Никълъс Спаркс - Последна песен

— Не съм сигурна, че мога да обичам толкова претенциозен мъж — подразни го тя, после уви ръце около него. — Приеми забележката като отмъщение, задето ме доведе при раците. Обичам те, разбира се.

Целунаха се и продължиха нататък. Бяха почти до кея и тъкмо се канеха да се връщат, когато забелязаха Скот, Ашли и Кейси. Вървяха право срещу тях. Уил усети как тялото на Рони се стегна, когато Скот тръгна към тях.

— Ето те, човече! — извика той и спря. — Цяла нощ ти пиша съобщения.

Уил прегърна по-здраво Рони.

— Съжалявам. Оставих си телефона у Рони. Какво има?

Забеляза как в далечината Ашли се взира в Рони.

— Обадиха ми се пет отбора, които ще участват в турнира. Искат да потренират на местна почва. Всички са добри и искат да се подготвят да срещнат Ландри и Тайсън. Ще спят на палатки. Ще организираме общи тренировки, мачове. За всички ще е полезно, понеже играем в различни стилове.

— Кога пристигат?

— Щом сме готови. Говорехме за тази седмица.

— Колко ще останат?

— Не знам. Три-четири дни. Почти до турнира. Знам, че си ангажиран с организирането на сватбата и прочее, но все някак ще го вместим в програмата.

За кой ли път Уил си помисли, че миговете му с Рони изтичат.

— Три-четири дни?

— Хайде, човече! — намръщи се Скот. — Така ще влезем във форма!

— Не мислиш ли, че вече сме във форма?

— Какво ти става? Знаеш колко треньори от Западния бряг ще дойдат на турнира — Скот насочи показалец към Уил. — Ти ще влезеш в колежа и без волейболна стипендия, но аз — не. А това е единственият шанс да ме видят как играя.

Уил се поколеба.

— Нека помисля.

— Да помислиш?

— Първо трябва да говоря с татко. Не мога да отсъствам от работа четири дни без разрешение. Ти също.

Скот хвърли поглед към Рони.

— Сигурен ли си, че работата е проблемът?

Уил долови предизвикателството, но в момента не му се спореше със Скот. Приятелят му явно също поразмисли и додаде помирително:

— Добре де. Говори с баща си. Както решиш. Дано намериш начин да ни включиш в програмата си.

След това си тръгна, без да се обръща назад. Уил се поколеба, после поведе Рони обратно към дома й. Когато се отдалечиха достатъчно, тя го прегърна през кръста и попита:

— Става дума за турнира, за който ми разказа, нали?

Уил кимна.

— Следващата седмица. В деня след сватбата на сестра ми.

— В неделя?

— Двудневен е, но в събота играят жените.

Рони се замисли.

— На Скот му трябва волейболна стипендия, за да отиде в колеж?

— Определено ще му помогне.

Тя го спря.

— Тогава постарай се да намериш време за тренировъчните мачове. Подгответе се както трябва. Той ти е приятел. Все ще остане време да се виждаме. Дори да е само нощем край гнездото. Аз мога да работя и недоспала.

Уил я слушаше и си мислеше единствено колко е прекрасна и колко много ще му липсва.

— Какво ще стане с нас, Рони? След лятото? — взря се изпитателно в очите й той.

— Ти ще заминеш за колежа — отговори тя и сведе поглед. — А аз ще се върна в Ню Йорк.

Той улови погледа й.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. Разбирам отлично какво имаш предвид. Но не знам какво очакваш да ти отговоря. Не знам какво бихме могли да кажем…

— Например — искам да продължава така.

Морскозелените й очи проблеснаха извинително.

— Искам да продължава така — нежно повтори тя.

Уил мечтаеше да чуе точно това и тя очевидно говореше искрено. Той обаче разбра какво е усетила преди него — че думите, дори и верни, не могат нито да променят неизбежното, нито да го окуражат.

— Ще идвам в Ню Йорк — обеща той.

— Надявам се.

— И искам ти да идваш в Тенеси.

— Предполагам, че ще преглътна още едно пътуване на юг, стига да си струва.

Той се усмихна. Поеха отново по брега.

— Виж какво. Ще помогна на Скот да се подготви за турнира, ако се съгласиш да дойдеш на сватбата на сестра ми.

— С други думи, ще направиш онова, което и без това трябва да направиш, а в замяна получаваш желаното.

Не би го формулирал така. Но донякъде беше права.

— Да — отвърна Уил. — Нещо такова.

— Друго? Понеже явно много те бива да се пазариш.

— Щом питаш — да. Искам да се опиташ да вразумиш Блейз.

— Вече говорих с нея.

— Знам, но преди шест седмици. Нали? Виждала ни е заедно и вече знае, че не се интересуваш от Маркъс. Разполагала е с достатъчно време да размисли.

— Няма да каже истината — възрази Рони. — За да не се забърка в неприятности.

— Че в какво ще я обвинят? Не искам ти да си навличаш неприятности заради нещо, което не си направила. Собственичката на магазина не желае да повярва, прокурорът — също. Блейз е единственият шанс да се измъкнеш.

— Няма да стане — настоя Рони.

