След секунда устата на баща му се изкриви в почти незабележима, мимолетна усмивка. Стив си помисли, че ако бяха край масата за покер, не би си позволил дори и тази семпла мимика.

— Лъжеш — заяви баща му.



Майка му бе починала внезапно от инсулт няколко години след тази среща. В болницата Стив тъкмо си припомняше грубоватата й нежност, когато баща му се събуди с тихо хриптене. Извърна глава и забеляза сина си в ъгъла. Сенките играеха по изпъкналите като на скелет кости по лицето му.

— Още си тук — отбеляза той.

Стив придърпа стола си напред.

— Да, още съм тук.

— Защо?

— Как така защо? Защото ти си в болницата.

— В болницата съм, защото умирам. И ще умра, независимо дали си тук или не. Върви си у дома. Имаш жена и деца. Не можеш да ми помогнеш.

— Искам да съм тук — отвърна Стив. — Ти си ми баща. Защо да не остана?

— Може би не искам да ме виждаш как умирам.

— Ще си тръгна, ако настояваш.

Баща му изсумтя немощно.

— Точно там ти е проблемът. Предпочиташ да реша вместо теб. Винаги това ти е бил проблемът.

— Може би просто искам да бъда край теб.

— Наистина ли? Или съпругата ти настоя?

— Има ли значение?

Баща му се опита да се усмихне, но по лицето му се изписа странна гримаса.

— Не знам. Има ли?



Седнал пред пианото, Стив чу ръмжене на двигател, фаровете просветнаха през прозореца и се втурнаха през стените. За миг си помисли, че Рони може би се връща с кола. Ала светлините се стопиха в мрака, а дъщеря му така и не се появи.

Минаваше полунощ. Дали да я потърси?

Преди няколко години — преди Рони да спре да разговаря с него — с Ким посетиха брачен консултант, чийто офис се намираше в обновена сграда в съседство с Грамърси Парк. Стив помнеше как седна до Ким на кушетката срещу кльощава, кокалеста жена на около тридесет, която носеше сиви панталони и често-често събираше върховете на пръстите си. Забеляза, че не носи брачна халка.

Усещаше неудобство, идеята да потърсят съвет беше на Ким и тя вече бе идвала сама. За пръв път посещаваха консултантката заедно и вместо въведение Ким обясни на жената, че Стив не излага на показ чувствата си, но вината не е негова. И двамата му родители не изразявали открито емоциите си, не бил отрасъл в семейство, което обсъжда проблемите си. Използвал музиката като убежище и само посредством пианото се учел да чувства.

— Така ли е? — попита консултантката.

— Родителите ми бяха добри хора — отвърна Стив.

— Това не осветлява въпроса.

— Не знам какво очаквате да кажа.

Консултантката въздъхна.

— Добре… Да започнем така. Всички знаем какво се е случило и защо сте тук. Мисля, че Ким иска да споделите какви чувства са се породили у вас.

Стив обмисли предложението. Дощя му се да каже, че намира за излишни всичките тези приказки за чувства. Че емоциите идват и си отиват и не се поддават на контрол, затова няма какво да ги обсъждаме. Че в крайна сметка трябва да съдим за хората по действията им, понеже именно те ги определят.

Ала не го каза. Сплете пръсти и повтори:

— Искате да разберете как съм се почувствал…

— Да. Но не аз — посочи жена му. — Разкажете на Ким.

Той се обърна към съпругата си, усетил нетърпението й.

— Почувствах…

Стояха в кабинета на непознат, въвлечени в разговор, който на младини би му се сторил немислим. Беше десет сутринта, беше се върнал в Ню Йорк само за няколко дни. По време на турнето бе обиколил над двадесет града, а Ким работеше като асистент в адвокатска кантора на Уолстрийт.

— Почувствах… — повтори отново той.



Когато часовникът отмери един след полунощ, Стив излезе на задната веранда. Сред черното небе сияеше моравата луна и осветяваше брега. Не беше виждал Рони от шестнадесет часа; беше притеснен, дори разтревожен. Вярваше, че е достатъчно умна и предпазлива да се грижи за себе си.

Добре де, май все пак беше малко разтревожен.

И с неохота се питаше дали и утре дъщеря му ще изчезне като днес. И дали това ще се повтаря всеки ден. През цялото лято.

С Джона сякаш бе преоткрил забравено съкровище, искаше да споделя времето и с нея. Обърна се и се прибра вътре.

Седна пред пианото и го обзе същото чувство, което сподели пред брачната консултантка тогава.

Празнота.

10.

