— Наистина ли?

— Кажи им. Непременно.

— Веднага щом приключа с това. Обещавам.

Тя го изгледа с присвити очи — твърде лесно обещание — но преди да продължи, баща й се появи на верандата.

— Добро утро, скъпа — извика той. — Закуската е почти готова. Идвай, ако си гладна!

Уил погледна към баща й, после отново се обърна към нея.

— Тук ли живееш?

Вместо да отговори, Рони пристъпи назад.

— Няма да забравиш да се обадиш в аквариума, нали?

Закрачи към къщата. Когато стъпи на верандата, Уил й викна:

— Хей!

Тя се обърна.

— Не ми каза как се казваш.

— Да. Май си прав.

Тръгна към вратата, напомняйки си да не поглежда назад. Неволно обаче се извърна крадешком.

Очите им се срещнаха и той повдигна вежди. Рони се порица мислено, доволна, че не му се представи.



В кухнята баща й стоеше пред печката и разбъркваше нещо в тигана. На плота до него лежеше пакет царевични питки. Рони отбеляза мислено изкусителния аромат. От вчера следобед не бе хапвала нищо.

— Здравей отново — поздрави през рамо баща й. — С кого говореше?

— Някакво момче от аквариума. Дошъл е да маркира гнездото. Ти какво готвиш?

— Вегетариански буритос.

— Шегуваш се.

— С ориз, боб и тофу. Слага се върху питката. Надявам се да е вкусно. Намерих рецептата онлайн, не мога да гарантирам какво ще излезе.

— Убедена съм, че ще се получи — каза Рони. Кръстоса ръце и реши да не отлага повече. — Говори ли вече с мама?

Стив поклати глава.

— Не още. Но се обадих на Пийт. Каза, че не успял да говори със собственичката. Била извън града.

— Жена ли е?

— Мъжът от магазина май й е племенник. Но Пийт обясни, че със собственичката се знаят отдавна.

— О — отвърна Рони, питайки се дали това ще помогне.

Баща й почука с шпатулата по ръба на тигана.

— Както и да е… сметнах, че е по-добре да отложа обаждането, докато не уточним всички подробности. Не искам да тревожа излишно майка ти.

— Имаш предвид, че може и да не й кажеш?

— Освен ако ти не държиш.

— Не, никак — бързо отвърна Рони. — Прав си. Най-добре да изчакаме.

— Съгласен — баща й разбърка за последно сместа в тигана и изключи котлона. — Мисля, че е готово. Гладна ли си?

— Умирам от глад — призна Рони.

Стив извади чиния от шкафа, сложи вътре една царевична питка, гребна от сместа в тигана и щедро посипа питката.

— Стига ли? — попита я.

— Напълно.

— Искаш ли кафе? Сварил съм — подаде й чаша. — Джона спомена, че понякога ходиш в „Старбъкс“, затова купих оттам. Може би в заведението го приготвят по-добре, но това е положението.

Рони взе чашата и го погледна втренчено.

— Защо си толкова мил с мен?

— Защо не?

„Понеже аз не бях много мила с теб“, би могла да отвърне. Но вместо това само измърмори някаква благодарност и си помисли, че се чувства като героиня в епизод от „Зоната на здрача“, в който баща й незнайно как е забравил напълно последните три години.

Наля си кафе и седна до масата. След минута Стив се настани до нея с пълна чиния и започна да навива питката си.

— Добре ли мина нощта?

— Да, докато спях. Събуждането не беше приятно.

— Твърде късно се сетих, че май трябваше да купя надуваем матрак.

— Няма проблем. Но ще полегна след закуска. Предишните два дни бяха доста изморителни.

— Може би не бива да пиеш кафе.

— Няма да ми попречи. Повярвай ми, ще заспя като къпана.

Зад тях Джона влезе в кухнята с пижамата си с трансформъри и щръкнала на всички страни коса. Рони се усмихна.

— Добро утро, Джона — поздрави тя.

— Добре ли са костенурките?

— Абсолютно — увери го Рони.

— Браво! — похвали я той, почеса се по гърба и тръгна към печката. — Какво има за закуска?

— Буритос — отговори Стив.

Джона разгледа отчаяно сместа в тигана, после питките върху плота.

— Не ми казвай, че си преминал към тъмната страна, татко!

Стив се опита да възпре усмивката си.

— Вкусно е.

— Но това е тофу! Отвратително!

Рони се засмя и стана.

— Да ти претопля кексче?

Джона сякаш се напрегна да прецени дали въпросът е подвеждащ.

— И мляко с какао?

Рони погледна към баща си.

— В хладилника има достатъчно — каза той.

