Тялото на Маги се скова от гняв, тя се обърна и измарширува пред него. Брейдън забърза стъпка, докато не застана точно зад нея и Син.

Син му хвърли любопитен поглед през

рамо, преди да погледне към Маги. Очите й горяха с кехлибарен огън.

- Брат ти е лигав, невъзпитан, воден от дявола самохвалко и се надявам един ден да получи боя, който заслужава.

Син отметна глава и се разсмя.

- Намираш това за смешно? - попита Маги невярващо.

Син се усмихна в отговор:

- В действителност, ти си единствената жена, която го е обиждала и го направи толкова добре.

Брейдън се присъедини към смеха на Син.

Сега тя беше бясна и на двамата. Само да не беше толкова красива, когато е ядосана, помисли си Брейдън тъжно. Да, яркочервеното изглеждаше добре на бузите й.

- Мъже - изфуча тя, докато ги задминаваше, - кой ли се нуждае от тях?

- Брейдън - извика Маги, - имам нужда от теб. Помощ! Брейдън спря при молбата й,

изумен от нея.

Беше минал близо час, откакто бяха загубили от поглед Маги в тъмната гора. Но през цялото време знаеха, че не е твърде далеч от тях, защото гневната и често унизителна тирада към мъжете, и в частност към Брейдън, поддържаше бодрото им настроение.

— Брейдън, моля те!

Сигурно й струваше скъпо да изрече тези думи, след като голяма част от осъдителната й реч бе насочена към него, душата му и всяко човешко същество, което го бе срещало.

Обикновено такава молба от жена, щеше да го накара да се втурне към нея. Обаче в тона на Маги имаше твърде много рационалност, за да бъде в истинска опасност. Звучеше повече сякаш е леко обезпокоена.

Брейдън продължи по покрития с торф път и погледна към Син.

- Не я ли чухме да повтаря през последния час няколко стотин пъти: „Мъже, кой ли се нуж-

дае от тях..."?

- Чухме я.

- Тогава мислиш ли, че трябва да пренебрегнем вика й? - попита Брейдън.

Обърканото изражение върху смръщеното лице на Син бе безценно.

Брейдън го потупа по ръката.

- Шегувам се. Знаеш, че никога не бих оставил жена в беда.

- И аз така си помислих, но точно сега изглеждаше прекалено искрен.

За един кратък миг, Брейдън обмисляше да я игнорира. Особено като се имаше предвид тежестта на някои от проклятията й. Бог да му е на помощ, ако някое от тях се сбъднеше. Защото, ако зависеше от нея, щеше да се превърне в двуглав, трипръст, с маймунски нос сляп син на прислужника, който миеше помийната яма.

Но въпреки суровите й забележки, не можеше да я остави, в каквото й състояние да се намираше.

Общо взето, колкото и да не му се искаше да го признае, той всъщност харесваше пакостницата.

- Брейдън?

- Идвам - увери я той, заобикаляйки голям храст, за да я види...

Брейдън замръзна. Дори и в най-смелите си мечти, не си бе представял, че ще я види по този начин.

Наведена напред, а задникът й се въртеше и поклащаше по доста провокативен начин. Небесата да му помогнат, но изглеждаше сякаш се

бореше със самата гора или поне със злополучния храст пред нея. Син избухна в смях.

Брейдън вероятно също би се засмял, ако лекият вятър не бе надиплил подгъва на карирания й плейд, дарявайки го с щедрата гледка на кадифените й бедра. Както и с един поглед към други неща, които събудиха мъжкия му интерес и слабините му.

Желание потече през него, изпращайки болезнено пулсиране право към мъжествеността му. Момичето наистина притежаваше изкусителен задник. Една съблазнителна симетрия, която би паснала просто перфектно към тялото му. И в този миг той се закле, че ще усети мекотата на бедрата й в дланите си, че ще чуе стенанията й, докато е заровен дълбоко в нея отново и отново, докато и двамата не закрещят от блажено освобождение.

Брейдън скръцна със зъби, докато желанието към нея се разгоря толкова силно, че за момент остана като парализиран.

- Не е смешно - извика Маги, опитвайки се да се измъкне от плетеницата от храсти и клони. Всичко, което успя да направи, бе да оголи още повече дупето си.

С това темпо след още едно помръдване или две, плейда щеше да се набере до кръста й, разголвайки я изцяло за гладния му поглед.