Рони

В „Бауърс Пойнт“ се събраха доста хора, ала постепенно се разотидоха всички, с изключение на петима редовни посетители. Някои й се сториха нормални, двамина — дори интересни, но постепенно алкохолът започна да си казва думата и всички, освен Рони си въобразиха, че са по-забавни, отколкото бяха в действителност.

Стоеше сама край водата. Край лагерния огън зад нея Теди и Ланс пушеха, пиеха и от време на време си подхвърляха огнени кълба. Блейз заваляше думите и висеше на врата на Маркъс. Беше късно. Не по нюйоркските стандарти — у дома ходеше по клубове след полунощ — ала предвид ранното ставане, денят определено си беше дълъг. Чувстваше се изморена.

Утре ще си отспи. Когато се прибере, ще окачи хавлиени кърпи или някое одеяло на корниза. По дяволите, ще ги закове в стената, ако се наложи! Не възнамеряваше цяло лято да се събужда в ранни зори, дори и да прекарваше дните с Блейз на плажа. Макар и изненадващо, предложението на Блейз й се стори съблазнително. И без това нямаше кой знае какъв избор. След като излязоха от закусвалнята, обиколиха повечето околни магазини — включително музикалния, който се оказа страхотен — а после отидоха у Блейз да гледат „Бар Наздраве“, докато майка й е на работа. Вярно — филмът беше от 80-те, но Рони го харесваше и го беше гледала поне двадесет пъти. Макар и старомоден, й изглеждаше учудващо реален. По-реален от ставащото тази нощ — особено след като Блейз се напи, започна да отбягва Рони и да се върти само около Маркъс.

Рони вече нито харесваше, нито се доверяваше на Маркъс. Радарите й работеха безотказно, поне що се отнася до момчетата. Веднага долови нещо нередно у него. В очите му, докато й говореше, усещаше някаква липса. Не говореше нищо необичайно — като налудничавото предложение да заминат за Флорида, а и то може би не беше чак толкова смахнато — но колкото повече го опознаваше, толкова повече я плашеше. Не харесваше и Теди и Ланс, но Маркъс… инстинктивно чувстваше, че използва нормалното поведение като игра, с която да манипулира околните.

А Блейз…

Учуди се, че в дома й всичко изглежда толкова обичайно. Къщата се намираше в тих квартал, имаше светлосини капаци на прозорците и американското знаме се развяваше на верандата. Стените вътре бяха боядисани в свежи цветове, ваза с цветя красеше масата в дневната. Беше чисто, но не маниакално подредено. На масата в кухнята бяха оставени няколко банкноти и бележка за Блейз. Тя пъхна парите в джоба си, прочете бележката и й обясни, че майка й никога не забравя джобните. За да е сигурна, че Блейз е добре, макар да не се прибира у дома.

Странно.

Много й се искаше да си поговорят за Маркъс, но разбираше, че е безсмислено. Опитът с Кейла я беше научил — нюйоркската й приятелка мразеше да гледа истината в очите. Ала все пак не проумяваше — Маркъс не беше цвете за мирисане и Блейз щеше да е далеч по-добре без него. Нима не го съзнаваше? Може би утре щяха да го обсъдят на плажа.

— Отегчаваме ли те?

Обърна се и видя, че Маркъс е застанал зад нея. Държеше огнено кълбо и го прокарваше по опакото на дланта си.

— Просто ми се прииска да постоя край вълните.

— Да ти донеса ли бира?

Начинът, по който я попита, й подсказа, че знае отговора.

— Не пия.

— Защо?

„Защото ако пиеш, оглупяваш“, би отвърнала при други обстоятелства. Ала се въздържа. Обясненията само щяха да удължат разговора.

— Просто не пия. Това е.

— Просто „не“?

— Щом така предпочиташ.

В тъмнината различи бледа усмивка по лицето му, ала очите му си оставаха тъмни ями.

— Мислиш ли, че ни превъзхождаш?

— Не.

— Хайде тогава — махна той към огъня. — Ела при нас.

— Тук съм си добре.

Маркъс погледна през рамо. Зад гърба му Рони видя как Блейз рови в хладилната чанта за поредната бира — последното, от което се нуждаеше. Вече залиташе.

Без предупреждение Маркъс пристъпи рязко към нея и се протегна към кръста й. Стисна я и я придърпа към себе си.

— Да се поразходим по плажа.

— Не — просъска му тя. — Не искам. И си махни ръцете от мен.

Не я послуша. Очевидно му беше забавно.

— Притесняваш се какво ще си помисли Блейз?

— Просто не искам и толкоз.