Тя наля чаша с мляко на Джона и я остави върху масата. Брат й не помръдна.

— Добре… какво всъщност става?

— Моля?

— Не е нормално — констатира той. — Някой трябва да е ядосан. Сутрин винаги някой е ядосан.

— Мен ли имаш предвид? — попита Рони и сложи две кексчета в микровълновата фурна. — Аз винаги съм в добро настроение.

— О, да — присви очи Джона. — Сигурна ли си, че костенурките са добре? Защото се държите, сякаш са умрели.

— Нищо им няма. Честна дума — увери го Рони.

— Ще проверя.

— Добре!

Той я изгледа изпитателно.

— Какво ще правиш днес? — поинтересува се усмихнато Стив. — След дрямката.

Джона протегна ръка към чашата.

— Ти никога не подремваш.

— Спя, когато съм изморена.

— Не — поклати глава Джона. — Нещо определено не е наред.

Остави чашата с мляко и продължи:

— Става нещо странно и аз няма да се откажа, докато не открия какво е.



Като се нахрани и успокои Джона, Рони се оттегли в спалнята. Баща й я последва с няколко хавлиени кърпи, които увеси върху корнизите. Не че тя имаше нужда от тях. Заспа почти на мига и се събуди плувнала в пот в ранния следобед. След дълъг хладен душ отиде в работилницата да разкаже на баща си и Джона какво е намислила. Баща й не обели и дума, че смята да я наказва.

Възможно беше, разбира се, да й забрани да излиза по-късно, след разговора с полицая и с майка й. Или пък наистина казваше истината и вярваше, че е невинна.

Както и да е, налагаше се да намери Блейз. Следващите няколко часа я търси навсякъде — в къщата на майка й, в закусвалнята. Дори в музикалния магазин — не влезе вътре, но надзърна през витрината с туптящо сърце, когато управителят се обърна гърбом. Блейз обаче не беше и там.

Рони отиде на кея и разгледа плажа — и тук не извади късмет. Възможно беше, естествено, Блейз да е в „Бауърс Пойнт“ — любимото място на шайката на Маркъс. Но Рони не искаше да ходи там сама. Не искаше да вижда Маркъс, камо ли да се опитва да вразуми Блейз в негово присъствие.

Беше на път да се откаже и да се прибере у дома, когато я забеляза между две дюни по-надолу край брега. Втурна се по стълбите, без да я изпуска от очи, после забърза по плажа. Блейз не показа с нищо, че я е забелязала да приближава. Седна върху дюната и се взря към водата.

— Трябва да кажеш на полицаите какво направи — без предисловия подхвана Рони.

— Не съм направила нищо. Освен това хванаха теб.

На Рони й се прииска да я раздруса.

— Ти сложи дисковете и плочите в чантата ми!

— Не съм.

— Но ти слушаше същите дискове!

— И ги видях за последно до слушалките — отвърна Блейз, без да я поглежда.

Рони усети как кръвта нахлува в бузите й.

— Положението е сериозно, Блейз. Животът ми е на карта. Ще ме осъдят! Разказах ти какво стана наскоро.

— О, да…

Рони стисна устни, за да не се разкрещи.

— Защо го правиш?

Блейз стана и изтупа пясъка от джинсите си.

— Не съм ти направила нищо — каза тя студено. — Обясних го и на полицаите тази сутрин.

Рони я проследи изумено как се отдалечава. Блейз изглеждаше така, сякаш наистина си вярва.



Рони се върна на кея.

Не искаше да се прибира вкъщи. Обадеше ли се на полицай Пийт, баща й щеше да разбере какво е казала Блейз. Можеше и да остане на нейна страна, но ако спреше да й вярва?

И защо Блейз постъпи така? Заради Маркъс? Или Маркъс й е дал идеята, понеже отказът на Рони го е ядосал, или Блейз смяташе, че Рони наистина иска да й го отнеме. По-скоро беше второто, но в крайна сметка нямаше значение. Независимо от мотивите си, Блейз лъжеше и бе решена да съсипе живота й.

Рони не беше яла от сутринта, ала стомахът й беше свит на буца от напрежение и тя не усещаше глад. Седя на кея, докато слънцето залезе и водите от сини станаха сиви и накрая мастиленочерни. Не беше сама. По-надолу стояха хора с въдици, макар — поне доколкото виждаше — да не хващаха нищо. Преди час се бе появила млада двойка. Носеха си сандвичи и хвърчило. Рони забеляза влюбените им погледи. Сигурно бяха колежани — само няколко години по-големи — ала на нея тепърва й предстоеше да изпита непресторената нежност, с която те се отнасяха един към друг. Е, и тя беше излизала с момчета, но никога не беше се влюбвала. Понякога се съмняваше дали изобщо ще изпита подобно чувство. След като родителите й се разделиха, гледаше цинично на романтичните връзки — като повечето си приятели. Може би защото родителите на повечето от тях също бяха разведени.

