Но сега имаше проблем. Когато такива думи идваха от устните на Маги, той искаше да им повярва.

Защо беше така, не знаеше. Единственото, с което беше наясно е, че и малкото, което беше останало от сърнето му, ще бъде унищожено, ако откриеше, че тя си играе лицемерно с него.

Маги присви очи към него.

- Казваш, че съм упорита и все пак стоиш тук готов по-скоро да се удавиш, отколкото да отговориш на един прост въпрос. Против волята си, Брейдън се протегна към нея. Обхвана ледената й страна с длан.- Замръзваш.

- Знам.

Той се засмя кратко на сухия й тон.

- Ако си ме обичала толкова дълго, защо никога не си говорила за това?

- Защо не мислех, че искаш да го чуеш. Маги беше твърде проницателна. Но тя винаги е била такава.

Очите й загубиха блясъка си.

- Виж, Брейдън, не съм глупава. Знам, че никога няма да мога да те имам. Знам, че не споделяш чувствата ми и ми се иска никога да не бях споменавала за тях. За нещастие, не мога да си взема думите обратно. Може ли просто да забравим какво съм казала и да се приберем вътре преди и двамата да умрем от настинка? Брейдън кимна. Не защото се притесняваше за себе си, беше оцелявал при много по-лоши условия от тези, а защото не искаше да я види болна. Дълбините, до които би слязъл, за да я опази в безопасност, не подлежаха на изследване. Истината бе, че онова място в сърцето му, където той откриваше безпокойство за нея, се бореше с него повече от всяко друго някога.

Неохотно, той я хвана за ръка и я поведе към обора.

Когато влязоха вътре, прозвуча гласът на Син.

- Предполагам, че двамата ще тичате наоколо голи за известно време след като сега всичките ви дрехи са мокри.

- Всъщност - отговори Брейдън, докато изтръскваше дъжда от косата си, - си мислех да нападна твоята торба за някакви дрехи.

- Някак си се сетих за това.

Брейдън подаде на Маги едно от наметалата на Син и широката му риза.

Маги ги взе и бързо се преоблече насаме, докато мислите й се вълнуваха. Защо изобщо беше казала тези думи? И защо те измъчваха Брейдън толкова?

Този мъж винаги е бил загадка за нея, но не повече, отколкото тази нощ. Не трябваше ли любовта да направи някой щастлив?

Тя се присмя на мисълта. Кога това да обича Брейдън я беше направило щастлива? Тъжната истина в случая беше, че да го обича, й причиняваше само мъка. Нищо друго, освен нещастие.

Оклюмала, тя завърза наметалото.

Когато се върна в центъра на обора, тя видя Брейдън увит само в наметало, гърдите му бяха голи и лъщяха на слабата светлина. Гърлото й пресъхна при гледката.

Това щеше да бъде дълга, дълга нощ.

Преди да отдели още мисли по този въпрос, Син скочи на пода.

- Надявам се, че има начин да се залостят вратите.

Маги се намръщи на странното му поведение и коментар. - Защо?

- Имаше нападение от жените по пътя ни

и по вида на тези, можем да се озовем в неприятна битка - обясни Син докато вървеше към вратата.

Гримасата на Маги се задълбочи. За какво говореше той?

Брейдън прокле, когато стигна пръв вратата и потърси резето.

- Не можеш да го знаеш - злобно каза той.

- Няма нищо, с което да залостим - довърши за него Син. - Добре, няма ли това да е победа за дявола?

Тя погледна към тях дори още по-объркано. Изглеждаха сякаш ангелът на смъртта е пред тях и те бяха забравили да вземат последно причастие.

- Те са просто жени. Кажи им, че не си заинтересован...

- И те ще опитат и променят мнението ни — прекъсна я Брейдън.

Маги завъртя очи при злокобния му тон.

- Не, няма. Забравяш, че съм жена. Знам как мислят.

- А аз знам как действат - отвърна Брейдън, когато се върна при нея. - Няма да напуснат докато не получат това, което искат.

Маги се засмя на егото му.

- Ставаш смешен, Брейдън. Не си чак толкова неустоим.

Погледът му се заби в нея.

- Мислиш ли? Тогава обясни ми защо Тара се е запътила насам, след като вече й казах, че

не се интересувам от нея.

Преди тя да успее да измисли отговор, трите по-големи дъщери на Шеймъс изблъскаха вратите на обора.

- Чук, чук, юначаги - каза Тара с ръце на ханша си, докато ги оглеждаше. - Дойдохме да се погрижим за удобството ви.

