— А аз щях да се наслаждавам на тихата, спокойна нощ на плажа.

— Не знам — усмихна се той. — Май преувеличават чара на тихите, спокойни нощи.

— Е, явно тази вечер няма да разбера дали е така.

Уил се засмя.

— Къде учиш? — попита той.

— Не уча. Преди няколко седмици се дипломирах. А ти?

— Аз завърших „Лейни“. Гимназията на Майкъл Джордан.

— Съучениците ти сигурно все това повтарят.

— Не всички — поправи я той. — Само завършилите.

Рони извъртя очи.

— Добре де. А по-нататък? За баща си ли смяташ да работиш?

— Само през лятото.

Уил взе шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му.

— А после?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Не те познавам достатъчно, за да споделям поверителна информация.

— Подскажи ми малко — настоя тя.

— Ти първа. Какво планираш?

Рони се замисли.

— Сериозно се замислям дали да не стана страж на малки костенурчета. Явно ми се удава. Да беше видял как прогоних миещата мечка! Избяга, все едно Терминатор я е погнал по петите.

— Скот ще ти хареса — каза Уил. Забелязал недоумението й, поясни: — Волейболният ми партньор. Цар е на филмовите сравнения. Пуска по някое във всяко изречение. Е, обикновено с еротичен подтекст.

— Звучи като дар божи.

— О, така си е. Искаш ли да ти го демонстрира лично?

— Не, благодаря. Не си падам по еротичните намеци.

— Може да ти допадне.

— Не смятам.

Задържа погледа й. Отбеляза, че е по-хубава, отколкото си я спомня. И в допълнение остроумна и забавна.

Бризът полюшваше тревите край гнездото, ритмичният прибой ги обграждаше отвсякъде като в пашкул. Лампите в крайбрежните къщи светеха ярко.

— Може ли един въпрос?

— Нима мога да ти забраня?

Той плъзна крака по пясъка.

— Какви са ти отношенията с Блейз?

Тя застина леко в тишината.

— Какво имаш предвид?

— Питах се защо тръгна с нея онази вечер.

— Аха — рече тя. Макар да не разбра защо, стори му се, че в тона й долавя облекчение. — Всъщност се запознахме, когато ме поля със содата. Точно след като избърсах твоята порция.

— Шегуваш се.

— Не. Доколкото разбирам, в тази част на света поливането с газирани напитки е равностойно на „Здрасти, приятно ми е да се запознаем“. Честно казано, според мен стандартният начин е по-уместен, но знае ли човек? — Рони пое дъх. — Както и да е… стори ми се приятна, не познавах никого тук и просто…

— Остана ли снощи при теб?

— Не — поклати глава Рони.

— Нима? Отказа да бди над костенурките?

— Не съм й казвала за тях.

Уил разбра, че тя не иска да обсъжда повече темата, и махна към плажа.

— Да се поразходим ли?

— Романтична разходка ли имаш предвид или само разходка?

— Бих казал… само разходка.

— Добър избор — плесна с ръце Рони. — Но не искам да се отдалечаваме много. От аквариума така и не се погрижиха за миещата мечка, а тя сигурно се навърта наоколо.

— Ще се погрижат. А и доброволец от аквариума помага за опазването на яйцата.

— Така е — отвърна Рони. — Но въпросът е „защо“?

Тръгнаха към кея покрай крайбрежните къщи с просторни веранди и стъпала към плажа. Малко по-надолу празнуваха — лампите на третия етаж светеха, а облегнати на перилата, три-четири двойки съзерцаваха посребрените от луната вълни.

Не говориха много, но незнайно защо мълчанието не ги притесняваше. Рони крачеше леко встрани, за да не допрат случайно раменете си, понякога изучаваше пясъка, друг път се взираше напред. От време на време Уил забелязваше мимолетна усмивка да заиграва по устните й, сякаш си припомняше весела случка, която още не му е разказала. Поспираше да събира миди, разглеждаше ги съсредоточена на лунната светлина и изхвърляше повечето. Останалите пъхаше в джоба си.

Не знаеше почти нищо за нея. В много отношения тя си оставаше загадка — пълна противоположност на предсказуемата Ашли. С нея знаеше какво ще получи, макар да не го желаеше. Рони обаче безспорно беше различна и когато му се усмихна — неочаквано и искрено — той почувства, че е прочела мислите му. Заля го приятна топлина и когато накрая се запътиха обратно към гнездото, той внезапно си представи как крачи до нея по плажа всяка нощ, ден след ден.

