Брейдън наклони главата си назад, разтърсен от това, което се бе случило между тях. Усещаше огъня вътре нея, но никога не бе предполагал за дълбочината на страстта й.

По-лошото бе, че бе далеч от задоволяването. Ако не друго, я желаеше повече от когато и да е било. Защото сега, когато изпита любовта й, той знаеше, че наистина няма друга като нея.

И това дяволски го уплаши.

Маги повдигна глава, за да погледне към него.

- Нещо не е наред ли? - попита тя, свъсвай-

ки вежди обезпокоена.

- Не - прошепна той, прокарвайки ръце по гърба й. Всъщност не лъжеше.

В интерес на истината, нещата никога не са били по-правилни.

И също така, никога по-погрешни.

Докато се обличаха Маги усещаше колко напрегнат е Брейдън, чувстваше го дори в костите си и от този факт я болеше. Не искаше да го оставя сам в това.

- Брейдън - повика го тя, за да привлече вниманието му. - Искам да знаеш, че не съжалявам.

Лицето му стана още по-неумолимо от преди и тя можеше да прочете мисълта „ще го направя" в очите му.

Сърцето й се сви и тя се извърна. Така да бъде. Наистина не изпитваше никакви чувства към нея и сега желаеше да я забрави. В този момент на Маги й се искаше да бе останала в лагера. Би могла...

- Маги - отвърна Брейдън и я придърпа в

прегръдката си. - Не съм разочарован от теб -

прошепна той. - Разочарован съм от себе си. Не

трябваше да се възползвам. Вината е в мен.

Той наклони глава, за да може да погледне в очите й.

- Защо дойде при мен?

- Защото те исках. - Тя се протегна и докосна наболата по бузата му брада. - Аз не искам нищо от теб Брейдън. Не очаквам и да се държиш с мен по различен начин от преди. Бях любопитна, а сега вече знам.

Брейдън стисна зъби при думите й. Проблемът беше, че сега той също знаеше. Тялото му се съживяваше при всяко нейно докосване и при аромата на току-що измитата й плът. Все още я желаеше.

В действителност можеше да я обладае отново още в този момент. И това го плашеше. Плашеше го повече от каквото и да било друго досега. По-скоро би тръгнал гол в битка срещу цял английски гарнизон, отколкото да срещне лицето й сега. Само ако знаеше, че може да й има доверие.

Можеш да опиташ.

Колко лесно звучеше. Но последствията щяха да са твърде страшни. Нито една жена не струваше колкото живота му. Това беше убеждението, с което живееше и това беше единствената истина, която не би забравил.

Маги забеляза тъмнината в погледа му. Беше взел своето решение, можеше да го почувства. И съдейки по твърдостта на тялото му, то не предвещаваше нищо добро за нея или сърцето й.

Очакваше толкова много. В действителност очакванията й бяха високи. Сега беше време да запази достойнството

си. Повдигна се на пръсти и целуна нежно брадясалата му буза.

- Благодаря ти - прошепна тя в ухото му, след което се отдръпна от прегръдката му и се отправи към лагера.

Брейдън затвори очи, когато почувства как болката го прониза. Разбра посланието й и това го разкъсваше, той не бе мъж, който тя заслужаваше. Наведе се и вдигна плейда си от земята и го сгъна. Спомените го връхлетяха. Спомени за това как тя лежи гола върху него и се отдава напълно на сливането им. Беше невероятна. А той беше истински задник. Голям и арогантен задник, който трябваше да бъде изведен и бит от всеки един от братята й. Въздъхвайки, той се опита да забрави за това, докато вървеше обратно към лагера.

Нощта беше дълга за Маги, тя не можа да заспи. През цялото време се въртя, докато се опитваше да измисли най-подходящите думи за пред МакДъглас.

По-лошото беше, че сънуваше Брейдън и отдаването си. Но от всички сънища, които имаше, най-ужасяващият беше как МакДъглас пронизва Брейдън с меча си, а тя безпомощно наблюдаваше, неспособна да му помогне.

Събуди се на сутринта, молейки се, а ръцете й трепереха.

- Добре ли си? - попитаха я Брейдън и Син, когато седна срещу тях.

Сърцето й биеше учестено и не можеше да направи друго, освен да кимне. Но това беше лъжа и тя го знаеше. Не беше добре. Не можеше да понесе ужаса, който изпитваше.