Син побягна от жените към задната част на обора. Погледът „Казах ти" на Брейдън беше такъв, че Маги почти се засмя. Докато най-младото момиче не се запъти право към нея с поклащане на бедрата и поглед в очите, който казваше на Маги за какво точно е тръгнала. За нея.

Ох, дявол го взел! По-добре да се помръдне... бързо.

Маги се затича към заграждението зад себе си, но се спъна и падна.

- Оу, виж сега - каза момичето, когато се наведе над Маги и притисна една бледа ръка към челото й. - Имаш ли рана, която да се нуждае от целувка?

Устните на момичето бяха опасно близо до нейните, докато притискаше гърдите си към ръката на Маги.

Виждайки начин да отлепи мъжкараната от себе си, Маги присви устни в погнуса.

- Ъх, не - каза й, снишавайки гласа си с октава, докато се бореше да се измъкне изпод момичето. - Раната ми си е съвсем добре. Благодаря.

- Вижте, дами - намеси се Брейдън, докато отстъпваше от отворените обятия на Тара. — Какво ще каже баща ви, ако ви хване тук?

Тара го притисна към стената. Непоколебима към уклончивата тактика на Брейдън, Тара се засмя.

- О, той със сигурност ще хукне с оръжие след повечето от вас. Но вече спи. Сега - каза тя, сграбчи наметалото му и дръпна лицето му близо до своето. - Какво ще кажеш за още едно вкусване на тези твои сладки устни?

Брейдън се наведе и се откъсна от лапите й.

Маги беше ужасена. Никога в живота си не беше виждала нещо такова. Брейдън беше прав за жените.

О, небеса! Те имаха сериозни неприятности.

Точно, когато момичето се протегна да опипа Маги, силни ръце я дръпнаха назад.

За един неясен момент Син я повдигна от земята, метна я на кон и плесна задницата на животното. Конят изцвили, след което се стрелна от обора в смъртоносен бяг.

Маги се паникьоса докато се опитваше да поеме контрол над коня.

Той полетя към дърветата с юзда между зъбите си. Тя дръпна поводите, но конят не й обърна внимание, докато се спускаше между клоните, които я деряха и заплашваха да я свалят от седлото. Сърцето й препускаше, когато се наведе напред и се залепи за врата на коня, молейки се да не падне и да се пребие.

Вероятно минаха около пет минути преди Син и Брейдън да я настигнат и да поемат кон-

трол над животното. Брейдън се наведе и взе юздата в ръка, после използва своя кон, за да забави нейния. Сърцето й все още биеше в ушите й, докато бързо се помоли от благодарност за избавлението.

- Добре ли си? - попита я Брейдън.

Все още твърде ужасена, за да говори, Маги пое дълбоко дъх и кимна. Брейдън я потупа по ръката успокояващо, после се обърна към брат си с вбесен поглед.

- О, човече, какво ни причини?

- Спасих проклетия ти задник. Какво си мислеше, че ще стане, когато жените разкрият, че Маги не е момък? Готов ли беше да обясняваш?

На челюстта на Брейдън се появи тик.

- Сега ще увиснем на бесилото заради кражбата на коне!

Син поклати глава.

- Оставих повече от достатъчно злато за тези кранти. Собствениците им ще се разтреперят от радост да го получат

Маги гледаше как Брейдън малко се отпусна.

- Моите благодарности тогава.

Син се намести в седлото си и хвърли поглед, изпълнен със състрадание към Брейдън.

- Знаеш ли, малки братко, изглежда ми сякаш живееш в безкраен ад. Не мога да те заведа никъде, където жените да не се възползват от теб като от последната хапка на последната им вечеря.

Брейдън вдигна ръка и разтри врата си.

- Да, иска ми се да беше действал по-бързо.

Тази Тара има нокти като на ястреб. Кълна се, мисля, че кървя.

Точно тогава Маги осъзна истината за Брейдън. Той не беше безскрупулен нехранимайко, който прелъстява всяка жена, която намери. Всъщност, с изключение на лек флирт, той наистина не беше направил нищо, за да накара Тара да го преследва.

И макар, че и той и Син се бяха опитали да й кажат това, до този момент тя действително не вярваше.

- Къде ще спим сега? - попита тя мъжете, докато бавно избираха пътя си върху конете през тъмните дървета и с набързо събраните си вещи. - И какво ще правим с конете?

Брейдън беше този, който й отговори.

