита тя, като се обърна да го погледне.

- Съчетавам топлината на телата ни - отвърна небрежно той, като се притисна към гърба й.

- На мен не ми е студено - заяви тя бързо. И наистина при тази близост с него тялото

й сякаш гореше.

- Какво? - попита Брейдън със закачлива нотка в гласа. - Да не се страхуваш от мен?

- Не - отвърна честно тя.

Страхуваше се от себе си. Както и от особените чувства, които предизвикваше присъствието му.

- Няма да те нараня, цветенце - увери я той, като приглади кичур от орязаната й коса.

Мо с*reach, беше толкова приятно да усеща ръката му в косата си. Силните му пръсти правеха дяволски неща със скалпа й.

Той нежно я обърна отново да легне надясно, с лице към огъня и настани тялото си точно зад нейното, без да я докосва, но толкова близо, че тя усещаше топлината, която то излъчваше към нея.

- Просто затвори очи и заспивай - насърчи я той, а дъхът му раздвижи косата й.

Все едно това беше възможно при всичката тази топлина, която туптеше из цялото й тяло. Никога не се бе чувствала толкова жива и будна.

Всяка частица от съществото й усещаше

Брейдън. Кожата на врата й, където падаше дъхът му меко и ритмично. Гърбът й, където телесната му топлина я затопляше цялата.

Но най-лошото беше, че го усещаше в сърцето си. Защото тъкмо там я караше да се чувства в безопасност. Там, където копнееше за мечта, която никога не можеше да се сбъдне.

При тази мисъл гърлото й се сви.

И през болката тя искаше да се наслади на нощта. Да си представи, че за един миг той беше неин и те лежаха заедно като любовници.

С тази мечта, изпъкваща в ума й, тя се опита да се отпусне. Но това бе толкова невъзможно, колкото и спането.

Ядосана на себе си и глупавите си мечти, тя сложи глава на ръката си и насила затвори очи. След няколко минути ръката й изтръпна. Останалата част от тялото й остана болезнено в съзнание. Тъй като не искаше да издаде пред Брейдън колко много я смущаваше присъствието му, тя се опита да сгъне наметалото си на малка възглавница.

Раменете я заболяха.

Маги продължи да мести глава и ръце в опит да се намести по-удобно. Без успех.

Точно когато се примири, че няма да спи тази нощ, Брейдън докосна ръката й.

- Ето - прошепна той и придърпа гърба й към себе си. - Облегни се на мен.

Тя поиска да възрази. Не, трябваше да възрази, но не можеше. Не и когато с него бе толкова хубаво.

Неохотно му позволи да я сгуши до гърдите си.

Така вече беше удобно!.

Лежеше с глава върху бицепса му, където усещаше силния мускул, който я пазеше от твърдата земя. Въпреки че тялото му изглеждаше твърдо като стомана, от него ставаше чудна възглавница.

Маги затвори очи и се отдаде на дяволското усещане за увития около нея Брейдън и богатия му мъжествен аромат. Той я обвиваше с присъствието си като стигаше до

самата й душа.

И въпреки това не можеше да заспи.

Още по-лошото бе и тя го знаеше, че Брейдън е наясно с факта, че тя лежи сковано в прегръдката му. Всъщност дори усещаше погледа му върху себе си, въпреки че упорито стискаше очи.

Ако бе по-смела, никога не би лежала така безучастно, докато мъжът на мечтите й я пристиска толкова близо. Но не знаеше какво друго да направи.

Какво трябваше да стори, за да го накара да я види като жена? И по-точно, да я види като единствената жена за него? Не искаше да е поредната женска от дълга върволица женски, искаше да е единствена.

Да, искаше да укроти дивия вятър.Да докосне сърцето му там, където друга жена не бе стигала.

Но това бе невъзможно.

Дори ако се осмелеше да бъде дръзка с него, ужасяваше се от мисълта, че може да й откаже. Как после ще го погледне, ако той я отблъсне или по-зле, ако се изсмее на жалките й опити?

О, Маги, каква полза? Помниш какво стана последния път, когато се опита да го впечатлиш.

Мислите й се върнаха в деня, когато стана на четиринайсет. Беше се облякла особено внимателно за сутрешната служба, защото на този ден за пръв път в живота си се почувства наистина жена.

И знаеше, че Брейдън ще бъде в църквата.

Докато се мъчеше да се облече непрестанно си повтаряше, че това ще е денят, в който Брейдън най-сетне ще я забележи. Още щом я зърне в най-хубавите й дрехи, ще разбере, че най-сетне е пораснала и че е единствената жена, която ще желае. Единствената, която ще обича.

Тя дори си представяше как той ще падне на едно коляно пред целия клан и ще се закълне във вечна, безсмъртна любов към нея, докато всички момичета, които я бяха обиждали, щяха да гледат със завист. След това двамата щяха да заминат заедно с конете си и да заживеят щастливо.

Убедена в успеха си, Маги грижливо уви косата си около главата и сложи най-хубавата рокля и наметало на майка си. Е, да, жълтата рокля й беше малко голяма и твърде зряла за нея, но в очите й беше красива и я караше да се чувства женствена. Сложи дори специални обувки с токове, за които беше платила на обущаря две дузини яйца.

Когато се качи при братята си в каруцата, с която отиваха в църквата, те се намръщиха при вида на дрехите й, но не казаха нищо.

Нямаше и нужда. Другите момчета от клана

казаха предостатъчно.

- Гледайте - посочи Дейвис още щом тя пристигна в църквата и слезе от каруцата. - Хилаво петнисто пиле с кльощав пилешки врат, облечено в чувал за зърно с три размера по-голям.

Останалите подхванаха „Кът, кът" и до ден-днешен презрението им отекваше в душата й.

Подгониха я обратно до каруцата, където братята й се намесиха и ги разгониха, но вредата вече беше сторена. Красивата й коса беше паднала около раменете и един от токовете й се беше счупил. Роклята на майка й беше изцапана, а наметалото - скъсано.

В онзи момент тя се мразеше. Мразеше как изглежда и мразеше факта, че майка й не беше там да й помогне да се нагласи по-добре. Да прилича повече на дама.

Единственото хубаво нещо в този ден беше отсъствието на Брейдън. Поне не беше станал свидетел на унижението й.

Не, Брейдън никога не би я харесал. Особено след като единствената красива част от тялото й, косата, я нямаше. Въздъхна със съжаление и преглътна сълзите, които напираха в очите й. Брейдън наблюдаваше Маги. Нещо я тревожеше и сърцето му се късаше за всичко, което бе изстрадала в младия си живот.