* * *

Рони влезе в къщата да говори с баща си, докато Уил разопаковаше вещите си. Разпъна спалния чувал до гнездото. Искаше му се тя да бе останала с него. Но вече го беше предупредила, че баща й няма да се съгласи за нищо на света. Радваше се поне, че ще я отмени, за да поспи в собственото си легло след двете нощи на открито.

Уил легна, като си мислеше, че ако не друго, днешният ден поне беше някакво начало. Отсега нататък всичко беше възможно. Но когато Рони се обърна и усмихнато му помаха за лека нощ от верандата, той усети как сърцето му подскача при мисълта, че може би и тя смята този ден за начало.



— Кой е този?

— Никой. Просто приятел. Изчезвай.

Думите си проправиха път през замъглените просеки на съзнанието му и Уил се напрегна да си припомни къде е. Присви очи на слънцето и срещна втренчения поглед на малко момче.

— Здрасти — промърмори Уил.

Момчето потърка нос.

— Какво правиш тук?

— Събуждам се.

— Това го виждам. Но какво си правил тук цяла нощ?

Уил се усмихна. Момчето се държеше сериозно като следовател — комично предвид възрастта и ръста му.

— Спях.

— Аха.

Уил седна и забеляза застаналата встрани Рони. Носеше черна тениска и прокъсани джинси, следеше го със същия шеговит поглед като снощи.

— Аз съм Уил — представи се той. — А ти?

Момчето кимна към Рони.

— Аз съм й съквартирант. Отдавна се знаем.

Уил се почеса по главата и се усмихна.

— Ясно.

Рони пристъпи напред. Косата й беше още влажна от душа.

— Това е брат ми Джона, който си вре носа навсякъде.

— Нима?

— Да — отвърна Джона. — С изключение на онази част с носа.

— Приятно ми е да се запознаем.

Джона не отлепяше очи от него.

— Аз май те познавам отпреди.

— Не мисля. Иначе щях да те помня.

— Напротив — устните на момчето започнаха да се разтягат в усмивка. — Ти каза на полицая, че Рони е отишла в „Бауърс Пойнт“!

Уил си припомни онази нощ и се обърна към Рони. С ужас забеляза как любопитното й изражение се сменя с удивление и накрая с разбиране.

О, не!

Джона продължи невъзмутимо:

— Да, полицай Пийт я доведе у дома и на другата сутрин с татко се скараха жестоко…

Уил видя как Рони стисва устни. Промърмори нещо, обърна се и влетя в двора на къщата.

— Благодаря ти много — изсумтя Уил, скочи на крака и хукна след нея.

— Рони! Почакай! Хайде де! Съжалявам! Не исках да ти създавам неприятности!

Настигна я и се протегна да я улови за ръката. Щом пръстите му докоснаха тениската й, тя се обърна рязко към него.

— Върви си!

— Изслушай ме, моля те…

— Нямаме нищо общо! — отсече тя. — Ясно?

— Ами снощи?

Страните й почервеняха.

— Остави ме!

— Номерът ти не минава! — отвърна Уил. — Думите му я смълчаха достатъчно дълго, за да успее да продължи: — Ти възпря побойниците, въпреки че бяха побеснели. Ти единствена забеляза детето, което се разплака. Видях как му се усмихна, когато тръгна с майка си. Четеш Толстой. И харесваш костенурките.

Рони вдигна предизвикателно брадичка, ала той усети, че е привлякъл вниманието й.

— Е, и?

— Затова искам да ти покажа нещо днес.

Уил млъкна, доволен, че не му отказа веднага. Не каза и „да“ обаче. Докато се колебаеше, той пристъпи предпазливо към нея.

— Ще ти хареса — каза. — Обещавам ти.



Уил сви към празния паркинг пред аквариума и заобиколи отзад по служебната алея. Рони седеше до него в пикапа. Не продума почти нищо по пътя. Когато я поведе към служебния вход, усети, че макар да се бе съгласила да дойде, още не е решила дали да му се сърди или не.

Отвори й вратата и прохладата отвътре се смеси с горещия, влажен въздух отвън. Поведе я по дългия коридор, после отвори следващата врата, която отвеждаше към самия аквариум.

Неколцина служители работеха в кабинетите си, въпреки че още час аквариумът щеше да остане затворен за посетители. Уил обичаше да идва тук преди началото на работния ден. Приглушените светлини от аквариумите и безмълвието създаваха усещане за тайно убежище. Понякога се питаше дали обитателите им съзнават колко се е смалила територията им и дали усещат присъствието му.

