— Лошо. Как върви войната за бисквитките?

— Добре. Просто си взимам, докато подремва.

— Татко не подремва.

— Напротив. Всеки следобед спи по няколко часа. Понякога се налага да го раздрусам силничко, за да го събудя.

Рони изгледа мълчаливо брат си и после се взря през прозореца.

— Къде е той между другото?

— В църквата. Пастор Харис се отби. Наминава често напоследък. Говорят си дълго.

— Приятели са.

— Знам. Но мисля, че татко го използва като извинение. Всъщност отиде да свири на пианото.

— Какво пиано? — учуди се Рони.

— Миналата седмица го докараха в църквата. Той ходи да свири там.

— Така ли?

— Чакай — сепна се Джона. — Май не биваше да ти го казвам. Забрави, че си го научила от мен.

— Че защо да не ми казваш?

— Защото пак ще му се развикаш.

— Няма да му викам — възрази Рони. — Кога за последно си ме чул да му крещя?

— Когато свиреше на пианото, не помниш ли?

„О, да — помисли си Рони. — Ама че памет има това хлапе!“

— Е, вече няма да му крещя.

— Добре. Понеже няма да ми се отрази добре. Утре ще ходим до Форт Фишер и искам да е в добро настроение.

— Кога тръгна за църквата?

— Не знам. Отдавна, струва ми се. Затова седя тук. Чакам го. И тогава се появихте вие с Уил и се разгорещихте.

— Просто се целувахме!

— Не мисля. Определено бяхте по-разгорещени — убедено възрази Джона.

— Вечерял ли си? — попита Рони, за да смени темата.

— Чаках татко.

— Искаш ли да ти направя хотдог?

— Само ако е с кетчуп — настоя той.

— Разбира се — въздъхна Рони.

— Мислех си, че ти е неприятно дори да ги пипаш.

— Е, напоследък се налага да пипам доста мъртви риби, та кренвиршите не ми се струват толкова отблъскващи.

— Ще ме заведеш ли в аквариума да видя как храниш тюлените? — усмихна се Джона.

— Може и ти да ги нахраниш, ако пожелаеш.

— Наистина ли? — развълнувано възкликна момчето.

— Да. Трябва да попитам, разбира се, но понякога позволяват и на посетителите да им дават риба, така че няма да е проблем.

Лицето на Джона се озари.

— Уха! Благодаря! — той стана от люлеещия се стол и добави: — А, между другото, дължиш ми десет долара.

— За какво?

— Ехо? Че няма да съобщя на татко какво правехте с Уил.

— Шегуваш ли се? Това, че ще ти приготвя вечеря, не се брои, така ли?

— Хайде де. Ти работиш, а аз съм беден.

— Очевидно надценяваш заплатата ми. Нямам десет долара. Отделям всичко за адвоката.

Джона се замисли.

— Тогава пет?

— Искаш да ми измъкнеш пет долара, макар току-що да ти обясних, че нямам и десетачка в джоба си? — престори се на разгневена Рони.

Той се замисли отново.

— Тогава два?

— Един.

— Става — усмихна се Джона.



След като му приготви вечерята — брат й настоя кренвиршите да са варени, а не затоплени в микровълновата фурна — Рони тръгна по брега към църквата. Не беше далеч, но се намираше в обратната посока на обичайния й маршрут. Един-два пъти само й беше хвърляла бегъл поглед.

Когато наближи, забеляза силуета на островърхата кула, очертан на фона на вечерното небе. Иначе сградата се губеше на фона на съседните постройки, най-вече защото беше по-ниска и непретенциозна от тях. Макар и облицована наново с дърво, изглеждаше порутена.

Рони се изкатери по дюната към паркинга до улицата. Тук различи и други следи от строителна дейност — край входа бяха струпани дъски, а пред него бе паркиран голям камион. През отворената врата се процеждаше лъч светлина. Останала част от сградата изглеждаше тъмна.

Рони влезе. От пръв поглед забеляза, че предстои още много работа. Подът беше гол цимент, стените не бяха доизмазани, нямаше пейки и столове. Прахоляк покриваше всичко, но точно срещу нея, където пастор Харис сигурно изнасяше неделните проповеди, баща й седеше зад ново пиано, което изглеждаше съвсем не на място тук. Единствената светлина струеше от стара алуминиева лампа, включена в разклонител.

Не я чу, че влиза, и продължи да свири. Тя не разпозна мелодията. Звучеше съвременно, за разлика от музиката, която той свиреше обикновено. Долови обаче, че е някак… недовършена. Баща й явно усети същото, понеже спря за секунда, замисли се и започна отначало.

