Няколко секунди по-късно се чу шум от дрънчене и стържене на ключалка, след което една малка врата отстрани на главната порта се отвори, за да разкрие главата на красива жена, с година или две по-възрастна от Маги. Господарката на МакДъглас изглеждаше като ангел, със златните си къдрици, сплетени около главата й. Черно-синият раиран плейд, който носеше, караше нежната й кожа да изглежда кремава, а очите й сияйни.

- Маги, това ти ли си? - попита Сиана МакДъглас

- Да - отвърна Маги, - може ли да влезем?

- Да - съгласи се Сиана и отстъпи на безопасно разстояние от вътрешната страна на стената.

Жена на около четиридесет години, която държеше метлата си като меч, отвори портата само колкото да може Маги и придружителите й да влязат и веднага след като те се вмъкнаха тя

я затръшна и заключи.

Сиана пристъпи напред и взе ръката на Маги в своята. Бузите й бяха почервенели, а очите й блестяха от щастие.

- Приключили се? - попита тя. Маги поклати глава.

- Не и става още по-лошо. Мъжете от моя клан са готови да убият Локлан, ако той не се справи с това, а той отказва да го разреши, освен, ако твоят съпруг не спре да преследва живота на братята му.

Дамата пусна ръката на Маги и цялото щастие изчезна от лицето й.

- Света Дево - въздъхна Сиана, - какво ще правим тогава?

- Не знам - прошепна Маги, - уморих се от толкова кръвопролития, но се страхувам, че този път мъжете ни победиха.

- Милейди? - повика я Брейдън, привличайки вниманието им към себе си. - Знаете ли за нещо, което може да принуди съпруга ви да се откаже от тази вражда?

Лицето на Сиана стана студено и ядосано.

- Не. Той обичаше тази дяволска жена повече от всичко останало.

- Тогава защо се е оженил за теб? - попита Маги, но веднага съжали за глупавия си въпрос.

Въпреки това Сиана не изглеждаше ни най-малко изненадана от него. И когато отговори, гласа й беше напълно лишен от емоции.

- Заради парите ми и защото майка му нас-

тояваше да си вземе жена.

- Майка му? - попита Брейдън - Тя тук ли е?

- Стоя точно зад теб, паленце и държа дръжката на метлата готова да те поваля, ако помръднеш към някоя от нас. - Тя му хвърли един преценяващ поглед. - И не мисли, че съм толкова стара, за да не помня какво има наум един млад самец като теб.

Брейдън се обърна бавно, за да погледне жената, която ги беше пуснала да влязат вътре.

Агнес МакДъглас изглеждаше по-млада за годините си.

Нейната ягодово-руса коса имаше само няколко сиви кичура и сините й очи бяха дръзки и изпълнени с живот, което правеше жената да изглежда два пъти по-млада от годините си.

Тя постави дръжката на земята и я задържа като войник копие, а лявата си ръка сложи на кръста и му хвърли един изучаващ поглед.

- Казах на моя Роби, че тази жена е змия, още когато видях за първи път блуждаещите й очи. Знаех, че не е добра. Но той не искаше да ме слуша. Желаеше да я има, въпреки предупрежденията ми.

Маги пристъпи напред.

- Има ли нещо, което може да го накара... Агнес поклати глава преди Маги да довърши.

- Тя отрови моето момче с тези нейни постоянни сръдни.

Лицето на Сиана се бе превърнало в камък.

- Сега аз нося детето му и няма да му дам

живот, освен ако съпруга ми не престане да мечтае за тази жена. Син изсумтя.

- Мога ли да отбележа милейди, че се съмнявам да имате избор, когато трябва да родите детето си?

Сиана му хвърли смразяващ поглед. Син просто й се усмихна в отговор.

- Чакайте! - прекъсна ги Маги - Мисля, че имам план.

Брейдън потръпна при думите й. Господ да ги пази сега, той познаваше твърде добре Маги и плановете й.

Ако имаше поне малко разум, щеше да се върне обратно в Англия и да вземе и Син със себе си.

Той огледа жените, които ги заобикаляха. Всички погледи бяха втренчени в Маги и червата му се стегнаха още повече. Те бяха готови да я слушат.

Разбира се, че щяха да са. Те не знаеха в какво се забъркват.

Но той знаеше.

- Брат ми Ангъс често използваше едни думи - каза им Маги. - Не знаеш какво притежаваш, докато не го загубиш.

