- Лека нощ, цветенце – прошепна той.

Но вътре в себе си знаеше, че нощ без нейната целувка, не може да бъде добра.

Няколко часа по-късно Маги се събуди рязко и намери ръцете на Брейдън обвити покровителствено около нея. По някое време през нощта се бяха приближили още повече и сега тя лежеше обгърната от него до огъня.

В центъра на тялото й туптеше особена, непозната нужда и тя се наслаждаваше на странното усещане на мъжественото му бедро, притиснато между нейните. О, но това

бе дяволско лошо чувство! Усещане, което бе сигурна, че една млада жена не бива да изпитва с мъж, който не й е съпруг.

Отначало не разбра какво я е събудило, докато не осъзна, че Син е точно зад тях.

Той се наведе и внимателно побутна Брейдън, за да го събуди.

Маги бързо затвори очи и се направи, че спи.

- Ти си наред, малкия – прошепна Син.

Тя усети как Брейдън се сковава, като се събуди, и се зачуди дали и той като нея бе потресен от позата им.

Той внимателно се освободи от тялото й и за нейно удивление сложи сгънато наметало под главата й, за да не е на земята. Нежността на този жест я трогна дълбоко.

Двамата мъже стояха над нея и тя усещаше погледите им върху себе си. Беше й неудобно от вниманието им и понечи да каже нещо, но по някаква причина се възпря да издаде, че вече не спи.

- Не мога да повярвам, че си е отрязала косата – прошепна Брейдън.

- Безспорно е необикновена.

- Да. Не съм срещал друга като нея.

- Мнозина биха я нарекли мъжкарана.

Брейдън изсумтя.

- А аз бих ги нарекъл глупаци. Нищо мъжко няма в нея.

Син не отговори, но Маги чуваше как си

прави легло от другата страна на огъня.

След няколко минути някой сложи още едно наметало върху нея. Маги открехна очи и видя как Брейдън се изправя и застава пред нея. Наведе се и внимателно прокара ръка през косата й, след това придърпа наметалото до брадичката й.

Добротата му я трогна толкова дълбоко, че за миг тя остана без дъх.

- Брейдън, ще застанеш ли на поста или смяташ още да я поглезиш?

Брейдън се обърна и погледна брат си.

- Малко глезене няма да й е излишно, според мен.

И с това си тръгна.

Когато останаха сами и Брейдън зае поста си далеч от тях, Син я заговори:

- Знам, че си будна.

Маги припърха с клепачи и отвори очи, срещайки черния му поглед от другата страна на огъня.

- Предполагам, че и Брейдън разбра.

- Не, ако знаеше, никога нямаше да говори свободно за теб.

Тя се намръщи.

- Тогава откъде знаеш?

- Интуиция, наблюдение - отвърна Син тихо. - Неща, които трябваше да развия, за да оцелея. Брейдън далеч не е толкова подозрителен.

Думите му я объркаха. Защо ще каже такова нещо?

- Мен ли подозираш?

Суровият му поглед я смрази до пръстите

на краката.

- Жено, подозирам всекиго, който действа безкористно. През целия си живот съм срещнал една шепа хора, които са били наистина добри към другите. Почти всички останали помагат само когато знаят, че ще имат някаква полза.

Още по-объркана от преди, тя надигна глава и се взря в него.

- Мислиш, че искам нещо от Брейдън ли?

- Убеден съм.

- И какво по-точно?

- Искаш него.

Шокирана от думите му, Маги отвори уста да възрази.

- Не отричай - спря я той, преди да е започнала. - Виждам го в очите ти всеки път, когато го погледнеш.

Маги хвърли поглед към мястото, където седеше Брейдън, в края на гората, и се запита дали чувствата й бяха толкова очевидни и за него. Вътрешно се надяваше, че не е толкова проницателен. Защото ако той знаеше какво чувства тя, значи съзнателно се е правил, че не я забелязва, през всичките тези години, и това я нараняваше дълбоко, до самата й душа.

- Признавам, че го харесвам - започна тя неохотно, — но това не означава, че го искам. Човек може да смята някоя змия за красива, но само глупак ще поиска да я улови.

Син вдигна вежда.

- Това било значи.

Главата започна да я боли от опитите да разбере какво си мисли Син и да разгадае загадъч-

ните му забележки.

- Какво?

- Страхуваш се от Брейдън.

- Да - призна тя. - Не съм глупачка. Брейдън не е мъж, който ще стои до жена си. Ще ме вземе и после ще избяга да се весели с първата девойка, която завърти главата му. Нямам намерение да бъда като майка си, да плача сама в леглото, докато мъжът, когото обичам, е цяла нощ навън с някоя друга.