Рони вървеше до него и мълчаливо наблюдаваше. Подминаха огромен резервоар с вода, приютил умалено копие на потопена през Втората световна война германска подводница. Пред аквариума на бавно пулсираща медуза, излъчваща меко сияние в мрака, Рони спря и докосна удивено стъклото.

— Aurelia aurita — каза Уил. — Позната още като лунна медуза.

Рони кимна и отново се вгледа в аквариума, омагьосана от плавните движения на медузата.

— Толкова нежни изглеждат — каза тя. — Не е за вярване, че жилят толкова болезнено.

Косата й изглеждаше по-къдрава от вчера, придавайки й вид на непокорна покорителка на мъжки сърца.

— На мен ли го казваш! Като малък си патех от тях поне веднъж годишно.

— Трябва да ги отбягваш.

— Старая се. Но те някак си ме намират. Привличам ги.

Рони се усмихна вяло, после се обърна и го погледна в очите.

— Защо сме тук?

— За да ти покажа нещо. Казах ти.

— Виждала съм риби. Посещавала съм и аквариум.

— Знам. Но това е нещо по-специално.

— Защото сме сами?

— Не — отвърна Уил. — Защото ще ти покажа нещо, което посетителите не виждат.

— Какво? Ти и аз в аквариум със солена вода?

— Още по-забележително — ухили се Уил. — Ела.

В подобна ситуация обикновено не би се поколебал да улови за ръка момичето, но с нея не смееше да опита. Посочи с палец почти незабележимия коридор в ъгъла. В края му спря пред поредната врата.

— Не ми казвай, че си имаш кабинет — подразни го тя.

— Не. Не работя тук. Доброволец съм, забрави ли?

Влязоха в просторна сивкава зала, от чиито стени стърчаха тръби. Над главите им бръмчаха флуоресцентни лампи. Заглушаваше ги шумът от огромните водни филтри по стената в далечния край на залата. От гигантски открит аквариум, пълен почти до ръба с океанска вода, долиташе миризма на сол.

Уил я поведе към стоманената платформа около него и изкачи металните стъпала. В далечния край на аквариума имаше плексигласов прозорец. Лампите по тавана осветяваха бледо създанието във водата, което плуваше бавно — след малко Рони го разпозна.

— Морска костенурка?

— По-точно гигантска морска костенурка.

Костенурката се плъзна край стъклото и Рони различи белезите по корубата й и липсващия плавник.

— Как е пострадала?

— Ударило я витло на лодка. Спасиха я преди месец. Беше полумъртва. Ветеринар от щатската клиника ампутира част от предния й плавник. Нарекохме я Мейбъл.

Мейбъл плуваше леко наклонена. Блъсна се в далечната стена на аквариума и започна да обикаля отново.

— Ще се оправи ли?

— Чудо е, че изобщо оживя. Надявам се да се справи. Сега е по-силна. Но никой не знае дали ще оцелее в океана.

Рони видя как Мейбъл се блъсна отново в стената. Когато костенурката коригира курса си, тя се обърна към Уил.

— Защо държеше да я видя?

— Защото смятах, че ще я харесаш. Тя ми е любимка. Нищо, че е цялата в белези.

Рони се замисли над думите му, но замълча. Обърна се и пак загледа Мейбъл. Костенурката изчезна в сенките в дъното. Рони въздъхна.

— Не си ли на работа?

— Днес почивам.

— Предимството да работиш за баща си, а?

— Може и така да е.

Рони почука по стъклото, за да привлече вниманието на Мейбъл. След малко се обърна отново към него.

— И как прекарваш обикновено почивния си ден?

— По добрия стар южняшки начин значи. Ходиш на риболов, съзерцаваш облаците. Представям си как дъвчеш тютюн…

Останаха още половин час в аквариума. Рони хареса много тюлените, а после Уил я заведе в ловния магазин да купят замразени скариди. След това я закара до спокойно място край брега и извади риболовните принадлежности, скътани в багажника на пикапа. Поведе я към края на малък кей, където седнаха, провесили крака над водата.

— Не се дръж като сноб — укори я той. — Вярваш или не, Югът е страхотен. Имаме канализация и прочее. А през почивните дни излизаме на сафари.

— Сафари?

— Караме пикапите си из калта.

Рони си придаде замечтано изражение.

— Звучи толкова… интелектуално.

Той я бутна закачливо с лакът.

— Е, дразни ме, щом искаш. Но е забавно. Калта пръска по предното стъкло, полепва по гумите и омазва приятелчето зад теб.

— Прилошава ми само като си го представя — безизразно констатира Рони.