— Не искам да обяснявам — кръстоса ръце тя и се облегна на вратата на колата.

— На мама няма да й хареса.

— Не съм го направила! — повтори Рони и изпепели с поглед Джона. — И не искам да й казваш, че съм виновна.

Увери се, че е разбрал, преди да се обърне отново към баща си.

— Не съм го направила, татко. Кълна се, че не съм. Трябва да ми повярваш.

Усети отчаянието в гласа й, ала си спомни и колко безнадеждно звучеше Ким, когато обсъждаха постъпките на Рони. Не беше забравил как се държеше, откакто бе пристигнала, и с каква компания се бе сприятелила.

Въздъхна и почувства как и малкото останала му енергия го напуска. Пред тях се блещеше слънцето — горещо и гневно оранжево кълбо. Дъщеря му трябваше да знае истината.

— Вярвам ти — каза той.



Прибраха се на свечеряване. Стив излезе да погледне гнездото на костенурката. Настъпваше красива крайокеанска нощ — с мек бриз, с обагрено в хиляди нюанси небе. Група делфини подскачаха над водната повърхност. По два пъти на ден минаваха пред къщата и Стив си напомни да каже на Джона. Видеше ли ги, синът му несъмнено щеше да поиска да отплува към тях и да ги докосне. На младини и Стив се беше опитвал, но нито веднъж не успя.

Ужасяваше го мисълта, че трябва да се обади на Ким и да й разкаже за случилото се. За да отложи неприятния момент, седна на дюната до гнездото и се взря в бледите следи на костенурката. Вятърът и хората ги бяха изтрили почти напълно. С изключение на едва забележимата издатина на мястото, където дюната се сливаше с плажа, гнездото беше практически невидимо и няколкото яйца приличаха на бледи, гладки камъчета.

Парче найлон се носеше по пясъка. Стив се протегна да го улови и забеляза Рони да приближава. Вървеше бавно, със скръстени ръце и наведена глава, а косата закриваше лицето й. Спря на няколко крачки от него.

— Ядосан ли си ми? — попита.

За пръв път, откакто бе пристигнала, му говореше без намек от гняв и напрежение.

— Не — отвърна Стив. — Никак.

— Защо тогава си тук?

Той посочи към гнездото.

— Проверявам гнездото на морската костенурка. Снощи е снесла. Виждала ли си морска костенурка?

Рони поклати глава и Стив продължи:

— Красиви създания. С червеникавокафява коруба. Някои тежат по триста килограма. Северна Каролина е сред малкото места, където гнездят. Застрашен вид са. Само една на хиляда доживява до зрялост. Не искам миещите мечки да намерят гнездото, преди малките да са се излюпили.

— Как ще познаят, че е тук?

— Когато снасят, женските костенурки уринират. Миещите мечки ги надушват. Открият ли гнездото, ще изядат всички яйца. Като малък видях гнездо от другата страна на кея. На следния ден заварих само натрошени черупки. Тъжна гледка.

— Вчера на верандата имаше една миеща мечка.

— Знам. Ровеше в боклука. Щом се приберем, ще оставя съобщение на аквариума. Надявам се утре да изпратят някого със специална клетка, която да държи настрани натрапниците.

— Ами тази нощ?

— Ще трябва да се надяваме.

Рони преметна кичур коса над ухото си.

— Татко? Искам да те питам нещо.

— Разбира се.

— Защо каза, че ми вярваш?

В профила й виждаше и младата жена, в която дъщеря му се превръщаше, и малкото момиче от спомените си.

— Защото ти вярвам.

— Затова ли направи стена да скриеш пианото? — погледна го косо тя. — Веднага я забелязах.

Стив поклати глава.

— Не. Направих я, защото те обичам.

Рони се усмихна леко и след кратко колебание седна до него. Гледаха как вълните се разбиват ритмично в брега. Скоро щеше да настъпи приливът и плажът се бе стопил наполовина.

— Какво ще стане сега? — попита Рони.

— Пийт ще говори със собственика, но не знам… Няколко от записите са много ценни. И скъпи.

Сърцето й се сви.

— Каза ли на мама?

— Не.

— Ще й кажеш ли?

— Вероятно.

Замълчаха. Група сърфисти минаха пред тях, понесли дъските си. В далечината бавно се оформяха големи вълни, блъскаха се една в друга и пак се надигаха.

— Кога ще се свържеш с аквариума?

— Ей сега се прибирам. Джона сигурно вече е гладен. Ще се захващам с вечерята.