Син облегна глава на ръката си.

- Имате доста големи очаквания за нашето време, милейди. Повечето жени приемат факта, че мъжете винаги ще търсят други.

- Аз не съм като повечето жени. Той се усмихна и кимна.

- Така е. А сега по-добре заспивай.

Маги затвори очи. Но онова, което видя в тъмнината зад клепачите си, силно я смути. Пазеше два ясни спомена за майка си. В единия я прегръщаше силно и й пееше. Другият беше за една тиха лятна нощ, след като майка й се бе разболяла.

И през онази нощ Маги се опитваше да заспи, но плачът на майка й я събуди. Уплашена от шума, тя се измъкна от леглото и отиде до завесата, която разделяше нейното легло от това на родителите й. Майка й плачеше в ръцете на лелята на Маги.

- Как може да е с нея, докато аз умирам? - ридаеше тя с разкъсваща мъка в гласа, която Маги помнеше до ден днешен. - Можеше поне да почака да ме заровят.

- Зная - успокояваше я лелята. - Мъжете са си такива. Знаеш, че е така.

Майка й умря само няколко часа по-късно. Сама в леглото си, чакайки съпруга си да се върне при нея.

А по-лошото бе, че баща й не се ожени за жената, която беше посетил онази нощ.

- Но Блар, ти знаеш, че те обичам. Ще се грижа за децата ти, ако ми позволиш - умоляваше го Сила пред къщата им една нощ, три месеца след смъртта на майка й.

- Сила, ти си добро момиче, но сега не мога да се оженя за теб. Не и след всичко това. Всеки път, щом те погледна, се сещам за нощта, в която тя умря. Трябваше да съм тук с нея, а не навън с теб. Не мога да понеса тази вина.

- Да - ридаеше Сила. - Не трябваше да си с мен. Изобщо не трябваше да те слушам, като ми разправяше, че знача нещо за теб.

И с тези суми Сила избяга в тъмнината, а баща й влезе в малката им къща.

Погледна Маги, застанала в сенките и по лицето му тя позна - баща й бе разбрал, че е чула всичко. Мина покрай нея, без да каже и дума и отиде да си легне.

Баща й, като Брейдън, беше добър мъж, но все пак мъж. И Маги предпочиташе да умре стара мома, отколкото да бъде на мястото на майка си или на Сила.

Не. Бе мечтала за Брейдън през целия си живот, но вече беше време да се откаже от тези безразсъдни мечти. Брейдън принадлежеше на света, а тя...

Тя принадлежеше само на себе си.

Маги отправи поглед, изпълнен с копнеж към мястото, където седеше Брейдън, на няколко метра от нея.

- Лека нощ, любов моя - прошепна тя. - И сбогом.

Тази нощ я мъчиха сънища с Брейдън. Сънища за сладката му целувка. За ръцете му, които я притискаха към него.

Никога няма да те оставя, цветенце. Искрените му думи караха сърцето й да пее.

Сънува, че двамата имат дом, че наоколо им търчат дечица.

И след това в сънищата й се появиха по-неприлични неща. Неща, които беше дочувала от разговорите на братята си, когато я мислеха за заспала.

О, виждаше как Брейдън смъква дрехите й, гали тялото й и я целува, докато тя не загуби разума си. Усещаше как ръцете му се плъзгат по голата й кожа, обхващат тялото й, а устните му си играят с чувствителната плът на врата й.

- Брейдън - прошепна тя, докато тялото й гореше от потребност, която тя почти не разбираше.

Желаеше го.

И тогава от далечината чу жестокия смях на мъжете от селото й, които се подиграваха на единственото момче, което й бе обърнало внимание през целия й живот.

Мислех, че дори твоите стандарти са по-високи, присмиваха се те на Дейвид.

Маги се събуди с рязко движение, а натрапчивият смях звънтеше в главата й.

Объркана, тя се огледа и видя как Брейдън и Син си шепнат на около метър от нея. Посрещна я миризмата на прясно опечен заек.

С разтреперани ръце, Маги се опита да прогони спомена за съня. За присмеха на момчетата в онзи ден, когато Дейвид й помогна да изпълни една заръка на Ангъс.

Едва навършила седемнайсет, добротата на Дейвид, който понесе тежката й кошница към отец Бийд, я трогна дълбоко, но останалите момчета му се подиграваха.