Брейдън затаи дъх в очакване, очите му пируваха. И за първи път в живота си осъзна, че в действителност лигите му са потекли заради гледката пред него.

- Брейдън - изкрещя тя отново. - Моля те, помогни ми! Не мога да помръдна. Всеки път, когато се опитам да се освободя, нещата се влошават. Не, любов моя, помисли си той хищнически, подобряват се. И то много.

- Брейдън?

Брейдън затвори за кратко очи, когато образът на тялото й, извиващо се в ръцете му, прелетя през съзнанието му. Твърде лесно си представи отдаването й, звука от името му върху опиянените й от страстта устни.

И когато отвори очи, беше посрещнат от едва прикриващия извивките й плейд.

Всичко, което можеше да се принуди да направи бе да премести погледа си от въртящите й се бедра, към мястото, където можеше да види зачервеното й лице. Щеше да се наслади на още няколко дълги минути, през които да я изучава...

- Защо се бавиш толкова. Ще ми помогнеш ли? - попита тя отново.

Да, щеше да й помогне, но заради това, което наистина искаше да й направи, щеше да го зашлеви, изпращайки го право в задгробния живот.

Концентрирай се, човече, не е като да не си виждал женски задник преди.

Беше вярно, но не можеше да си спомни за жена, чието тяло го бе съблазнявало толкова силно.

Брейдън остави вързопа си на земята и когато погледна към измишльотината върху нея,

се намръщи. Маги лежеше на нещо, което смътно приличаше на маса от листа, а отгоре й бяха нападали клони и още листа, които притискаха главата й приведена.

- Как се озова там?

Тя се изви леко назад, така че да може да го изгледа кръвнишки.

- О, не знам. Изглеждаше като добро място за малко почивка.

Син отново се засмя, когато Брейдън завъртя очи заради иронията й.

- Е, лейди Отровен език може би трябва да те оставя там?

Паниката плъзна по челото на Маги и тя бързо добави:

- Вървях си, когато се спънах в нещо и изведнъж тази гигантска купчина от листа падна върху мен. Сега ще ми помогнеш ли да стана.

Брейдън плъзна погледа си по тялото й, което беше в перфектна позиция за...

- Брейдън - извика тя, сякаш можеше да прочете мислите му.

Той не можа да устои да я подразни и попита Син:

- Мислиш ли, че можем да я оставим тук?

- Е, тя каза: „Мъже, кой ли се нуждае оттях...". Може би трябва да й дадем един урок.

- Няма да посмеете да ме оставите тук така... - каза тя, след което добави вече по-малко убедено, - нали?

Брейдън й се ухили с дяволска, разкриваща трапчинките му усмивка.

- Защо не ни настигнеш, след като се осво-

бодиш сама?

Маги въздъхна и го прокле за пореден път под носа си, след което падна по очи върху леглото от листа.

- Ако бяхте джентълмени, дори не бихте си помислили да ме изоставите по този начин.

- Е - пошегува се той, - според теб аз не съм джентълмен, а яхнало похотта, покрито с брадавици, свинско ухо, негодно за нищо, освен за ядене, оригване и преследване на чуждите жени.

Зачервеното й лице стана дори по-червено.

- Чул си това?

- Да и не бих се изненадал, ако кралят на Англия, седящ на трона си в Лондон, го е чул също толкова добре.

Маги искаше да зарови главата си от срам. Думите й не бяха предназначени да ги чуе, тя наистина не мислеше това, което каза. Използва ги, за да затвърди решимостта си и да се концентрира върху недостатъците му. Истинският й проблем с него беше, че обичаше негодника прекалено много.

Е, с изключение на този момент. Точно сега не желаеше нищо повече от това да одере арогантната му кожа, докато се взираше в нея със зеленикаво-кафявите си очи, в които танцуваше смях.

Маги въздъхна и опита отново:

- Много добре, съжалявам за казаното. Мъжете са добри за някои неща. Сега, моля ви, помогнете ми.

Брейдън погледна скептично към Син:

- Не усещам искреност в извинението й. Ти какво ще кажеш?

Маги изсумтя и неспокойно се завъртя.

- Моля - каза тя, подчертавайки думата. Притискайки устни в безжалостна линия,

Брейдън поклати глава.

- Все още липсва искреност.

Тя замръзна и се втренчи в него.

Той преглътна смеха си, докато Маги преосмисляше гнева си. Ако кехлибареният й поглед можеше да убива, той със сигурност щеше да бъде пронизан от злобата, която насочи към него, когато го погледна.