— Блейз няма да се разсърди.

Рони отстъпи назад.

— На мен не ми е приятно — каза тя. — И трябва да си ходя.

Той не отлепяше очи от нея.

— Добре, ясно.

След секунда продължи с по-висок глас, за да чуят останалите:

— Не, ще си стоя тук. Но благодаря за предложението.

Твърде стъписана, Рони не успя да отговори. Просто тръгна надолу, убедена, че Блейз я следи с поглед, и изплашена, че върви прекалено бавно.



У дома баща й свиреше на пианото. Щом Рони влезе, очите му се стрелнаха към часовника. След случилото се не беше в настроение да спори с него. Тръгна безмълвно по коридора. Той обаче явно прочете нещо в изражението й и подвикна:

— Добре ли си?

Рони се поколеба.

— Да, напълно — рече след малко.

— Сигурна ли си?

— Не ми се говори.

Той я погледна изпитателно, но се съгласи:

— Така да бъде.

— Други въпроси? — попита тя.

— Почти два след полунощ е — посочи той.

— И?

Стив се приведе над клавишите.

— В хладилника има спагети, ако си гладна.

Той я изненада. Безспорно. Никакви лекции, никакви разпоредби, никакви нравоучения. Майка й би постъпила съвсем различно. Рони поклати глава и тръгна към спалнята, чудейки се дали тук има някой или нещо нормално.



Забрави да провеси чаршаф пред прозореца и слънцето влетя безпощадно в стаята, събуждайки я след по-малко от шест часа сън.

Тя изстена, обърна се към стената и зарови глава във възглавницата. Сепна се при спомена за вчерашната нощ на плажа. Седна, осъзнала, че сънят е безвъзвратно прогонен.

Маркъс определено я плашеше.

Първата й мисъл беше, че снощи трябваше да отвърне нещо. Например „Какво, по дяволите, намекваш?“, или „Да не си луд да си въобразяваш, че бих тръгнала сама с теб!“ Ала не каза нищо и мълчаливото й оттегляне май беше възможно най-лошият избор.

Наистина, наистина трябваше да поговори с Блейз.

Рони стана и с въздишка се отправи към банята. Взе си набързо душ, навлече бански под дрехите и пъхна хавлия и лосион в плажната чанта. Баща й вече свиреше на пианото. Пак. Дори навремето в апартамента не свиреше толкова. Заслуша се в музиката и разпозна една от пиесите, които тя изпълни в „Карнеги Хол“ — същата, която майка й пусна по уредбата в колата.

Сякаш проблемите й бяха малко.

Трябваше да намери Блейз и да й обясни какво е станало. Но нали Маркъс щеше да излезе лъжец? Блейз по-скоро щеше да повярва на него, а кой знае какво им е разказал, след като Рони си бе тръгнала. Ще му мисли, когато настане моментът. Надяваше се обляният в слънце плаж да посмекчи картината и да й подскаже правилните думи.

Рони излезе от спалнята и закрачи по коридора тъкмо когато музиката в дневната стихна. Баща й обаче веднага подхвана втората композиция, с която Рони се бе представила в „Карнеги Хол“.

Тя спря и намести чантата върху рамото си. Сигурно е чул душа и е разбрал, че е будна. И несъмнено е подбрал музиката в опит да намерят общ език.

„Е, не днес, татко. Жалко, но ме зоват неотложни проблеми.“

Наистина не беше в настроение.

Тъкмо се канеше да се втурне към входа, когато Джона се появи откъм кухнята.

— Не споменах ли да си вземеш нещо полезно? — обади се баща й.

— Точно така направих. Взех си „Марс“.

— Имах предвид овесени ядки.

— Това съдържа захар — сериозно обясни Джона. — Трябва ми енергия, татко.

Рони се засили да прекоси бързо дневната, надявайки се да стигне до вратата, преди брат й да я заговори.

— О, здрасти, Рони — усмихна се той.

— Здрасти, Джона. Чао, Джона!

Протегна се към дръжката на вратата.

— Слънчице? — чу баща си да казва. Спря да свири. — Ще поговорим ли за снощи?

— Нямам време — отвърна Рони, намествайки плажната чанта.

— Просто искам да знам къде се губиш по цял ден.

— Никъде. Не е важно.

— Важно е.

— Не, татко. Не е — твърдо произнесе Рони. — И бързам.

Джона махна към вратата с десертчето.

— Закъде? Къде отиваш?

Точно тази тема искаше да избегне.

— Не е твоя работа.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам.

— За обяд или за вечеря?

— Не знам — отсече Рони. — Тръгвам.