"Дейви, ако си падаш по кранти, имам една за продан."

Маги запуши уши, за да заличи спомена. В мигове като този се чудеше защо изобщо я е грижа дали мъчителите й ще загинат от меча на МакДъглас. Повечето мъже около нейната възраст бяха заслужили такава съдба заради страданията, които бяха стоварили върху нея през годините.

Но още щом й хрумна тази мисъл, тя се засрами от себе си. Не заслужаваха да умрат заради лошотията си, но честно казано, Маги не би имала нищо против да види камшика да играе по гърбовете им пред всички за наказание.

И в този момент осъзна защо винаги бе обичала Брейдън толкова много. От всички мъже в клана той бе единственият, който никога не й се бе присмивал или подигравал.

Нито веднъж.

- Добре ли си? - попита Брейдън иззад Син, когато я видя да се надига.

Маги кимна и спусна ръце от ушите си.

Особено след като двама от тези тримата бяха Брейдън и Син.

Не се знаеше какво би направил всеки от тях, ако го предизвикат и определено не искаше да научи.

Брейдън й подаде къс от заека.

- Яж и се измий и после тръгваме. Денят е още млад и ни предстои дълго пътуване.

Маги кимна. Нахрани се бързо, след това се усамоти за няколко минути в гъстата гора, за да облекчи нуждите си и се върна при мъжете.

Те вече бяха угасили огъня и грижливо бяха прибрали всичко във вързопите. Маги се просегна за своя, но Брейдън го метна на рамо. Тя се усмихна.

- Оценявам жеста, Брейдън, но ако срещнем хора, сигурно ще им се види странно, че носиш и моя вързоп.

- Права е - съгласи се Син. - Така преобличане го й като момче се обезсмисля.

- Добре тогава - съгласи се Брейдън, но преди да й го върне, прехвърли половината съдържание в своя вързоп. - Няма нужда излишно да се уморяваш. Сърцето на Маги ускори ход от това внимание. Да, лесно беше да обичаш мъж като Брейдън. Добър, внимателен. Да можеше и верността към жените да е сред многобройните му достойнства.

- Добре ли си? - попита Брейдън, като й върна вързопа. - Сякаш нещо те тормози.

"Да тормози ме красавецът, който преследва сънищата и сърцето ми."

- Добре съм - отговори тя и го награди с усмивка. - Просто си мисля за задачата, която ни предстои.

Както и за факта, че когато всичко това свърши, тя щеше да се върне в къщичката си сама, а той щеше да замине да...

Маги не довърши мисълта. Не можеше. Син я погледна многозначително и съчувствено, след което ги поведе през гората към земите на МакДъглас.

Прекараха остатъка от сутринта и по-голямата част от следобеда във вървене. Вместо да спрат за обяд, ядоха комати хляб в движение и

почти не си говориха, придържайки се предимно към старата гора.

Беше средата на следобеда, когато по тила на Маги се появи странно изтръпване и пропълзя по скалпа й. Разтърси я особена тръпка на студ.

Сякаш някой ги наблюдаваше. Тя обърна глава да огледа тъмните дървета и храсти, но не видя нищо. Не чу нищо. И все пак...

Отначало не личеше мъжете да са забелязали нещо странно. Докато Маги не видя напрежението в гърбовете им. Как и двамата вървяха с ръце върху дръжките на мечовете си.

Да, те също го усещаха.

- Брейдън...

- Стивън? - рязко я възпря той и това, повече от всичко останало, потвърди съмненията й. Някой ги наблюдаваше и двамата със Син го знаеха.

- Нищо - отвърна тя, като понижи глас с една октава.

Но не видя и не чу нищо.

Това продължи много дълго и тъкмо бе започнала да си мисли, че въображението й преиграва, когато стигнаха до малко възвишение в гората. Точно когато наближиха едно огромно тисово дърво, иззад него небрежно се показа човек.

Беше едър, широкоплещест мъж, но по-нисък от придружителите й. Влажната му тъмна коса висеше безжизнено около мускулестите рамене, а мръсната му брада покриваше по-голямата част от лицето. Той вдигна рунтавата си

вежда и насочи меч към Син.

- Гледай ти - проговори здравенякът със зъл глас. - Какво си имаме тук?

- Изглежда имаме няколко гълъбчета, готови за скубане - отговори му един мъж зад тях.

Уплашена до смърт, Маги се оглеждаше, докато около тях се събраха десетина мъже. На вид приличаха на крадци и кой знае на какво бяха способни като разберяха, че тримата носят много малко пари.