Всичко лежеше на раменете й. Провалеше ли се и тримата щяха да платят с живота си. Цяла сутрин паниката стискаше сърцето й. След като закусиха набързо, те препуснаха с конете, а сутринта отстъпи място на следобеда. Следяха за някой, който би могъл да ги забележи и предизвика. Но късметът бе на тяхна страна и не срещнаха никой.

В действителност беше доста зловещо, липсата на хора в зелените поля или по пътя, докато преминаваха през земите на МакДъглас и наближаваха замъка му. Изглеждаше сякаш светът е свършил и оцелелите са единствено те. Когато бяха само на няколко мили от целта си оставиха конете на една поляна да пасат и продължиха пеша.

- Мислиш ли, че конете ще са тук, когато се върнем? - попита Маги, когато Брейдън пусна и последното животно на свобода.

- Ще видим - отвърна той, докато двамата със Син скриваха седлата и юздите под един храст.

Маги кимна, нищо че той не спомена какво ще се случи с всички тях, ако не успееха.

Трябваше да стане - уверяваше се сама себе си, докато събираха багажа си и се отправиха към хълма, където ги очакваше замъкът, съдбата им и отмората.

Не можеше да се провали. Не и докато живота на Брейдън зависеше от нея.

Няколко часа преди да се смрачи достигнаха до старите каменни стени, които обграждаха крепостта МакДъглас.

Откакто Уилям Завоевателят беше властвал над Англия, тези стени пазеха МакДъгласови от враговете им. Никой никога не бе успял да превземе крепостта, да я обсади или да вземе за заложник леърда на клана.

Никой, докато Маги не изкова съюз с господарката на замъка и Сиана МакДъглас и жените й не прогониха мъжете си.

Напук на себе си Маги изпита малко гордост от постижението си, когато забеляза огромния лагер от мъже, струпан пред стените на замъка, а жените стояха на бойниците и им се подиграваха. Това наистина беше невероятна гледка. Надяваше се да може един ден да я сподели на внуците си.

Когато тримата пътници наближиха лагера, Маги забеляза, че мъжете бяха напуснали палатките си и се бяха събрали около един човек. Видът на лагера показваше на Маги, че Сиана МакДъглас не си е губила времето след заминаването й, за да изхвърли съпруга си и мъжете му. От намусените лица на мъжете тя можеше да отгатне, че те не споделяха веселието на Маги за положението им.

Брейдън я дръпна да спре, когато забеляза

МакДъглас. Едва тридесетгодишен Роби МакДъглас беше също толкова красив, колкото Мак-Алистърови, също толкова страховит леърд, в разцвета на силите си. С широки рамене и висок колкото Брейдън, мъжът можеше да уплаши и демон.

Той имаше червеникаво-руси къдрици и ярки сини очи. Освен осанката си, беше очевидно, че е мъж, роден да командва другите. Гърбът му беше изправен, а челюстта

му здраво стисната. Маги почувства как колената й се подкосяват от страх. В този момент разбра, че й липсва кураж.

Каква арогантна самохвалка съм, помисли си тя печално, като гледаше ръмженето на МакДъглас към мъжете около него.

Как щеше да се изправи срещу толкова страховит мъж?

Трябваше да го направи.

Бягай - крещеше умът й - бягай, преди да е станало късно.

Въпреки всичко не можеше да го направи. Никога през живота си не е била страхливка и това не беше момента да започне да бъде такава.

Ха! Започна да спори умът й. Това е прекрасен момент да се научиш да си страхлива!

Маги отказа да слуша. Поемайки си дълбоко въздух за кураж, тя пристъпи напред, но замръзна на мястото си, когато чу думите, които Роби МакДъглас крещеше на тълпата.

- Ще дам кралска награда в злато на всеки,

който ми донесе главата на Маги, дъщерята на Блар, забучена на копие. Кълна се, че предпочитам да си деля хляба с краля на Англия, отколкото с тази конско-муцунеста, краставо-жабешка подмазвачка!

Сърцето на Маги започна да бие учестено и в един миг си помисли, че все пак може да избяга.

Син се наведе и прошепна в ухото й - Какво чакаш? Върви и му кажи колко погрешно е това и да сложим край.

Вътрешно, Маги се изуми. В този момент не намираше Син за забавен. Никак даже.

Брейдън се намръщи на брат си я дръпна настрана. Но преди да успее да заговори, целия лагер притихна, когато един кон дотича от стените на замъка в кръга от палатките.

Мъжете разчупиха кръга си достатъчно, така че Маги видя един мъж да се свлича от гърба на бял кон.

И той беше покрит с... Или по-скоро беше мокър...? Замръзнала, Маги пристъпи напред, без да е съвсем сигурна дали може да вярва на собствените си очи и това, което си мислеше, че вижда.

