Завъртайки се към стената, Брейдън отряза въжето на полилея. Графът и братята му се разбягаха стремително, когато той се стовари, разпръсквайки свещи из стаята.

Докато те се занимаваха с потушаването на малките пожари, Брейдън изтича до мястото, където трите жени се бяха сгушили. Той грабна туниката си от Пейшънс, ботуша си от Прюдънс и наметалото си от Пайъти.

- Сбогом, мои прекрасни дами - Каза им с усмивка, докосвайки Пайъти леко по бузата с нежна милувка. - Ако някога се осмелите да дойдете в Шотландия ... - Той погледна към мъжете, които се бяха запътили обратно към него, - оставете мъжете си у дома.

С тези думи, Брейдън се втурна през отворената врата на балкона и скочи грациозно в двора отдолу.

После вдигна поглед към балкона и видя трите жени да гледат надолу към него.

- Спомняй си за нас с нежност - извика Прюдънс, докато махаше деликатно с ръка.

- Винаги, скъпи мои - отвърна той с усмивка. Брейдън им изпрати бърза целувка, след това нахлузи ботуша си и се насочи към обора. Имаше малко време, за да избяга преди графът и братята му да тръгнат след него. Не, че се страхуваше от тях; причината съвсем не беше тази. Наистина би могъл да убие всички, но това щеше да е проблем. Отказваше да убие мъж, заради някакъв флирт.

Жените бяха забавни и причина за съществуването му. Въпреки това, жената не струваше колкото живота му, и той никога не би отнел живота на друг мъж заради жена.

Този суров урок бе научил преди години.

Освен това, бе време да се отправи към вкъщи. Англичанките бяха приятни за известно време, но в крайна сметка той най-силно жадуваше за шотландските девойки. Със своите нежни, весели гласове и бляскави усмивки, те бяха скъпоценните камъни на земята и бе време да се върне при тях и отворените им обятия.

Както и други части от тялото, които бяха готови да отворят за него. Брейдън се усмихна при тази мисъл.

Със скоростта на обучен войн, той оседла коня си и напусна обора, преди графът да излезе от крепостта. Всъщност, Брейдън излизаше през портата, преди мъжът да е успял да стигне до двора.

Имаше още само една кратка спирка, преди свободата. Но след това вече бе на северната граница.

- Давай, Демон - нареди той на черния си жребец. - Да видим какви други проблеми можем да намерим по пътя, а?

Килагарайгън, Шотландия Три седмици по-късно

Локлан МакАлистър беше практичен човек. Разумен мъж, според повечето. Като водач на клана трябваше да бъде такъв. Но това... това надхвърляше, всичко, което бе виждал през целия си съзнателен живот.

Всяка жена в Килагарайгън отказваше да нахрани или да спи с мъжа си, докато Локлан не се съгласи да прекрати враждата с Роби МакДъглас!

Все още бе зашеметен от това неразумно искане. Жените бяха полудели. Всички до една и най-вече Маги, дъщерята на Блар.

Всъщност, самият той бе готов да отиде и да удуши подстрекателката на жените.

И не бе единственият. Мъжете от клана му бързо бяха преминали точката на търпението си, и вече чуваше слухове как смятат да тръгнат след Маги сами. Всъщност, всяка сутрин очакваше да намери бедния й, гниещ труп, прикован към входната врата на централната кула на крепостта си или да виси от някой зъбер на крепостната стена.

Обезсърчен, той се загледа към другия край на чистата си, елегантна, голяма зала, където по-малкият му брат Юън седеше на масата и отрязваше парче от говеждото месо, което Локлан се бе опитал да сготви малко по-рано. В интерес на истината, щеше да се справи по-добре, ако бе осолил и изпържил кожените си ботуши. Със сигурност вкусът на кожата не можеше да е по-лош, от този на месото.

Ако затруднението му не беше толкова сериозно, Локлан щеше да се засмее на опита на Юън да задържи дългите си крака под масата. Имаше няколко мъже в клана, които се доближаваха до височината на Юън - метър деветдесет и осем. И въпреки че тялото му беше слабо, то бе достатъчно мускулесто, за да накара дори смелчага да преглътне със страх.

Но това, което плашеше повече от размера на мъжа, беше свирепото му изражение. Юън рядко се усмихваше. В действителност напълно избягваше повечето хора и рядко напускаше пещерата в хълмовете, която наричаше дом.

Въпреки лошото си настроение, Юън притежаваше способността да разбира същината на проблема и да го нарича с истинското му име. Поради тази причина Локлан го бе извикал от обителта му.

