Той вземаше стълбите по две на веднъж, докато не влетя в препълнената зала, за да я намери. Там имате вероятно поне шестдесет човека, които се смееха и се осведомяваха за всички събития, случили се през последните няколко седмици.

Брейдън се огледа наоколо, но никъде не видя късата червеникаво-кафява коса на Маги или засмените и кехлибарени очи. Къде беше тя?

Той се отправи към вратата.

- Брейдън МакАлистър!

Викът на МакДъглас предизвика незабавно мълчание в залата и Брейдън замръзна на място.

Цялото му тяло се напрегна, когато се обър-

на към леърда, очаквайки най-лошото.

С неразгадаемо лице и ръце на хълбоците, Роби МакДъглас прекоси залата. Леърдът погледна Брейдън с присвити очи.

Нищо и никой не помръдна или издаде звук,

докато двамата мъже се преценяваха един друг. Когато Роби посегна към него, Брейдън

* късмет, братко (фр.) — Б.пр.

отстъпи назад, готов да нападне. Тогава за негова огромна изненада, мъжът обви ръце около него в братска прегръдка. Роби го плесна силно по гърба.

- Длъжник съм на теб и брат ти за това, че спасихте живота на жена ми и детето ми. От този ден нататък, МакДъглас ще бъдат съюзници на МакАлистър.

Брейдън примигна невярващо, когато силни викове изпълниха залата и заехтяха между каменните стени.

Мъжът не се опитваше да го убие? Той едва успя да приеме тази реалност. Роби го удари още веднъж силно по рамото и отстъпи назад.

- Ти си добро момче. Пребори гнева ми и донесе мир на клановете ни. Наистина си роден за преговори.

През ума на Брейдън мина мисълта, че заслугата не беше негова. А на Маги. Но сега не беше подходящото време да противоречи на МакДъглас. Не и когато мирът бе толкова скоро скрепен.

- Благодаря ти. Роби кимна.

- Вероятно търсиш Маги? - Да.

- Беше отвън по-рано. Последно видях, че се беше отправила към конюшнята.

Брейдън се смрази от чутото. Не, тя със сигурност не би...

О, кой заблуждаваше? Все пак си имаше работа с Маги.

Сякаш вече не бе тръгнала сама към дома си. Беше точно в неин стил да направи нещо такова.

Ужасен, той остави Роби и се затича толкова бързо, колкото краката го държаха. Ако беше направила нещо толкова глупаво, като да се върне в земите на МакАлистър сама, където онези крадци можеха да я намерят, сам щеше да я убие.

Целият разтреперан от страх, той отвори вратата на конюшнята н почти прегази едно малко дете.

— Извинявай - каза му той. - Търся...

Гласът на Брейдън заглъхна, когато погледна към момчето и видя себе си.

Брейдън замръзна, когато реалността се разби в него. Той бързо пресметна последния път, когато бе с жена от клана МакДъглас.

Беше точно около времето, когато враждата започна. Може би преди седем или осем години. Точно колкото възрастта на това момче. Той трепна.

Маги щеше да го убие! Умът му се вцепени и всичко, за което можеше да мисли, бе изражението на лицето й, когато разбере и ударът в слабините, който бе сигурен, че ще получи в същия миг, в който тя види момчето.

О, по дяволите, беше загазил. Детето го погледна предпазливо.

- Здравей - каза Брейдън, опитвайки се да не изплаши детето, докато вътрешно трепереше от ужас от това, което знаеше, че е направил. — Как се казваш?

- Конър - каза момчето. - Кой си ти? Брейдън не знаеше как да му отговори.

Аз съм баща ти, просто не му изглеждаше като най-добрия начин да се представи на

момчето, което, по всяка вероятност, щеше да го намрази до дън душа.

Така че, вместо това Брейдън смени темата.

- Къде са родителите ти? Момчето сви рамене. - Нямам такива. О, чакай! - каза той и очите му внезапно заблестяха. - Сега имам майка — той постави показалец на устните си, сякаш е в дълбок размисъл и се намръщи. - но мога

да си спомня името й.

- Не знаеш името на майка си?

Момчето се почеса по носа. - Истинската ми майка беше Фиа, но тя сега е с ангелите. А тази другата жена ще ме заведе у дома да живея с нея.

Фиа. Брейдън затърси в паметта си. Името му беше много познато, но изобщо не можеше да си и спомни. Но самият факт, че си припомни името толкова бързо, казваше достатъчно.

Мили Боже, това наистина бе синът му. Беше сигурен.