- След като имаме конете, предлагам да ги яздим до земите на МакДъглас, докато започнем да привличаме внимание, после ще ги оставим на паша. Колкото за нощта, някой чувства ли се добре, за да язди?

Син изръмжа.

- Сега мислиш да яздиш? Къде беше тази мисъл преди два дни, преди да съсипя краката си от ходене?

Брейдън се засмя.

- Трябва да си благодарен. По-добре да откраднат тези кранти, отколкото бойният ти кон или моят Демон.

Син неохотно отстъпи по въпроса.

- Аз ще съм благодарна, само това да остане зад нас - каза тихо Маги. Истина бе, че прекалено много неща вече се бяха случили по време на пътуването и всичко, което наистина искаше, бе да мине през този последен сблъсък и да приключи с това.

Така че те яздеха в мълчание.

Късно след полунощ и веднага след като дъждът беше спрял, Маги започна да дреме на седлото.

Брейдън спря, след като видя как тя клюма. Уплашен, че може да падне и да се нарани, той я издърпа при себе си.

Тя се събуди рязко.

- Шшш - каза той. - Не искам да паднеш. Заспивай пак.

Вместо спорът, който очакваше, тя кимна веднъж, положи глава на гърдите му и незабавно отново заспа.

Доверието й го изненада. Но не толкова колкото странната нежност, която почувства в сърцето си, докато червенокосата й глава лежеше върху голите му гърди. Дъхът й гъделичкаше толкова леко, докато тя дишаше срещу рамото му. И той направи всичко по силите си, за да не покрие устните й със собствените си и да не прокара ръка по късите й къдрици.

Тялото му се събуди за живот, желаещо меките й форми.

За пръв път Брейдън откри утешение в това. След случилото се с Тара, беше започнал да се чуди глупаво, че можеше би нещо не е наред с него. Но огънят в слабините му заради Маги потвърждаваше по-ранните му подозрения. Маги беше тази, която искаше. Само Маги.

Тръсна глава.

Кой би си помислил някога, че той, Брейдън МакАлистър, ще чезне по откровената, малка Маги МакБлар и грозните й обувки?

Ожени се за нея.

Думите прехвръкнаха през ума му толкова бързо, че той почти ги пропусна. И за момент позволи на мисълта да го изкуши.

Но това беше невъзможно. Отказваше да се омъжи за жена, в която можеше да е влюбен. Това щеше да е самоубийство.

- За какво мислиш? - внезапно попита Син.Стреснат, Брейдън погледна напред и видя

Син, обърнат на обратно върху седлото да го наблюдава. - Какво?

- Изглеждаш малко замислен там отзад и се чудех какво те измъчва.

- Кой казва, че се измъчвам?

Син поведе коня си към място, където можеха да яздят бързо един до друг.

- О, не знам. Може би заради смъртоносната хватка, която си приложил върху Маги и начина, по който я гледаш, сякаш не можеш да решиш дали да я прегърнеш или да я хвърлиш от коня си.

Брейдън мразеше начина, по който Син разгадаваше толкова лесно емоциите му.

- Тази способност, която имаш, е много обезпокоителна, братко. Не е за чудене, че английските ти приятели се кълнат, че си продал душата си на дявола.

Син погледна към него стоически.

- Един мъж трябва да има душа, преди да я

продаде.

Брейдън стана мълчалив. Имаше много скрити неща в тези думи. Години на болка и страдание. Брат му беше минал през най-лошото, което можеше да му предложи живота и силата му беше удивителна. Но най-вече, Брейдън чувстваше вина за това. Останалите леарди бяха пратили най-малките си синове като заложници в Англия. И по право той трябваше да страда вместо Син.

Дори да живееше хиляда години, никога нямаше да може да се примири с факта, че Син беше отишъл, докато той остана.

- Има ли някакъв начин някога да простиш на майка ми за това, което направи? - попита Брейдън най-накрая.

Дори в тъмнината Брейдън можеше да почувства омразата на Син.

- Казаха ми, че всичко е възможно. Но след като не мога да простя на собствената си майка за това, което направи, защо трябва да простя на твоята?

Брейдън не отговори. Спомняше си този съдбовен ден също толкова добре колкото и Син. Денят, в който крал Дейвид беше дошъл в замъка им и беше поискал син, за да помогне за постигането на мир с английският крал след войната, която бяха водили за северна Англия.

Баща му беше плъзнал внимателен, замислен поглед по всеки от синовете си. Петимата едновременно бяха сдържали дъха си от страх, знаейки, че един от тях трябва да отиде.