- Какво трябва да направя? - попита той Юън.

Брат му се опитваше да дъвче месото, но изглеждаше по-скоро като преживяща крава, отколкото като войн, какъвто беше.

- Научи се да си готвиш, за да не умреш от глад.

- Юън - изръмжа той. - Сериозен съм.

- Аз също - промърмори Юън, докато избутваше дървената си дъска, а след това отпи глътка бира, за да изплакне зловонния вкус на овъглено говеждо месо от устата си. - Не можеш да продължаваш да се храниш така, защото няма да издържиш дори още една седмица.

- Юън...

Брат му игнорира предупреждението в гласа му.

- Струва ми се, че ситуацията има лесно решение.

- И то е?

- Върви в двора на черквата, метни Маги на рамото си, изведи я от там и я накарай да ни сготви нещо, което става за ядене.

Локлан въздъхна.

- Вярваш ли, че не съм си го мислил? Но това е свещена земя. Няма да наруша светостта й.

Юън се надигна бавно от масата.

- Тогава, аз ще го направя. Тронът на Сатаната ще замръзне преди аз да позволя на жена да ми се подиграва.

- Истина е - прекъсна разговора им познат глас. - Ето защо добрият Господ ме е оставил на тази земя.

Локлан се обърна и видя най-малкия си брат, Брейдън, застанал на вратата на залата.

Черната коса на Брейдън беше разрошена, сякаш бе яздил дълго. Носеше черно-зелення си плейд* небрежно над лявото рамо, а погледът му бе все така дяволит.

* Шотландско наметало от кариран плат. - Б. пр.

** Адрианов вал (лат. *allum Hadriani) - е римско отбранително съоръжение от камъни и торф, което се намира на територията на съвременна Великобритания - в Северна Англия, край нейната граница с Шотландия, - Б.пр.

За първи път от две седмици, Локлан се засмя. - Е, добре, блудният син се завърна - Каза той, докато прекосяваше стаята, за да посрещне своя все по-странстващ и непочтителен брат.

Щом се изравни с Брейдън, Локлан видя мъжа в сенките, който стоеше тихо зад гърба на малкия му брат. Усмивката замръзна на лицето му и той се закова на място.

Не, не можеше да бъде... но беше истина. Локлан премигна невярващо.

Бяха минали години, откакто за последно бе виждал своя полубрат Син. Дори като дете, Син беше по-сериозен от Юън и изпълнен с повече омраза, отколкото Локлан можеше да проумее.

Когато Син бе изпратен против волята си при английския крал от баща им, който го презираше, младежът се бе заклел никога отново да не стъпва на север от Адриановия вал**.

Локлан нямаше представа какво е накарало Син да промени мнението си, но със сигурност се радваше, че го е направил, защото обичаше по-големия си брат и той много му липсваше.

Син все още имаше тези проницателни, безрадостни черни очи, които сякаш гледаха направо в душата ти. Същата черна коса като на Юън и Брейдън и изненадващо я бе оставил дълга като на шотландец, не къса, както я носеха англичаните.

Но дрехите му бяха съвсем друг въпрос. Черната туника, ризницата, панталоните и ботушите му бяха английски. И колкото и да бе странно, нямаше никакъв знак върху тях.

- Какво е това? - попита Локлан, след като се възстанови от изненадата. - Върнал си се от Англия с гост? - Той протегна ръка към Син, който се взираше в него цяла минута, преди да я разклати. Локлан го потупа по гърба. - Радвам се да те видя, братко. Мина твърде много време.

Изопнатото лице на Син леко омекна и чак тогава Локлан осъзна колко несигурен е бил Син от това как ще бъде посрещнат.

- Страхувах се да оставя Брейдън да се прибере сам - отвърна Син, докато измъкваше ръката си от тази на Локлан. - След множеството интимни среши, които проведе в Англия, се боях, че никога няма да успее да се прибере вкъщи, преди някой беден съпруг или баща да го прониже,

Юън наддаде вик, когато разпозна Син. Пресичайки стаята, той го сграбчи в мечешка прегръдка. Син изръмжа срещу прегръдката.

- Пусни ме долу, ти голям грозен *lbaidh!

- Е - Каза Юън, докато поставяше Син на крака. - Помниш корените си. С тези дрехи на гърба ти не бях сигурен дали големият ми брат се е върнал у дома или е някое от завоеванията на Брейдън.

Както винаги, Брейдън прие закачката спокойно, но погледът на Син стана убийствен.

