- Какво? - попита Брейдън, чудейки се какво бе довело до тази внезапна промяна.

- Просто си спомних за един друг капан.

- Когато те подгоних към пещерата? - попита Брейдън.

Тя се намръщи за миг, припомняйки си случката, след което се изсмя кратко.

- Не, мислех си за капана, който спомена преди малко, когато *epa, Мери и останалите те причакаха по пътя към дома ми.

Брейдън изпита неудобство от спомена.

- Знаеш ли, че все още имам белези?

До ден днешен имаше петно на темето, от, където едно от момичета бе отскубнало кичури от косата му.

- Когато те срещнах онзи ден, помислих, че си с тях.

- Знам - отвърна тя, усмихвайки се. - Никога няма да забравя ужасеното ти изражение, когато ме събори. Това е единственият път, когато съм те виждала уплашен.

- И аз бях. Нямах идея как да се измъкна, без да нараня някоя от тях.

Тогава Брейдън си припомни как бе избягал от полуделите от похот момичета. Погледна към Маги и й се усмихна.

- Никога няма да забравя как ме бутна в кухината на онзи дъб, а след това ги изпрати в обратната посока.

- Треперех - призна тя, - от ужас, че ще разберат, че съм ги излъгала и ще хукнат след мен, за да си отмъстят.

Той не си спомняше такова нещо. Едва на тринайсет, тя се бе появила от нищото, за да го спаси. Не си спомняше да е изглеждала уплашена.

- На мен ми изглеждаше спокойна и уравновесена.

Брейдън се взря в нея с възхищение, когато спомените нахлуха в съзнанието му. Спомени, как Маги го издърпва от дървото, след това двамата буквално бяха пълзели през храстите, за да достигнат до дома й, без да бъдат забелязани от момичетата.

После Маги превърза раните и охлузванията, които му бяха нанесли. Дори си тананикаше нежна мелодия, докато втриваше мехлем в кожата му. Докосването й бе толкова леко и успокояващо, а гласът й приятен.

Брейдън не можеше да си спомни дали й беше благодарил. Но точно сега, докато слънчевата светлина огряваше лицето й и огънят гореше в очите й, той не искаше нищо повече, освен да я целува до края на вечността.

Импулсивно Брейдън протегна ръка, прокара пръст по луничките й и обхвана бузата й.

- Винаги съм се питал, защо ме спаси тогава?

Маги не се отдръпна, вместо това го погледна със странно чувство в очите си.

- Просто връщах услугата.

- Каква услуга? Тя сви вежди:

- Не помниш ли?

- Мисля, че не.

Маги се намръщи още повече

- Наистина ли не помниш как спаси живота

ми?

Докато си играеше с нежната й, деликатна кожа, Брейдън търсеше в паметта си, но не можеше да си спомни някога да е спасявал живота й, с изключение на веднъж от братята й, никой, от които не би я наранил наистина.

- Не.

- Бях на седем, когато ме спаси.

- Аз съм бил на десет.

- Да. Баща ми, дойде в замъка, за да достави вълна. Двамата с Иън трябваше да останем в каруцата, но аз се промъкнах до играчката му — дървен кон и когато разбра какво съм направила, той хукна след мен.

Брейдън се усмихна, когато най-накрая си спомни случката. Двамата бяха доста близо

един до друг.

- Тичаше през голямата зала, крещейки за помощ.

- Да, мислех си, че със сигурност ще ме убие.

- Ти ме събори и паднахме право върху любимата бродирана драперия на майка ми.

И двамата се свиха при тази част от спомена.

- Не беше твърде ядосана, нали? - попита Маги и прехапа устни.

Гневът на майка му беше неизмерим, доста го напердаши заради случилото се. Дори до днес му напомняше затова, когато бе недоволна от него. Брейдън се почувства странно, когато улови загрижеността и вината в погледа на Маги.

- Не, не беше твърде ядосана - отвърна накрая той.

По лицето й се разля успокоение.

- Все още съжалявам, че те ритнах, докато се опитвах да стана. Но знаеш ли какво най-вече си спомням?

Този път Брейдън не можа да устои и я подразни.

- Коляното, което заби в слабините ми, когато седна?

Маги се изчерви и наведе глава. Брейдън прокара ръка през косата й, галейки лъскавите кичури.

- Не - отвърна тя, - случи се, след като баща ми ни се скара и ни върна в каруцата. Чувствах се толкова ужасно, когато изведнъж ти се появи с изрисувания кон.