— Може би. Но си струва да опиташ. Познавам я отдавна. Преди не беше такава. Сигурно дълбоко в себе си усеща, че е сгрешила, и трябва някой да я подтикне да поправи стореното.

Рони не се съгласи, но и не възрази. Двамата закрачиха мълчаливо към къщата. Когато наближиха, Уил забеляза, че през отворената врата на работилницата струи светлина.

— И през нощта ли работи баща ти?

— Така изглежда.

— Може ли да погледна прозореца?

— Защо не?

Запътиха се към разнебитената постройка. Влязоха. Уил забеляза голата крушка, провесена на кабел над големия дървен плот в центъра на стаята.

— Татко май не е тук — озърна се Рони.

— Това ли е прозорецът? — попита Уил и доближи плота. — Огромен е.

Рони застана до него.

— Прекрасен е, нали? Прави го за църквата, която строят наново.

— Не си ми казвала.

Дори той усети колко напрегнато прозвуча гласът му.

— Не мислех, че е важно — механично отвърна тя. — Защо? Важно ли е?

Уил отпъди от съзнанието си образите на Скот и пожара.

— Всъщност не — бързо отвърна, преструвайки се, че разглежда прозореца. — Просто не знаех, че баща ти е способен да изработи толкова сложно нещо.

— И аз. Той също между другото. Докато не започнал. Но сподели колко е важно за него, така че навярно това обяснява упорството му.

— Защо е важно за него?

Докато Рони му разказваше историята, която бе научила от баща си, Уил се взираше през прозореца, припомняйки си какво беше сторил Скот. И разбира се, какво не беше направил. Тя явно долови нещо странно в изражението му, понеже млъкна и го изгледа изпитателно.

— За какво си мислиш?

Уил прокара пръст през цветното стъкло, преди да отговори.

— Питала ли си се някога какво означава приятелството?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Уил вдигна поглед.

— На какво си готова, за да защитиш приятел?

Рони се поколеба.

— Зависи от постъпката на приятеля. Колко е сериозна — тя положи длан върху гърба му. — Какво не си ми разказал?

Уил не отговори и Рони пристъпи по-близо до него.

— В края на краищата човек винаги е длъжен да избере правилния път, независимо колко е трудно. Знам, че навярно не ти помагам особено и че правилният път не се намира много лесно. Поне на пръв поглед. Успокоявах се, че кражбата не е голям грях, но въпреки това разбирах, че греша. Усещах някакъв… мрак в себе си — приближи лице до неговото и той усети, че кожата й излъчва дъх на пясък и море. — Не оборих обвиненията, понеже дълбоко в себе си знаех, че съм постъпила лошо. Някои успяват да живеят с вината, стига тя да не ги измъчва. Те виждат в сиво, аз — в черно и бяло. Не съм като тях… И ти не си като тях.

Уил отклони поглед. Искаше да й разкаже, копнееше да й разкаже всичко, понеже наистина беше права, но думите му убягваха. Тя го разбираше както никой друг. Помисли си, че има какво да научи от нея, че ще бъде по-добър човек, ако са заедно. Нуждаеше се от нея. Когато най-сетне успя да кимне, Рони положи глава върху рамото му.

Щом излязоха от работилницата, той протегна ръка и я спря, преди да се отправи към къщата. Придърпа я към себе си и започна да я целува. Първо по устните, после — по страните, накрая — по врата. Кожата й гореше, сякаш бе лежала с часове под палещото слънце, и когато пак я целуна по устните, усети как тялото й се притиска към неговото. Уил зарови пръсти в косите й и без да отлепя устни от нейните, нежно я притисна към стената на работилницата. Обичаше я, желаеше я, усещаше как ръцете й галят гърба и раменете му. Допирът й наелектризираше кожата му, той долавяше горещия й дъх и потъваше в света на сетивата.

Ръцете му се плъзнаха по гърба, после по корема й, но тя постави длани върху гърдите му и го отблъсна.

— Моля те, трябва да спрем — прошепна тя.

— Защо?

— Защото не искам татко да ни види. Сигурно поглежда през прозореца.

— Но ние само се целуваме.

— Да. И освен това много се харесваме — засмя се тя.

По устните му заигра лека усмивка.

— Какво? Нима не беше само целувка?

— Искам да кажа… че правехме нещо, което води по-далеч — каза тя и оправи блузата си.

— И какъв е проблемът?

Изражението й му подсказа, че наистина трябва да спрат. Макар и неохотно, Уил си призна, че е права.

— Добре — въздъхна и уви леко ръце около кръста й. — Ще се опитам да се овладея.

Тя го целуна по бузата.

— Имам ти пълно доверие.

— Ооо, поласкан съм — измърмори той.

Рони му смигна.

— Ще проверя къде е татко.

— Добре. И без това утре трябва да ставам рано за работа.

— Лошо — усмихна му се тя. — Аз съм чак от десет.

— Още ли те карат да храниш тюлените?

— Ще умрат от глад без мен. Вече съм незаменима.

Уил се засмя.

— Споменавал ли съм, че според мен си закрилница?

— От теб го чувам за пръв път. Но да знаеш, че и теб си те бива.