Конят беше спрял и ездачът погледна своя леърд така, сякаш го боли стомаха. Когато се изправи на стремената, издаде странен пляскащ звук и след като прескочи с крак, за да слезе от коня, спускането му беше маркирано с преливаща се цветна пътека. Той изджвака пътя си до

МакДъглас, а около главата му кръжаха мухи и други насекоми.

Лицето на ездача помръкна, когато изръмжа:

- Тия женоря ме заляха с мед от главата до петите. Казаха, че следващият от нас, който се приближи до вратата, ще бъде накиснат в зеле.

Маги покри устата си с ръка, за да не се разсмее.

Роби МакДъглас изруга.

- Каза ли й, че идваш с мир?

- Да, милорд. Милейди отвърна, че няма да има примирие докато не види теб и Локлан МакАлистър един до друг пред портата.

Проклятието, което изрече Роби МакДъглас можеше да засрами предците му.

- Милорд - изрече Брейдън внезапно. Маги се вледени и го погледна втрещено.

Какво си мислеше той?

Сърцето й започна да препуска още по-бясно от преди, докато гледаше в зашеметено мълчание как Брейдън скъсява краткото разстояние между тях и се изправя лице в лице със смъртния враг на рода си.

Как, за Бога, можеше да е толкова спокоен и непоколебим, докато единственото нещо, което тя можеше да направи, е да не припадне?

Роби МакДъглас обърна враждебния си поглед към Брейдън.

- Не те познавам. Тишината беше оглушителна.

Брейдън кимна на Роби МакДъглас - на

мъжа, който се беше заклел в меча си да прати него и братята му в гроба.

Брейдън не можеше да повярва, че прави това. Трябваше да има специално място в ада за такива глупаци като него. Само се молеше да има още няколко години преди да разбере дали това е така или не.

В същото време трябваше да намери начин да сложи край на тази вражда преди тримата да бъдат заклани от мъжете или направени на зелници от жените.

- Не - отвърна Брейдън с равен тон, надявайки се да разсее страха и недоверието на леърда. — Не ме познаваш. Просто минавам оттук, но мисля, че мога да ви помогна в тази ситуация.

Брейдън устоя на желанието да изсумти на собствените си думи.

Как, за Бога, беше успял да се накисне така?

Света Дева Марио - помисли си Брейдън, не можеш ли да си държиш устата затворена поне за минута? Защо винаги набутваш себе си в центъра на битката?

Очите на Роби МакДъглас отразиха собствените му съмнения, че новодошлият може да справи с положението.

- Можеш ли, момченце? И как точно ще направиш това?

- Бих искал аз и братята ми да се опитаме

да поговорим с жените.

Мъжете избухнаха в смях, а някой от тях открито започнаха да се подиграват.

Мъжът, покрит целия с мед, изгледа невярващо Брейдън.

- Искаш да изглеждаш като мен ли? Брейдън сви рамене.

- Има и по-лоши неща от това да бъда накиснат в мед, случвало ми се е да ме замерят доста по-твърди от зеле неща. Но мисля, че с братята ми ще успеем да убедим жените да се вслушат в разума.

Смеейки се, Роби МакДъглас сложи ръце на бедрата си и поклати глава.

- Щом си изгубил ума си и искаш да опиташ, то аз ще се насладя на гледката на злощастната ви съдба. -

Брейдън кимна и поведе Маги и Син.

- Добре - прошепна той на Маги, докато вървяха бавно към вратите на замъка. - Това е единственият ти шанс. Трябва да накараш лейди МакДъглас да те изслуша.

- Ако тя не го направи?

Той размени решителен поглед със Син.

- Тогава се надявам да ми простиш, това, което ще трябва да направя, за да сложа край на враждата.

Мъчителният израз, изписан на лицето й разкъса сърцето му. Не искаше да добавя още грижи към тревогите й, но бяха стигнали твърде далеч, за да се върнат назад. Тя трябваше да успее.

Когато се доближиха до портата на замъка, няколко зелки полетяха към главата на Брейдън.

Той едва успя да се прикрие. Една възрастна жена, която ги беше запратила извика от мястото си на стената.

- Вече ви казахме, че мъжете ко...

- Спрете!

Маги разпозна гласа на Сиана МакДъглас. Господарката се взираше надолу в тях, сякаш цяла вечност. След една дълга минута, тя напусна мястото си на стената и Маги можеше да чуе тракането на обувките й, по дървените стъпала от другата страна.