- Брейдън МакАлистър, кълна се, че ако не ме измъкнеш оттук, ще те преследвам цяла вечност.

- Е, това вече е плашещо - каза Син. Или щеше да бъде повече от забавно. Погледът на Брейдън се върна към дупето

й. Наистина, много забавно.

Задушаващ се от мисълта, Брейдън използва крака си, за да махне вързопа си от пътя и се наведе в опит да премести купчината листа от гърба й.

Не се получи.

Брейдън се намръщи, когато огледа по-внимателно клоните.

- Това е някакъв вид капан - каза той, отбелязвайки начина, по който клонът бе пригоден, за да падне зад Маги.

- Вероятно е направен от деца, за да улавя други деца. Може да се каже, че не искат да наранят някого, а по-скоро да го приковат за известно време - каза Син и се зае да го изучава. - Подобен на тези, които използваха Киърън и Локлан.

Брейдън се засмя на спомена.

- Докато се възхищавате на творението, някой от вас ще намери ли начин да ме освободи?

- Работя по въпроса - отвърна Брейдън. Той се премести, застана зад нея, за да

дръпне най-големия клон в обратната посока на тази, която вече беше опитал.

Внезапно той се сети какво трябва да направи, за да я освободи. И дълбоко в себе си знаеше, че на нея няма да й хареса. На него от друга страна...

Брейдън облиза устни в очакване.

- Маги, любов моя, ще трябва да се приближа наистина много близо до теб, за да те освободя.

- Не ме интересува какво трябва да направиш - отвърна рязко тя, - моля те, просто го направи и ме освободи.

Брейдън сведе поглед надолу към бедрата й, докато желанието му за нея нарасна още повече, както и друга част от него, която се втвърди и напрегна, умолявайки за мекотата й.

Е, ако това беше начинът, по който тя искаше...

Брейдън застана плътно зад нея, след което се наведе напред към гърба й, за да издърпа клона. Когато го направи, болезнено възбудените му слабини се допряха до дупето й.

Маги ахна и бедрата й потрепериха, когато усети възбудената му мъжественост.

Движението й го накара да простене дълбоко.

- Това е безценна гледка - каза Син зад тях. - Трябва ли да ви оставя насаме?

- Млъкни, Син - извикаха двамата едновременно.

Мъчителната болка, причинена от копнежа му по нея, затрудни дишането на Брейдън. Никога не бе желал нещо толкова силно, както желаеше да я обладае още тук и сега.

Принуждавайки се да се раздвижи, той издърпа клона далеч от гърба й. Мълниеносно бързо Маги се изтъркаля от мястото си между него и купчината с листа. Лицето й бе добило съшия цвят като косата й, докато гледаше навсякъде другаде, но не и в него.

- Благодаря ти - каза тя.

- Удоволствието е мое - отвърна Брейдън, преди да помисли.

Тя срещна погледа му, очите й блестяха с ярост, тлееща в кехлибарените дълбини.

- Единствено ти би се възползвал от жена в подобно положение.

Ето, отново беше себе си и ако Брейдън бе демонът, за който го мислеше, щеше да направи много повече с нея, отколкото просто да я освободи.

- Не съм се възползвал от теб. Просто се опитвах да те освободя възможно най-бързо.

- Оу, сигурна съм в това - Маги дръпна карирания плейд върху коленете си, докато му отговаряше, а сарказмът й направи на посмешище спокойния тон на Брейдън.

- Е, докато вие двамата си разменяте обиди, аз ще потърся място за спане - намеси се Син и бързо изчезна сред дърветата.

Маги изгледа кръвнишки Брейдън, а той от своя страна потисна усмивката си, знаейки, че това ще увеличи още повече гнева й.

Въздухът между тях се изпълни с неловко напрежение, което не се харесваше на Брейдън.

Още помнеше лекотата, с която бяха изградили приятелството помежду си и не му допадаше внезапната промяна в поведението й.

- Нарани ли се? - попита я той.

Гневът й леко намаля, докато поклащаше глава.

- Не съм сигурна как паднах. Обикновено съм много стабилна.

- Е, дори най-добрите от нас от време на време попадат в грешния капан.

Тя погледна надолу сякаш думите му извикаха нещо в паметта й и след това най-неочаквано се усмихна.

Брейдън се наслади на промяната в нея. Очите й заблестяха топло и цялото й лице засия. Момичето бе красиво, когато се усмихваше.