Рони долови фините вариации. Звучаха по-добре, но мелодията все още не се получаваше. Почувства как я обзема гордост, че още е способна не само да пресъздава музика, но и да съчинява евентуални вариации. Когато беше малка, най-вече този талант удивляваше баща й.

Той пак подхвана отначало и пак промени мелодията. Тя веднага забеляза колко щастлив изглежда. Музиката вече не беше част от живота й, но бе останала неизменна част от неговия и Рони внезапно се почувства виновна, задето му я бе отнела. Сети се колко я бе разгневила мисълта, че баща й се опитва да я накара да свири, но дали не беше сгрешила? Дали наистина той свиреше заради нея? Или просто се беше сраснал с музиката?

Не беше сигурна, но наблюдавайки го, се трогна още повече от постъпката му. Сериозното му изражение, докато обмисляше всяка нота, и лекотата, с която променяше мелодията, й подсказаха от колко много се е лишил заради детинските й претенции.

Баща й се закашля веднъж, после пак. Спря да свири. Кашлицата продължи — дълбока и хриптяща — и тя се втурна към него.

— Татко! — извика — Добре ли си?

Той вдигна поглед и кашлицата изневиделица отшумя. Когато Рони се приведе към него, гърдите му само просвирваха леко.

— Добре съм — тихо каза той. — Тук е толкова прашно. Всеки път се давя от праха.

Рони се вгледа в него. Стори й се пребледнял.

— Сигурен ли си, че е от това?

— Да, напълно — потупа я той по ръката. — А ти защо дойде?

— Джона ми каза, че си тук.

— Хвана ме, а?

Тя махна с ръка.

— Всичко е наред, татко. Дарбата си е дарба.

Баща й замълча и Рони посочи към клавишите, припомняйки си всички песни, които бяха съчинили заедно.

— Какво свиреше? Нова песен ли пишеш?

— О, това ли? Мъча се да напиша, е по-точният израз. Просто си намирам работа. Нищо особено.

— Звучи добре…

— Не съвсем. Но не разбирам къде е проблемът. Може би ти — винаги си била по-добър композитор от мен — усещаш, ала аз — не. Все едно свиря всичко наопаки.

— Хубаво е — настоя Рони. — И е… по-модерно от композициите, които обикновено свириш.

Баща й се усмихна.

— Забеляза, а? Не започна така. Честно казано, не знам какво ме е прихванало.

— Може би си прослушвал iPod-а ми?

— Не, уверявам те, че не съм — усмихна се той.

Рони се озърна наоколо.

— Кога ще довършат църквата?

— Не знам. Май ти споменах, че застраховката не покрива всички щети. За момента ремонтът е замразен.

— А прозорецът?

— Ще го довърша — той посочи закования с дъски отвор на стената зад себе си — Там му е мястото. Дори да се наложи сам да го инсталирам.

— Можеш ли? — учудено попита Рони.

— Още не.

Рони се усмихна.

— Защо пианото е тук? Щом църквата не е завършена? Няма ли опасност да го откраднат?

— Трябваше да го докарат, когато църквата е готова, и технически погледнато, мястото му не е тук. Пастор Харис се надява да намери доброволец да го приюти, но не е толкова лесно да откриеш безсрочен склад — баща й се обърна към вратата да надзърне навън. Очевидно се изненада, че се е стъмнило. — Колко е часът?

— Минава девет.

— Олеле! — изправи се той. — Изгубил съм представа за времето. Тази вечер с Джона ще спим на открито. Трябва да му приготвя нещо за ядене.

— Вече се погрижих.

Той се усмихна, но докато си събираше нотните листове и изключваше лампата, Рони се стъписа колко изморен и отслабнал изглежда.

25.

Стив

Рони беше права. Песента наистина звучеше модерно.

Не я излъга, когато обясни, че не беше започнала по този начин. През първата седмица напомняше Шуман, няколко дни след това го вдъхнови Григ. После в главата му зазвуча Сен-Санс. Но накрая нищо не му допадаше.

Нищо не улавяше онова чувство, което изпита, когато записа първите няколко ноти върху листа хартия.

В миналото се бе опитвал да създава музика. Фантазираше, че с нея поколенията ще го запомнят. Този път беше различно. Експериментираше. Стараеше се да оставя музиката да се разгръща сама и малко по малко осъзна, че е спрял да следва отъпкания от великите композитори път и най-сетне се доверява на себе си. Не че беше постигнал нещо. Нищо подобно. Мелодията не звучеше добре и може би никога нямаше да прозвучи, но някак си това не го измъчваше.