Вратът на Брейдън почервеня и някакво вътрешно предчувствие го караше да я сграбчи и да побегне обратно към вкъщи толкова бързо, колкото го държаха краката.

Но по дяволите, глупака му с глупак не по-

мръдваше.

- Е - продължи Маги - мисля, че знам на чин да покажем на Роби МакДъглас точно това, което има и да проверим дали то означава нещо

за него.

Веднъж, след като плановете за утрешния ден бяха изготвени, Агнес и Сиана отведоха Маги, Син и Брейдън в замъка, за да се нахранят и да приключат с подготовката. Маги остана достатъчно дълго, за да се увери, че всичко е готово, показвайки най-доброто си хладнокръвие. За разлика от мъжете тя не искаше да яде. Не и когато стомахът й беше вързан на възел и я преследваха множество съмнения.

Нуждаеше се от глътка свеж въздух и малко време насаме, за да помисли. Време, през което никой не можеше да види несигурността, която разкъсваше самообладанието й и я оставяше уязвима и уплашена. Маги излезе от главната кула на замъка и спря на върха на стълбите, за да огледа двора. Имаше слаба светлина и жените на бойниците бяха прекратили нападките си към мъжете, за да вечерят и да поклюкарстват една с друга.

Никой не й обърна внимание, когато слезе по стълбите и се заразхожда безцелно в тъмния двор.

В какао се забърках? питаше се Маги.

Вярно и тримата все още бяха живи, но имаше още много да се свърши, преди да се почувства победител. В края на краищата всичко зависеше от това дали МакДъглас се интересуваше какво ще се случи с жена му.

Ако той не...

Маги потрепери и наметна карирания шал около раменете си.

Завъртя се настрани и една тъмна сянка привлече вниманието й. Тя спря и обърна глава, за да се вгледа.

Първо си помисли, че си въобразява, но очертанията на едно тяло бяха твърде ясни. Някой се спотайваше там и освен ако инстинктите й не грешаха, сянката я наблюдаваше.

Мръщейки се, тя направи крачка напред, за да погледне малко по-внимателно своя призрак. Сянката отстъпи назад от лунната светлина и от възможността Маги да я види ясно. Тя изчака няколко мига, но сянката не изглеждаше много голяма и опасна.

В крайна сметка любопитството надделя над страха й.

Решена да научи, кой я наблюдава и защо, Маги се доближи до фигурата, за да открие едно седемгодишно момче, което се опитваше да й избяга.

Лицето му издаваше страх и той се оглеждаше, за да намери начин да избяга.

- Всичко е наред - каза му Маги нежно, об-

лекчена да открие, че е момче, а не някой злонамерен мъж.

Нямаше съмнение, че момчето беше гладно и търсеше храна или майка си.

- Не искам да те нараня.

Тя все още не можеше да види ясно чертите му, но можеше да различи контурите на слабичката му фигура и тясното му личице. За няколко секунди остана спокойна, докато то я изучаваше. От извивката на устните му, върху която падаше сянка, тя можеше да предположи, че той се нуждаеше от нея по някакъв начин.

- Ти онази мома от рода МакАлистър ли си? - попита той колебливо. - Бяха ми казали чи им'ла къса коса.

- Да, аз съм.

Маги чу облекчената му въздишка.

Твърде късно си спомни думите на Роби МакДъглас за главата й. И наградата за онзи, който му я занесе на поднос. Възможно ли беше момчето да е тук за това? Изглеждаше малко вероятно, но защо иначе ще иска да я намери?

- Моето име е Конър.

Маги се усмихна. Колко сладко. Името му беше като на дървеното конче, което Брейдън й беше подарил преди много години.

- И какво желаеш от мен, Конър? Момчето пристъпи в кръга лунна светлина,

където Маги най-после можеше да го види. Дъхът направо заседна в гърлото й, никога не беше виждала по-идеално копие на Брейдън. Черна-

та коса на хлапето стърчеше и се нуждаеше от сресване. Високата му, върлинеста фигура се нуждаеше от охранване, но тези очи...

Тя би познала навсякъде тези зеленикаво-кафяви очи. Но докато очите на Брейдън излъчваха закачливост и нежност, тези на момчето бяха твърди и измъчени. Беше ядосано и наранено.

- Искам да ме заведеш у дома - каза то. Гърдите на Маги се стегнаха още повече

при тази молба.

- У дома ли? - попита тя, молейки се това да е просто съвпадение. Може би, той беше далечен братовчед на Брейдън. Може би МакДъглас го бяха отвлекли, мислейки си да го използват срещу някой друг от мъжете в клана МакАлистър.