Рони се взря в гнездото. Стомахът й беше свит от напрежение. Не би могла да хапне и залък.

— Не искам яйцата на костенурката да пострадат.

Стив я погледна.

— Какво предлагаш?



Няколко часа по-късно, след като сложи Джона в леглото, Стив излезе на задната веранда да провери как е Рони. Надвечер, след като остави съобщение на служителите в аквариума, той се бе отбил в магазина, за да купи всичко необходимо — лек спален чувал, лагерен фенер, евтина възглавница и спрей против насекоми.

Притесняваше се, че Рони ще спи навън, ала тя бе непреклонна и подтикът й да защити гнездото беше похвален. Успокои го, че няма от какво да се бои. До известна степен сигурно беше права. Като повечето отрасли в Манхатън деца, тя се бе научила на предпазливост, беше видяла и преживяла достатъчно, за да разбира, че понякога светът крие опасности. Гнездото се намираше на петдесетина крачки от прозореца на спалнята му — непременно щеше да го остави отворен — и нямаше как да не чуе, ако Рони изпадне в беда. Формата на обветрената дюна и местоположението на гнездото свеждаха почти до нула възможността някой да забележи дъщеря му.

Все пак тя беше едва на седемнадесет, а той й беше баща, което означаваше, че задължително ще я наглежда през час-два. Едва ли щеше да успее да мигне.

Луната приличаше на възтънък резен, ала небето бе ясно. Крачейки през сенките, Стив се замисли за разговора им край гнездото на костенурката. Как ли приемаше дъщеря му факта, че е скрил пианото? Дали утре сутринта щеше да се събуди в същото настроение, с което го посрещна? Не знаеше. Приближи се до заспалата Рони. На фона на играещите светлини и сенки тя изглеждаше едновременно по-малка и по-голяма, отколкото беше в действителност. За кой ли път Стив се замисли за годините, които е изгубил и няма как да върне обратно.

Огледа плажа. Не забеляза никого, обърна се и влезе в къщата. Седна на дивана и пусна телевизора, прехвърли всички канали и накрая го изключи. Отиде в стаята си и се сви в леглото.

Заспа почти мигновено, но след час се събуди. Излезе на пръсти навън и тръгна да нагледа дъщеря си, която обичаше повече от всичко на света.

12.

Рони

Когато се събуди, първата й мисъл беше, че цялото тяло я боли. Гърбът й беше вдървен, вратът — също, а когато събра смелост да се надигне, остра болка прониза раменете й.

Не можеше да си представи, че някои обожават да спят на открито. Навремето приятелите й с упоение описваха предимствата на лагеруването, ала тя ги смяташе за побъркани. Да спиш върху земята си беше истинско мъчение.

А също и палещото слънце. Съдейки по факта, че досега се събуждаше с фермерите, предположи, че и днес е така. Сигурно нямаше седем. Слънцето висеше ниско над океана, неколцина разхождаха кучетата си или тичаха край брега. Несъмнено бяха спали в легло. Не можеше да си представи да ходи, камо ли да спринтира. В момента, й беше трудно дори да диша, без да припадне.

Събра воля и бавно се изправи на крака. Чак тогава си спомни защо всъщност е тук. Провери гнездото и с облекчение отбеляза, че е непокътнато. Лека-полека болките започнаха да стихват. Почуди се мимоходом как ли намира Блейз спането на плажа и изведнъж си спомни какво й бе причинила.

Арестуваха я за кражба от магазин! Сериозна кражба. Истинско престъпление.

Затвори очи и вчерашните събития сякаш оживяха отново — как управителят на магазина не отлепяше очи от нея, докато дойде полицията, колко разочарован изглеждаше полицай Пийт, когато я откарваше в управлението, ужасното телефонно обаждане до баща й. Едва се удържа да не повърне в колата към къщи.

Единственият светъл момент беше, че баща й не вдигна врява до бога. И още по-невероятно — повярва, че е невинна. Още не беше разказал на майка й. Направеше ли го, с нея бе свършено. Майка й щеше да крещи и да вие, докато баща й се предадеше и я накажеше да не излиза. След инцидента в Ню Йорк Ким я беше държала под ключ цял месец, а този път простъпката бе далеч, далеч по-сериозна.

Отново й призля. Не можеше да си представи да прекара цялото лято в стаята си — всъщност общата им стая с Джона — при това на място, където не искаше да бъде. Дали беше стигнала дъното? Протегна ръце над главата си и извика от острата болка в раменете. Спусна ги бавно, с разкривено лице.