- Конър - добави Брейдън, спомняйки си за

играчките, които чичо му бе направил за него. Обичаше тези коне, тъмнокафявия жребец, който й бе дал, беше любимият му. До ден днешен не знаеше какво го бе прехванало, че да й го даде. Все още помнеше щастието, което се изписа върху окъпаното й в сълзи лице, когато бе притиснала малкия кон към гърдите си.

- Изглеждаше така, сякаш току-що ти бях дал кралско съкровище.

- Така си и беше - отвърна тя тихо.

В този миг Брейдън усети странна нежност към нея в гърдите си. Нямаше определение за това чувство. Никога не бе усещал нещо подобно. Сякаш го порази мълния, когато устните й се извиха леко.

- Все още го пазя.

Признанието й го изуми. Мислеше си, че го е изхвърлила още преди години.

- Наистина ли? Маги кимна в отговор.

- Защо?

Тя смутено сви рамене.

- Това беше най-хубавото нещо, което някой е правил за мен. Не можех да повярвам, че ми направи такъв ценен подарък.

Брейдън бе докоснат от факта, че дори в крехката си възраст е била наясно с истинската стойност на коня. Тогава, отново се бе показала като по-мъдра, по-проницателна от останалите момичета на нейната възраст.

- Аз се почувствах зле, заради начина, по който ти крещя баща ти. Случилото се не беше по твоя вина.

- Не - съгласи се тя и очите й заиграха, когато сбърчи носле, - Иън беше виновникът, защото искаше да ме убие.

Смеейки се, Брейдън се вгледа учудено в нея, когато го изпълниха непознати емоции. Тя беше толкова различна от останалите жени, които познаваше. Раздаваща се и мила, дори буйна и независима.

- Познаваме се от доста време, нали? - попита Брейдън.

- Да.

- Странно е докъде ни доведе животът — каза той, мислейки на глас. - Спомням си първия път, когато те видях. Тъкмо беше проходила. Имаше плешива глава и най-големите очи, които някога съм виждал.

- Далеч от хубавия образ.

- Вярно е - съгласи се той и проследи очертанията на бузата й с показалеца си. - Но за бебе, беше достатъчно задоволителна.

Твърде лесно можеше да си спомни деня, в който за първи път се бе преместила, за да застане от неговата страна. Беше го погледнала с голямата си, сладка усмивка, която бе стоплила сърцето му. След това му изгука и сложи глава на коляното му. Отначало той се бе изпълнил с възторг, докато тя не се засмя и не го ухапа по бедрото.

Той бе извикал, тя се разплака, а кракът му носеше следата от ухапването й в продължение на дни. След станалото се бе доближавал много внимателно до малки деца.

- Само това ли си спомняш? - попита го тя.

- Не - отвърна той и пъхна непокорен кичур от косата й зад ухото й. - Спомням си начина, по който ми се смееше. Смехът ти бе толкова щастлив и почти всеки път, когато посещавах къщата ти на лицето ти имаше усмивка. Докато почина майка ти.

Маги кимна, очите й се натъжиха при спомена.

- Баща ми очакваше да се грижа за момчетата. Мразеше да я вижда тъжна. По някаква

причина това причиняваше болка на собственото му сърце, затова реши да облекчи разговора.

- Да, и от този ден нататък винаги беше толкова сериозна. Особено в дните, когато се опитваше да ме убиеш.

Думите му я накараха да зяпне от изненада и обида, че би могъл да си помисли такова нещо.

- Никога не съм се опитвала да те убия.

- Какво ще кажеш за нощта, когато подпали леглото ми?

- Никога не съм... - гласът й заглъхна, когато си спомни случая. Бе през нощта, когато се вмъкна в стаята на Ангъс, за да види как спи Брейдън.

Никога не бе очаквала, че ще го завари проснат върху леглото без риза. Чаршафите бяха избутани надолу, до кръста му, където се събираха, точно под късите косъмчета, които започваха от пъпа му. Държеше чаршафите с едната си ръка, свита в юмрук, докато другата бе свита под главата му.

До ден днешен Маги си спомняше гледката на бронзовите му, безупречно оформени гърди,

блестящи на светлината на свещта, които се повдигаха и спускаха от дълбокото му, равномерно дишане.

Погълната от него, Маги бе забравила за свещта в ръката си. В единия момент тя му се любуваше, а в следващия свещта се изплъзна от ръката й и подпали дюшека.