Когато слънцето изчезна зад хоризонта, Рони се отправи към къщи. Искаше да се прибере рано — най-малкото, за да покаже на баща си, че оценява проявеното разбиране. А и макар да поспа през деня, още усещаше умора.

Прекоси кея и реши да мине по търговската улица, а не по плажа. Когато сви покрай закусвалнята обаче, разбра колко погрешен е изборът й. Тъмна фигура, стиснала огнено кълбо, се подпираше на капака на колата срещу нея.

Маркъс.

Само че този път беше сам. Рони спря и усети как дъхът спира в гърлото й.

Той се отблъсна от колата и тръгна към нея. Светлините на уличните лампи играеха по лицето му, хвърляйки полусенки. Той прокара огненото кълбо по опакото на дланта си, без да отлепя очи от нея. После го стисна в юмрук и го угаси.

— Здрасти, Рони — рече с усмивка, която му придаваше още по-плашещ вид.

Тя не помръдна, решена да му покаже, че не се страхува от него. Макар всъщност да я побиваха тръпки.

— Какво искаш? — попита, разочарована от издайническия трепет в гласа си.

— Видях те и дойдох за едно „здрасти“.

— Здрасти. И чао.

Понечи да го заобиколи, но той се изпречи на пътя й.

— Чувам, че имаш неприятности с Блейз? — прошепна.

Рони отстъпи. Отново я полазиха тръпки.

— Какво знаеш?

— Достатъчно, за да й нямам доверие.

— Не съм в настроение за недомлъвки.

Рони пристъпи отново и този път Маркъс й позволи да мине край него, преди да й подвикне:

— Не си тръгвай! Търсех те да ти кажа, че бих могъл да се опитам да я разубедя.

Против волята си Рони се поколеба. Маркъс я наблюдаваше втренчено в здрача.

— Трябваше да те предупредя, че е доста ревнива.

— И затова се постара да влошиш положението, така ли?

— Пошегувах се. Беше ми забавно. Не съм предполагал, че ще ти свие такъв номер. „И още как — помисли си Рони — Всъщност точно това целеше“.

— Погрижи се тогава да поправиш стореното. Поговори с Блейз.

— Не ме чу — поклати глава Маркъс. — Казах, че бих могъл да се опитам да я вразумя. Ако…

— Ако какво?

Той пристъпи към нея. Рони забеляза колко безлюдна е улицата. Наоколо нямаше жива душа, по пътя не се мяркаха коли.

— Мислех си дали не можем да бъдем… приятели.

Рони отново усети как кръвта нахлува в лицето й и думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги спре:

— Какво!?

— Чу добре. И ще се погрижа за кашата.

Рони осъзна, че Маркъс е само на една ръка разстояние и отстъпи рязко назад.

— Не смей да ме докосваш!

Обърна се и побягна. Непременно щеше да я последва — познаваше града по-добре от нея и щеше да я настигне. Усещаше как сърцето й бие като чук в гърдите, а дъхът й излиза на трескави талази.

Къщата й не беше далеч, но Рони не беше във форма. Въпреки страха и вълните адреналин чувстваше, че краката й все повече натежават. Нямаше шанс. Рискува и хвърли бърз поглед през рамо.

И разбра, че е сама на улицата и никой не я преследва.



В дневната светеше, ала Рони не влезе веднага — трябваше да се овладее, преди да застане пред баща си. Незнайно защо не искаше той да разбере колко е уплашена. Седна върху стъпалата на предната веранда.

Над нея звездите грееха ярко, а луната плуваше на хоризонта. Мирис на сол, древен като света, долиташе откъм океана. При други обстоятелства сигурно щеше да й подейства успокоително, ала сега й се струваше чужд като всичко останало.

Първо Блейз. После Маркъс. Имаше ли нормални хора тук?

Маркъс със сигурност беше луд. Не очебийно — беше умен, хитър и доколкото успя да го опознае, напълно безчувствен. Държеше сметка само за себе си и за собствените си желания. Миналата есен в часа по английски им поставиха задача да прочетат роман от съвременен автор. Избра „Мълчанието на агнетата“. От книгата научи, че главният герой — Ханибал Лектър, не е психопат, а социопат. За пръв път осъзна разликата между двете. Макар Маркъс да не беше канибал и убиец, Рони долавяше приликата с Ханибал — и двамата сякаш възприемаха еднакво света и ролята си в него.