За няколко минути завлече вещите си до задната веранда. Макар гнездото да беше точно зад къщата им, не искаше съседите да разберат, че е спала отвън. Заради лъскавите им домове тя си беше направила извода, че са от хората, които държат да се наслаждават на съвършена гледка, щом седнат на верандата да си пият сутрешното кафе. Спалните чували край имотите им навярно никак не се връзваха с представите им за съвършенство, а Рони не желаеше нови срещи с полицията. С нейния късмет сигурно щяха да я арестуват за скитничество. Сериозно престъпление.

Наложи се да пренася лагера на два пъти — нямаше сили да вземе всичко наведнъж. Накрая разбра, че е забравила „Анна Каренина“. Смяташе да почете снощи, ала се оказа твърде изморена и скри книгата под изхвърлена от вълните дъска, за да не я навлажни морската влага. Когато се върна да я вземе, забеляза към къщата им да приближава мъж в работен комбинезон с надпис „Блекли Брейкс“, понесъл ролка жълто тиксо и наръч пръчки.

Когато взе книгата си, мъжът бе приближил съвсем и обикаляше около дюната. Тя тръгна към него, питайки се какво прави. Той се обърна към нея. Очите им се срещнаха и за пръв път в живота си Рони сякаш онемя.

Веднага го позна въпреки работното облекло. Спомни си как изглеждаше без риза — мускулест и с приятен слънчев загар, с потна кестенява коса и платнена гривна на ръката. Момчето от волейболното игрище, което се блъсна в нея и чийто приятел едва не се сби с Маркъс.

Застинал пред нея, той сякаш също не знаеше какво да каже. Макар да звучеше налудничаво, стори й се, че повторната им среща го зарадва. Колкото и нелогично да изглеждаше, прочете го в очите му, когато я разпозна, и в последвалата усмивка.

— Хей, ето те пак! — каза той. — Добро утро!

Рони не знаеше как да тълкува приятелския му тон.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Обадиха ми се от аквариума. Снощи някой съобщил, че е намерил гнездо на морска костенурка. Помолиха ме да намина да проверя.

— Работиш в аквариума?

— Доброволец съм — поклати глава той. — Работя в автосервиза на баща си. Не си виждала гнездо на костенурка наоколо, нали?

Рони се поотпусна.

— Ей там е! — посочи тя.

— О, страхотно! — усмихна се той. — Надявах се да е близо до някоя къща.

— Защо?

— Заради бурите. Ако вълните залеят гнездото, малките няма да се излюпят.

— Но нали са морски костенурки?

Той разпери ръце.

— Знам. И на мен ми е странно, но природата го е измислила така. Миналата година тропическа буря унищожи няколко гнезда. Тъжна работа. Застрашен вид са. Само една на хиляда доживява зряла възраст.

— Да, наясно съм.

— Така ли? — впечатли се той.

— Баща ми ми каза.

— О! — той махна дружелюбно към плажа. — Значи живееш някъде тук?

— Защо питаш?

— Просто поддържам разговора — искрено отвърна той. — Между другото, казвам се Уил.

— Привет, Уил.

Той помълча.

— Интересно — рече накрая.

— Кое?

— Обикновено когато някой се представи, другият отвръща със същото.

— Аз не съм като другите.

Рони кръстоса ръце и отстъпи назад.

— Вече усетих — усмихна се Уил. — Съжалявам, че те блъснах.

— Забрави ли, че вече се извини?

— Не. Но ти май се ядоса много.

— Содата ми намокри цялата блуза.

— Лошо. Трябва да си по-наблюдателна.

— Моля?

— Волейболът е динамична игра.

Рони сложи ръце на кръста.

— Искаш да кажеш, че аз съм виновна?

— Искам просто да те предпазя. Както споменах, стана ми неприятно, че те блъснах.

На Рони й се стори, че Уил се опитва да флиртува. Необяснимо — тя определено не беше негов тип и честно казано, той пък не беше неин. В този ранен час обаче не беше в настроение да разплита мистерии. Посочи тиксото и пръчките, за да върне разговора към неотложната тема.

— С това ли смяташ да опазиш яйцата от миещите мечки?

— Не. Просто ще маркирам гнездото, за да го открият по-лесно момчетата с клетката.

— Кога ще я поставят?

— Не знам — вдигна рамене той. — Сигурно след ден-два.

Рони си спомни натъртеното си тяло и заклати глава.

— Не, не мисля. Ще им се обадиш и ще им кажеш, че още днес трябва да вземат мерки да опазят гнездото. Предай им, че снощи съм видяла миеща мечка да се навърта наоколо.