Той се бореше за въздух, когато емоциите преминаха през него: срам, щастие, вина, страх. Той изпита пълната гама човешки преживявания в рамките на няколко удара на сърцето.

- А баща ти? - попита Брейдън колебливо.

- Аз съм копеле - каза момчето, а гласът му бе пропит с гняв. - Баща ми не е искал майка ми.

Брейдън трепна така, сякаш детето го бе ударило.

- Може би не е така. Момчето поклати глава.

- Майка ми каза, че той обича други жени, така че не е искал само нея.

Брейдън затвори очи, когато думите го разкъсаха. Никога не бе искал едно дете да страда, заради постъпките му. О, Боже, как би могъл да оправи нещата с малкия приятел?

Някак щеше да го направи. Дори и да му отнеме остатъка от живота, той щеше да направи така, че това момче да разбере, че баща му го обича и ще го защитава.

Внезапно Брейдън чу позната мелодия отвън. И след миг позна сладкия звук от гласа на Маги.

Брейдън се вледени. Това не беше добре. Изобщо!

Трябваше да скрие момчето! Бързо. Иначе не можеше да каже какво ще направи Маги, ако го види.

Той отново си припомни реакцията на майка си към Син. Презрението на лицето й. Преди не бе способен да защити момчето, но сега щеше да го направи.

Щеше да го обясни на Маги веднъж, след като подреди нещата така, че детето да не бъде наранено от реакцията й.

- Конър - каза Брейдън, поставяйки нежно ръка на слабичкото му рамо. - Искаш ли да играем на една игра?

Лицето на момчето светна. - Да!

- Нарича се криеница. Намираш място и оставаш там, докато не те намеря.

Момчето изглеждаше скептично. Брейдън го побутна към задната част на ко-

нюшнята.

- Хайде отивай да се скриеш. Ще си покрия очите. Побързай. Момчето избяга.

Брейдън го чу да се изкачва по стълбата към плевника в съшия момент, в който вратата се отвори и Маги влезе.

Брейдън преглътна и на челото му се появиха капчици пот.

Тя носеше голяма кошница в ръце, сякаш бе ходила по сергиите. Маги замръзна в мига, в който го видя.

- Брейдън - каза тя студено. - Не очаквах да те видя тук.

Той преглътна, когато вината и болката го погълнаха. Не искаше да я нарани повече, отколкото искаше да нарани Конър.

Ох, беше се забъркал в страхотна каша. Само се надяваше да не загуби Маги заради това.

- Трябва да поговорим - каза той простичко.

- Защо? - попита тя. - Всичко бе казано. Казах ти, че никога няма да искам нещо от теб. И наистина го мислех. Сега, ако ме извиниш...

Той хвана ръката й, когато тя се опита да мине покрай него.

- Няма да ти позволя да се прибереш вкъщи

сама.

Тя го погледна сякаш беше ненормален.

- Да не мислиш, че съм луда? Не бих си го и представяла даже.

- Тогава какво правиш тук?

- Това не е твоя работа - каза Маги, но очи-

те й омекнаха и тя се протегна да докосне ръката му. - Мислех, че трябва да се погрижиш за Син.

- Той вече е в съзнание, но исках да видя теб.

- Защо?

Брейдън взе кошницата от ръцете й и я остави на земята. Хващайки ръката й той я поведе към вратата.

- Брейдън, аз...

- Шшш - прекъсна я той. - Трябва да говоря с теб насаме.

Тя огледа празната конюшня. - Не сме ли сами?

Брейдън погледна към плевника. Не искаше да рискува Конър да чуе как Маги ще реагира на новината за него.

- Ще се чувствам по-добре, ако отидем отвън. - Добре.

Брейдън я поведе навън и двамата застанаха точно до широката врата.

-Маги, аз... - гласът му се пречупи.

За първи път в живота си, той не знаеше как да говори с нея.

Нима можеше само да избъбри Маги, искам да се оженя за теб и докато обмисляш това, нека ти кажа за моя незаконен син?

Не, това нямаше да свърши работа.

"Маги, обичам те. Ще имаш ли нещо против, да се грижиш за моя..."

Нищо чудно, че баща му не искал да каже на майка му за Син. Това бе по-трудно отколкото си мислеше.

Маги знаеше, че никога не е бил светец, но да го мисли за развратник и да й бъде пред-

ставено доказателството за неговите авантюри, бяха две напълно различни неща.

Той просто не искаше да я загуби.

- Маги - започна той, изговаряйки бавно името й. - Има някои неща, които трябва да ти кажа и съм сигурен, че ще направя пълна бъркотия. Но моля те би ли ми дала време да се справя с това?

