Неосъзнаващ вниманието й, Брейдън продължи да говори на Син, докато пускаше наметалото си и оголи цялата задна дължина на тялото си към нея.

Главата й се замая и тя се притесни, че може да припадне. Беше великолепен, абсолютно разкошен! И без значение колко усилено се опитваше, не можеше да отдели погледа си от стегнатите му, златисти задни части, които молеха за женска милувка.

Тя сложи ръка на заграждението, за да се подкрепи. Нажежено до бяло желание мина

през нея, докато мислено прокарваше длан надолу по гърба му и усещаше тези стегнати мускули да играят по дланите й. Докосваше тези твърди крака, който бяха затъмнени от тъмни, къси косъмчета.

Гърдите й се стегнаха докато горещина и желание я заливаха.

Обърни се, умоляваше безмълвно тя, жадувайки да го погледне целия.

Ако отпред изглеждаше поне наполовина толкова добре, колкото отзад...

Брейдън обърна главата си и я улови как го зяпа. Маги се задъха от паника, когато погледът му задържа завладяващо нейният.

Вместо да се засрами от голотата си, Брейдън й се усмихна бавно и дяволито.

Лицето на Маги пламна и тя бързо приклекна зад ограждението. О, небеса, беше я хванал!

Покри лицето си с ръце и си пожела да потъне в пода.

О, мили Боже, о, мили Боже!

- Имаш ли нужда от нещо? - подигравателният глас на Брейдън я достигна.

- Имам нужда от риза - извика тя, като й се искаше да бе направила това и първия път. Защо, о, защо беше подала глава над заграждението?

Няколко секунди по-късно Брейдън й донесе една.

Дяволитата усмивка на лицето му я ужаси.

- Има ли нещо друго, от което да се нуждаеш? - попита я той.

Отвръщайки поглед настрани, Маги тръсна глава. Никога нямаше да е способна да го погледне в лицето отново.

- Това е всичко, от което има нужда. - Сигурна ли си?

- Напълно.

- Ако си сигурна, тогава. имам предвид, че мога...

- Добре съм - прекъсна го рязко тя. После направи грешка да погледне отново нагоре.

Блестящият, закачлив поглед в очите му накара дъхът й да спре. Мошеникът си играеше с нея.

- Ти, негодник мръсен - каза тя, но въпреки усилията, които положи, собствената й усмивка се разля.

- Мръсен? - игриво попита той,

И когато прокара поглед по тялото й, тя твърде остро осъзна факта, че беше облечена само с тънкото наметало в червено и черно, заметнато около раменете й. Небеса, на практика беше гола и той беше точно пред нея!

Смутена, тя се опита да се прикрие.

- Може ли да се облека? - попита тя. Той повдигна вежда към нея.

- Не знам за това. По-скоро се наслаждавам на гледката да си тук.

Тя използва ризата, за да покрие голите си рамене.

Той се засмя на безсилните й опити да се

покрие.

- Обличай се - каза й, след което й обърна гръб.

Въздъхвайки с облекчение, Маги бързо се облече и напусна заграждението.

Без дума или поглед, Син мина покрай нея и се качи на тавана на обора.

- Какво прави той? - попита тя Брейдън, когато се присъедини към него.

- Оставям ви насаме — отговори отгоре глухият глас на Син.

Брейдън вдигна поглед към дървените греди над главите им.

- Все едно има значение, след като знаем, че можеш да чуеш всичко, което кажем?

- Да, добре, аз съм извратен, не воайор. Брейдън се засмя. Обаче Маги не се развесели от преситените думи на Син.

Окачи мокрото си наметало и риза на вратата на заграждението, където бяха кравите.

Брейдън се придвижи и застана зад нея, толкова близо, че тя можеше да го почувства. Обърна се и го видя да държи друго наметало. Очите му бяха тъмни и примамващи, той използва наметалото, за да подсуши косата й.

Маги не можеше да помръдне, докато чувстваше силните му длани да потриват дрехата о главата й в чувствен ритъм, от който й секваше дъха. Тръпки минаха по нея, когато си спомни за гледката на голия му гръб.

В този момент тя искаше да го целуне. Повече, отколкото когато й да било преди. Докато той не проговори:

- Сега, кажи ми какво правеше навън? Очите й се отвориха, когато ръцете му спряха да подсушават косата й.

Без желание да му позволи да разбере, че го е подозирала в такова мошеничество, тя отклони поглед към пода.