Питаше се дали именно това не го е спъвало досега, че през целия си живот е следвал стъпките на другите. Свиреше музика, композирана от други преди стотици години. Търсеше Бог, разхождайки се край брега, понеже пастор Харис го откриваше така. Сега, седнал до сина си върху дюната пред къщата, Стив се взираше през бинокъла, въпреки че едва ли щеше да успее да види нещо. Мислеше си, че е постъпвал така от страх да се довери на своята интуиция, а не защото е смятал, че другите са открили верните отговори. В крайна сметка учителите му се бяха превърнали в патерици и той се плашеше да бъде себе си.

— Хай, татко?

— Да, Джона.

— Ще ни идваш ли на гости в Ню Йорк?

— С най-голямо удоволствие.

— Защото мисля, че сега Рони ще разговаря с теб.

— Надявам се.

— Много се е променила, нали?

Стив свали бинокъла.

— Мисля, че всички се променихме това лято.

— Да — съгласи се Джона. — Аз май съм станал по-висок например.

— Несъмнено. И се научи да правиш прозорци от цветно стъкло.

Джона се замисли.

— Хей, татко?

— Да?

— Искам да се науча да стоя върху главата си.

Стив се поколеба, чудейки се, откъде, за бога, се беше родило това.

— А защо?

— Харесва ми да съм наопаки. Не знам защо. Но май трябва да ми държиш краката. Поне отначало.

— С удоволствие.

Помълчаха. Нощта беше мека и звездна. Запленен от красотата наоколо, Стив изведнъж почувства как радост изпълва сърцето му. Заради лятото, прекарано с децата, това, че седеше върху пясъка до сина си и си говореха за дреболии. Беше свикнал да прекарва дните си така и го плашеше мисълта, че краят им наближава.

— Ей, татко?

— Да, Джона?

— Малко е скучно тук.

— На мен ми се струва спокойно — отвърна Стив.

— Нищо не виждам.

— Погледни звездите. Послушай вълните.

— Слушам ги по цял ден. Бучат еднакво през цялото време.

— Кога искаш да започнеш да тренираш стойка на глава?

— Може би утре.

Стив обгърна Джона през рамо.

— Какво има? Изглеждаш тъжен.

— Нищо — едва доловимо отрони момчето.

— Сигурен ли си?

— Може ли да ходя на училище тук? И да живея с теб?

Стив усети, че трябва внимателно да подбере думите.

— Ами майка ти?

— Обичам я. И ми липсва. Но тук ми харесва. Харесва ми с теб. Да правим прозореца, да пускаме хвърчила… Просто да сме заедно. Толкова се забавлявах. Не искам да свършва.

Стив го придърпа към себе си.

— И аз обичам да съм с теб. Това е най-прекрасното лято в живота ми. Но ако си на училище, няма да можем по цял ден да сме заедно.

— А защо да не ме обучаваш в къщи?

Джона говореше тихо, почти уплашено. Гърлото на Стив се сви. Нямаше друг избор, освен да изрече неохотно:

— На майка ти ще й бъде мъчно, ако останеш с мен.

— Защо не се върнеш? Защо с мама не се ожените пак?

Стив пое дълбоко и мъчително дъх.

— Знам, че е трудно и несправедливо. Де да можех да го променя, но няма как… Ти се нуждаеш от майка си. Тя те обича безкрайно и без теб ще се чувства много зле. Но и аз те обичам. Не искам да го забравяш.

Джона кимна, сякаш бе предусещал какво ще му отговори Стив.

— Ще ме заведеш ли да видя Форт Фишер утре?

— Ако искаш. А после може да отидем на водните пързалки.

— Има ли?

— Не точно там. Но са съвсем наблизо. Само да не забравим да си вземем банските.

— Добре — вече по-оживено отвърна Джона.

— Може да хапнем и в „Чъки Чийз“.

— Наистина ли?

— Стига да искаш.

— Искам, разбира се.

Джона замълча отново, после се протегна към хладилната чанта. Когато извади торбичката с бисквити, Стив не възрази.

— Ей, татко?

— Да?

— Мислиш ли, че костенурките ще се излюпят тази вечер?

— Според мен не са готови още, но скоро ще се появят на бял свят.

Джона стисна устни, но не каза нищо. Стив усети, че синът му пак се замисли за предстоящото заминаване. Прегърна го по-силно, но усети как някъде дълбоко в душата му зейва рана, която никога нямаше да зарасне.

Рано на другата сутрин Стив се взря в плажа с пълното съзнание, че ако се поразходи, ще е само за да се наслади на утрото.