Умът й се опитваше да намери всякакво друго обяснение, освен очевидното.

- Да - отговори Конър. - Аз съм едно от техните копелета. Майка ми каза, че татко ми е бил МакАлистър и аз искам да отида в техния замък, за да се срещна със семейството си.

Главата й се замая, когато чу това обяснение на най-лошия си страх. Брейдън имаше син. Един син, от чийто вид можеше да съди, че е бил сериозно пренебрегнат. В този миг й се прииска да нахлуе в замъка и да извие врата на мъжа. Как смееше Брейдън да не поеме отговорност за действията си!

О, само почакай, Брейдън - помисли си тя — ще си платиш за това.

- А, къде е майка ти? - попита Маги.

Конър погледна встрани и очите му станаха още по-гневни от преди.

- Тя умря преди две лета. Аз останах със сестра й, но тя каза, че не иска някакви си копелета, които не правят това, което им се заповяда. Помислих си, след като си тук, дали не бих могъл да ти платя, за да ме вземеш с теб на връщане.

Конър пристъпи напред и протегна малката си върлинеста ръчичка, за да й покаже едно стъклено топче, блестящо камъче и едно парче овъглено сребро, което завъртя, за да й даде възможност, да го разгледа.

- Знам, че не е много - каза той - Но само това имам. Ако ме заведеш вкъщи при тях, ще ти дам всичко и се кълна, че ще намеря работа, за да платя както трябва, задет' се занимаваш с мен.

Очите й се напълниха със сълзи, когато погледна протегнатата му ръка.

Как е възможно някой да е толкова студен, че да изостави такова мило дете? Беше очевидно, че е добро хлапе. Въпреки гневът си той беше уважителен и честен.

Маги приклекна срещу него и погледна към отплатата му.

- Какво хубаво съкровище си имаш тук. Той кимна тържествено, като опипа стъкленото си топче.

- Това е било част от шнолата на майка ми. Беше паднало и аз исках да й го оправя, но тя умря, преди да спечеля достатъчно, за да платя на ковача да го поправи.

После докосна камъчето.

- Това взех от нашата къща, когато бях малко момче и ми казаха, че повече не мога да живея там.

И накрая докосна парчето сребро.

- Това беше пръстена, който баща ми е подарил на майка ми. Чичо ми се опита да го разтопи, но аз го грабнах от огъня, когато не гледаше и го скрих.

Той протегна ръка към нея и й предложи всичко, което имаше на този свят.

Преглъщайки сълзите си, Маги взе ръката му в своите две и я сви заедно със съкровищата му.

- Това е твърде щедро за мен, за да го взема. Тя свали плаща от раменете си и го загърна

с него.

- Не е нужно да ми плащаш, Конър. За мен ще бъде чест да те отведа оттук.

Щастие озари очите му, преди подозрението да помрачи погледа му.

- Какво искаш от мен тогава?

- Нищо.

Той я погледна с насмешка.

- Хората не правят добри неща за нищо. Винаги искат нещо в замяна.

Господи, момчето звучеше точно като Син, когато й говореше резервирано. Какви ли неща са му се случили, за да го направят толкова недоверчив на такава ранна възраст?

Тя се протегна и приглади един кичур от стърчащата коса на челото му, после сложи ръка

на студената, му буза.

- Не всички хора са такива.

Той все още я гледаше подозрително. Маги се изчерви и протегна ръка, за да хване неговата.

- Ял ли си нещо?

Конър се поколеба, преди да поеме ръката й.

- Жените няма да ми позволят да ям нищо 'щот съм мъж.

Тя стисна ръката му по-силно, докато минаваха през двора. Хлапето беше още далече от това да е мъж, въпреки че действията му бяха като на възрастен. Ох, само веднъж да се докопа до леля му и чичо му щеше да даде и на двамата да се разберат!

Как е възможно някой да е толкова жесток, след като беше очевидно, че момчето има добро сърце?

- Ела с мен - каза тя нежно, - и аз ще се погрижа да те нахраня.

Конър се закова на място, когато тя го поведе към замъка.

- Не - каза той - ако леля ми ме види, със сигурност ще ме бие.

Само да опита! Маги беше в такова настроение, че жената нямаше никакъв шанс. Но беше ясно, че момчето е видяло достатъчно насилие в живота си.

Сега то се нуждаеше от закрила и тя щеше да го пази независимо как.

- Тогава аз ще направя така, че тя да не те