Тя кимна.

Брейдън си пое дълбоко дъх. Той не знаеше лесен начин да каже каквото бе в сърцето му, затова просто го изтърси:

- Обичам те и искам да се оженя за теб.

Шокът, изписан на лицето й бе почти комичен. Ръцете й започнаха да треперят веднага след като бе изрекъл думите.

- Брейдън, не знам какво да кажа.

- Кажи: Да, Брейдън, с радост ще се омъжа за теб.

- Брейдън, с радост ще се омъжа за теб, но не е толкова просто.

Гърдите му се стегнаха.

- Защо?

Погледът й се премести от него към конюшнята и после обратно към него. - Аз... аз... - Ти? - Аз...

Вратата на конюшнята се отвори преди тя да може да довърши изречението. Конър застана до тях.

Брейдън изруга тихо и отстъпи назад преди Маги да има възможността да го удари с коляно там, къде го щеше да го заболи най-много.

- Това моите сладки бисквитки и конфитюр ли са? - попита Конър Маги. - Надявам се, че са, защото миришат много вкусно.

- Да, мъниче, твои са и гледай да изпиеш цялото мляко.

Момчето сбърчи носле.

- Предпочитам бира.

- Но ще изпиеш млякото.

Челюстта му увисна и Брейдън завъртя поглед напред-назад между тях.

- Познаваш ли го?

- Разбира се, че ме познава - каза Конър. — Тя е новата ми майка.

Брейдън отстъпи още малко назад, докато обмисляше новината. - Но как...

- Срещнах го снощи - обясни Маги. - Той искаше да го отведа при МакАлистър.

В този миг той разбра защо тя го потърси миналата вечер.

- Затова ли ме попита за деца? Тя кимна.

- Не исках да нараниш чувствата на момчето. Брейдън избухна в смях.

Конър почесваше главата си докато местеше поглед между тях.

- Може ли да отида да ям вече?

- Да - каза Маги, - Но преди да отидеш, искам да те запозная с баща ти, Брейдън МакАлистър.

- Това не е баща ми - каза момчето. - Киърън МакАлистър е баща ми.

Двамата останаха като заковани на място, когато думите на момчето звъннаха в ушите им.

- Фиа, дъщерята на Брекън - каза Брейдън, когато си спомни името и девойката. Киърън се навърташе около нея в продължение на седмици, преди да срещне Айзабел.

- Ти си син на Киърън? - попита Маги Конър. - Сигурен ли си?

Момчето погледна към нея, сякаш беше полудяла.

- Да. Леля ми отиде да го потърси, когато майка ми почина, но се върна и каза, че той също е мъртъв и така тя остана с мен.

Брейдън застана на колене, за да може да погледне по-отблизо момчето.

Сега можеше да види разликата в лицето. Киърън и той имаха еднакъв цвят на очите и косата.

Той хвана лицето на момчето в ръцете си и се загледа в живото наследство, което Киърън им бе оставил.

- Нямаш представа колко много хора ще те обичат, там, където отиваме.

- Наистина ли? - попита Конър с висок глас и блеснали очи.

- Да - каза Маги, като коленичи до тях. — Като започнем с Брейдън и мен.

Брейдън погледна към нея с разтуптяно сърце.

- Щеше да го отгледаш, мислейки, че е мой и никога да не ми кажеш?

- Щях да ти кажа, когато сметнех, че си готов за това.

Той не можеше да повярва на ушите си. Толкова бе сгрешил за нея. Толкова много. И щеше да прекара остатъка от живота си, за да поправи това.

- Ти си невероятна.

Тя отвърна поглед смутено. Той взе ръката й и целуна кокалчетата на пръстите й.

- Благодаря ти, Маги. За всичко.

Този път, когато погледна към него, той се наведе напред и я целуна,

- Гадост! - изсумтя Конър. — Ама че гнусно. Брейдън се откъсна от нея със смях.

- Повярвай ми, момко, един ден изобщо няма да ти е гнусно.

- Ако този ден дойде някога, можеш да откъснеш главата ми и да я набучиш на кол.

- Отивай да ядеш - каза Маги с глас, изпълнен със смях.

Конър не се нуждаеше от повече увещаване. Той се втурна през глава към храната.

- Знаеш ли - каза Брейдън, проследявайки контура на бузата й с върховете на пръстите си, - ти така и не отговори на моето предложение. Ще се омъжиш ли за мен?

Маги прехапа устни и намръщи чело.