- Нищо.

- Нищо? - попита невярващо той. - Какво, просто почувства нужда да се разходиш под поройния дъжд?

Той наведе глава докато не улови погледа й.

- Излязла си, за да ме шпионираш, нали? Откъде знаеше?

О, мъжът беше избрал страхотно време, за да започне да проявява интуиция!

- Какво те кара да мислиш така? - уклончиво попита тя.

- Инстинкт. - Странна възбуда затъмни очите му. Такава, която не можеше да проумее, но изненадващо приличаше на вина. - Мислеше, че ще ме намериш с Тара ли?

Страните й пламнаха. Почувства се толкова глупаво, че изобщо се е усъмнила в него. Но можеше да види, че нямаше да се отдалечи, без да му каже точно защо беше излязла в дъжда.

Въздъхвайки, тя кимна.

- Ами, ти намекна по-рано през деня, че си заинтересован от нея.

- Как? Като говорих с нея?

- Не, като флиртува. Той изглеждаше поразен.

- Флиртувал съм?

- Да - каза тя отбранително. Все пак беше направила предположение на базата на действията му. - Начинът, по който погледна жената, сякаш тя е единственото нещо на света за теб, сякаш не виждаш друга.

- Наистина? - попита той, в гласа му се долавяше нещо средно между гордост и отказ да повярва.

- Да.

- Ти си мислиш, че това е нещо, което правя винаги?

Маги настръхна.

- Знам, че е така. Защо мислиш, че жените са толкова луди по теб?

- Заради елегантния ми, добър външен вид, разбира се.

О, този мъж беше арогантен и тя не можеше да повярва, че удовлетворява егото му. Трябваше да спре и все пак, поради някаква причина, не можеше.

- Всичките ти братя го имат, но те никога не са били преследвани като теб.

- Винаги съм приемал, че това е така, защото аз съм чаровен, докато те са кисели.

- Това, на което казваш чар, е флиртуване. И е покоряващо.

Той се засмя толкова силно, че се задави.

- Какво? - попита Маги, чудейки се кое му беше направило впечатление на толкова забавно. Той стана сериозен до известна степен.

- Мислех си, че ти винаги си успявала да устоиш.

- Това е, защото никога не си го пробвал върху мен. За теб аз съм като пън.

Той наистина изглеждаше поразен от думите й. Дълбока бръчка се появи между веждите му.

- Какво?

- Истина е - каза тя, гърлото й се стегна, докато разкриваше наблюденията си пред него. - Гледаш към другите жени сякаш вече можеш да ги почувстваш в ръцете си, но когато се отнася до мен, гледаш право през мен. Това е ужасен навик, който винаги наранява чувствата ми.

- Затова ли ме ухапа, когато беше на единадесет?

Замълчи, Маги!

Но тя не слушаше. Преди да успее да се спре или да помисли по-добре за това, истината се изля от нея.

- Да. Всичко, което някога съм искала от теб, е да ме забележиш.

Тя го видя как спира и размишлява върху думите й. Когато погледна отново към нея, погледът му беше изучаващ. Тревожен.

- Може би съм те преценил зле, но се чудя дали не си също толкова виновна за това, колкото и аз.

- Какво имаш предвид?

- Някога наистина поглеждала ли си ме,

за да видиш мен? Или си била като другите и всичко, което някога си виждала, е външният ми вид? Защото гарантирам, че не моята индивидуалност гледаше влюбено преди минута, а по-скоро задника ми,

Маги отвори шокирано уста, после бързо я затвори. В нея се надигна възмущение. Как смееше той да я обвинява в нещо толкова глупаво? Тя не беше една от онези повърхностни девойки, за да й се замая главата от проста красота.

- Това е нелепо!

- Така ли? Ако ме познаваш толкова добре, тогава кажи кой е любимият ми цвят.

- Зелено - отговори тя без колебание. — Тъмнозелено. Същият цвят като очите на майка ти. Същото тъмнозелено, което имаш в повечето от плейдовете, които избираш да облечеш.

От израза на лицето му, тя можеше да каже, че отговорът й го е изненадал напълно. Той не можеше да повярва, че тя знаеше това за него.

Но това не беше всичко, което знаеше. И преди да успее да се спре, издърдори още неща, които знаеше за него.