Покоряването на шотландеца

- Като говорим за завоевания - добави Брейдън, - къде са жените? Все още не съм видял нито една, откакто съм преминал в земите на МакАлистър.

- Не! - ахна Юън, докато се обръщаше към Брейдън. - Възможно ли е Брейдън да е прекарал цял час без жена? Бързо, Локлан, изпрати да извикат лечител, преди да е припаднал от стреса, заради въздържанието.

Брейдън изцъка с език.

- Хайде сега, това не е шега работа. Не е добре за един мъж да стои твърде дълго без жена. Соковете му се задържат и преди да се усетиш, той се превръща в раздразнителен, избухлив звяр.

Очите на Брейдън се разшириха, докато оглеждаше Юън.

- Значи това ти се е случило! Ела - Каза той, поставяйки ръка върху раменете на Юън. - Най-добре е да ти намерим жена бързо, преди да стане по-лошо.

Устните на Брейдън се извиха язвително, а Юън избута ръката му от рамото си.

- Ще спреш ли с твоите глупости? - Той се обърна към Син. - Най-добре го заведи обратно в Англия, преди аз да му дам начален старт.

Локлан игнорира почти обичайните закачки. Юън и Брейдън не можеха да комуникират помежду си, освен ако не си разменяха обиди.

Вместо това погледна към Син.

- Радвам се, че си дойде вкъщи. Мина толкова много време откакто за последно дръзна да посетиш Шотландия.

Син кимна.

- Ти, Киърън, Брейдън и Юън сте всичко, което някога ми е липсвало от това забравено от Бога място. Не се обиждай, но предпочитам английския лукс пред този суров начин на живот.

- Говориш като истински сасенак* - отвърна Юън, лицето му излъчваше отвращение.

Очите на Син се присвиха при тази обида.

- Достатъчно - намеси се Локлан преди Син да успее да реагира. Син не беше мъж, който ще остави да му се подиграват безнаказано и последното нещо, което искаше, бе още пролята кръв между братята си.

Независимо от миналото и всички думи, изречени с гняв, Син винаги бе добре дошъл в дома му.

- Никакви обиди повече - нареди Локлан на Юън, а гласът му бе суров. - Поне не срещу Син. Виж Брейдън е друго нещо, можеш да се чувстваш свободен да го атакуваш.

- О, стига - наежи се Брейдън, - къде остана братската ти любов?

Локлан се усмихна дяволито.

- Това е братската ми любов. Забележи, че аз все още ти се подигравам.

- Да, но съм сигурен, че това не е нищо повече от загриженост. - Брейдън се обърна и огледа очаквателно залата.

Още преди той да изрече думите, Локлан знаеше какво се върти в ума му. Това беше първият път, в който се бе върнал вкъщи, без цяла армия от жени да влети, за да го поздрави, блъскайки се помежду си в усилията си да дарят по-малкия му брат с храна и други неща, които бяха особено щастливи да му предложат.

* *assenach (от шотл.) - презрителен израз за англичанин. - Б. пр.

- Къде са прислужниците, няма ли да ни донесат нещо за ядене? - попита Брейдън.

Локлан отвори уста, за да обясни, но Юън го спря.

- Не, моля те, остави ме аз да му кажа - сините очи на Юън блестяха с необичайна развеселеност.

- Много добре - отвърна Локлан. - Щом ще ти достави удоволствие.

- Да, със сигурност ще е така. - Ухилен доволно, Юън се обърна към Брейдън. - Помниш ли малката сестра на Ангъс и Ейдън, Маги?

Брейдън се намръщи.

- Малката досадница с червена коса, лунички и стърчащи зъби? Как бих могъл да я забравя?

Грубите думи изненадаха Локлан. Никога в живота си, не бе чувал брат си да описва жена по друг начин, освен като красива, а Маги беше всичко друго, но не и със стърчащи зъби.

Но с удоволствие щеше да се съгласи, че е досадница.

- Не си спомням, да е имала стърчащи зъби - Каза Локлан.

- Защото никога не те е хапала с тях - отвърна Брейдън. - Аз, от друга страна, съм човек, | който изглежда обичаше да напада. Никога не съм знаел защо.

- Трябва да е заради очарователната ти личност - посочи Син сухо.

Юън вдигна ръце и застана пред Брейдън.

- Имате ли нещо против? Бих искал да продължа. - Той погледна първо към Локлан, а след това към Син.

- Продължавай - Каза Локлан.

- Благодаря. - Юън сложи ръце върху раменете на Брейдън, така че да се наслади на реакцията му.