Тя се опита да потуши огъня, но той бързо се разпространи. Брейдън рязко се бе събудил, миг преди тя да грабне кофа с вода за миене на пода, с която загаси пожара.

Той се бе приближи, плюейки вода, а челото му бе озадачено, когато се втренчи в нея.

Маги още се чувстваше унизена заради случката.

- Беше инцидент - каза му тя.

- Радвам се да науча, че наистина не си се опитала да ме убиеш.

Маги отклони поглед към краката си. О, какви неща му бе сторила през годините. Общо взето, беше невероятно, че все още говори с нея.

- Знаеш ли, Маги, никога преди не съм забелязвал колко си красива.

Тя го погледна скептично:

- Казваш го, защото съм единствената жена около теб през последните два дни.

- Казвам го, защото е така.

Как й се искаше да му повярва. Но познаваше негодника твърде добре. Сърцето му принадлежеше на дамата, само в момента.

Така че, сега тя бе неговата дама, прошепна сърцето й. По-добре така, отколкото да не го получи никога.

Само да беше толкова лесно. Колкото и да я болеше, когато го виждаше да преследва други жени, не можеше да си представи колко по-зле би се чувствала, ако му се отдаде и след това я изостави.

Сърцето й нямаше да го понесе.

Маги се протегна и докосна лицето му.

- Искам да ти повярвам, но самият ти си го казвал много пъти. Дошъл си на тази земя, за да обичаш жените. Забележи в множествено, не в единствено число.

- Това ли трябва да предприеме човек, за да те спечели.

- Да, искам мъж, който никога няма да ми изневери.

- Искаш много.

- Твърде много, според братята ми.

- Значи си съгласна да остарееш сама? Очарована, Маги наблюдаваше начина, по

който светлината танцуваше в очите му.

- Едва ли ще съм сама. Братята ми имат достатъчно деца, които да ме държат заета.

Той се намръщи:

- Не искаш ли собствени?

- Повече от всичко. Но нуждая ли се от мъж за това, е, нуждая ли се?

Шокираното изражение на лицето му я накара да се засмее.

- Не чух това, което си мисля, нали?

- Разбра ме - добави тя бързо. - Толкова много деца нямат никой, който да ги обича. Брат ти е бил едно от тях. Сигурна съм, че когато съм готова ще открия дете, което да се нуждае от майчина любов.

- Разчиташ ли изобщо на някого за нещо? - А ти?

- Различно е. Аз съм мъж. Ще бъде нехайство от моя страна да разчитам на някого.

- Същото би било да обременя друг за моето благополучие. Винаги съм се справяла сама и ще продължа да го правя.

Брейдън се втренчи поразен в нея:

- Маги, ти си странно момиче.

- Забравяш вироглаво и неразумно.

- Това трябва да са думи на Ангъс.

- Всъщност напоследък най-често на брат ти Локлан. Но също така и на всеки, на когото някога му се е налагало да се справя с мен.

Брейдън се засмя, но преди да отговори Син излезе от гората пред тях.

- Има малко сечище по-напред по пътя, ако ви интересува. Сега тръгвам след вечерята.

- Нуждаеш ли се от помощ? - попита Брейдън.

Син поклати глава.

- Най-добре остани с Маги, в случай че някой от приятелите ни се върне.

- Добра идея.

Брейдън вдигна вързопите им от влажната земя, подаде й нейния и се отправи в посоката, от която бе дошъл Син.

- Хайде, да открием нашия лагер.

Маги се взря в гърба му, копнеейки за невъзможното. Твърде лесно можеше да си представи, че притежава такъв мил и чудесен мъж, който да я привлича. Само ако можеше да му се довери със сърцето си.

Но тя знаеше по-добре. Бе изплакала достатъчно сълзи за него. Щеше да се задоволи с приятелството му, опитвайки се да защити сърцето си по най-добрия възможен начин.

Брейдън запали малък огън, когато откриха мястото, където Син бе оставил вързопа си. Маги седна и захвърли торбата си. Въздъхна тихо от болката в рамото си, причинена от тежестта на вързопа.

- Ето - каза Брейдън, коленичейки зад нея. - Нека да ти помогна.

Преди да успее да протестира, той постави топлите си ръце върху раменете й и нежно разтри схванатите й мускули.

Оу, сега се чувстваше по-добре. Много, много по-добре.

Маги затвори очи и се наслади на усещанията, които дланите му предизвикваха, докато се плъзгаха по ключицата и раменете й. Ръцете му се стискаха и отпускаха в един съблазняващ, успокояващ ритъм.