- Любимите ти храни са печено еленово месо със задушено зеле и плодов пай с бъз. Пиеш тъмен ейл около другите мъже, но истината е, че предпочиташ греяно вино. Когато си у дома, винаги пиеш чаша топло мляко, напръскано с канела, преди да си легнеш. Любимата ти приказка е за ,"Диъдре от Сороус" и макар че никога няма да го признаеш и се опитваш да из-

глеждаш незаинтересован, когато свирят, на теб ти харесва да слушаш песните на бардовете.

Той изглеждаше напълно объркан от признанието й.

- От къде знаеш всичко това?

- Защото съм влюбена в теб, откакто се помня.

Брейдън не знаеше кой от двамата изглеждаше по-зашеметен от признанието й. Веднага след като думите излязоха от устата й, Маги изглеждаше ужасена. Той се чувстваше ужасен. Наистина, не можеше да се движи, не можеше да диша, просто гледаше към нея, докато думите й се устремиха в него.

Сякаш мина цяла вечност откакто просто стояха на една крачка разстояние, а думите й висяха като плащ между тях.

- Не - отвърна най-накрая той. - Не можеш да ме обичаш.

- Защо не? - попита тя с глас, пълен със същата болка, която той видя да се отразява в кехлибарените й очи.

- Защото не можеш.

Преди тя да успее да се помръдне, той се обърна и напусна обора в търсене на начин, по който да се справи с новината, която му беше стоварила.

Но всичко, върху което можеше да се фокусира, беше суровата агония, разкъсваща душата

му. Той не искаше тя да го обича. Не искаше никоя жена да го обича, поне не за повече от час или два.

Вси светии, как се беше случило това? И защо?

Брейдън спря при края на обора и се облегна върху избелялото дърво, прикривайки очи ръката си. Дъждът не беше толкова лош колкото по-рано, но все пак го намокри, докато търсеше безопасно място от лапите й. Отново и отново думите й ехтяха в ума му. Тя го обичаше. Обичаше го и знаеше неща за него, които не знаеше, че някой жена някога ще разбере. Дори и майка му.

И през цялото време той я беше пренебрегвал. Никога не й беше обръщал и малко внимание.

Не знаеше кое го караше да се чувства по-

зле.

Болка проряза сърцето му. Емоции, които не можеше да определи, го заливаха. Мили Боже, чувстваше се сякаш някой беше разцепил гърдите му на две.

- Брейдън? - чу той Маги да го вика.

- Светци закриляйте ме - прошепна той, разкъсван между желанието да прави любов с нея и да избяга колкото се може по-бързо.

Преди да вземе решение, тя го настигна. Брейдън погледна към нея и изруга.

- Жено, нямаш ли здрав разум да се втурваш обратно под дъжда?

Тя повдигна вежда към него, докато кръстосваше ръце пред гърдите си в слаб опит да се затопли.

- Мога да кажа същото за теб.

- Някои ще си помисли, че би се досетила, че искам да съм сам.

- Защо?

- Защото така. Сега влизай вътре и се подсуши.

Тя повдигна упорито брадичка.

- Ще го направя, когато и ти го сториш. Обзе го гняв.

- Не мога да повярвам, че си пораснала без някой от братята ти да те пребие от бой.

Тя прие гневните му думи, без да трепне.

- Едва ли имат да кажат много по въпроса, след като бяха толкова добри учители в това отношение. Сега искам да получа отговор от теб.

Брейдън затвори очи докато се бореше за контрол върху себе си. Не знаеше какво да направи или каже.

- Прибирай се вътре!

- Отговори ми!

Брейдън искаше да е толкова просто. Чувствата му бяха сложни и дълбоки. През целия си живот е бил обичан. Всяка жена, която някога беше познавал, бе шепнела своята неумираща страст към него, докато се шегуваха и играеха, и в края на деня всички те се женеха за някой друг.

На шестнадесет беше направил грешката да помоли Нараиндж Олуард да се омъжи за него. Две седмици по-късно тя се беше заклела на Колум.

Нейният аргумент му причиняваше болка до ден днешен: "Брейдън, защо да се женя за теб? Ти имаш хубаво лице и си страхотен между краката ми, но Колум има пари, за които не можеш да мечтаеш. Освен това, той пътува много, което ще ни даде изобилие от време да си поиграем."

Стисна зъби в крайна сметка й беше показал. Настоящото му състояние се присмиваше на жалката къща на Колум. Дори така, това никога не изтри болката в младото му, наранено сърце.

Не, жените бяха непостоянни, вероломни същества. И за разлика от братята му, той никога нямаше да повярва на медените им лъжи.