Никълъс Спаркс - Последна песен

Когато баща й и Джона заминаха за Форт Фишер, Рони тръгна да търси Блейз. Надяваше се да я намери, преди да започне работният й ден в аквариума. Разбираше, че няма какво да губи. В най-лошия случай Блейз щеше да откаже да я изслуша. Тя едва ли беше променила решението си. Рони си напомняше, че не бива да храни напразни надежди. Не беше лесно. Уил все пак имаше право — Блейз не беше като Маркъс, който нямаше никаква съвест, и навярно се чувстваше поне мъничко виновна.

Откри я бързо. Седеше върху дюна край кея и наблюдаваше сърфистите. Не каза нищо, когато Рони се приближи.

Рони се почуди откъде да подхване. Накрая избра най-логичния вариант.

— Здрасти, Блейз.

Тя не отговори и Рони се окуражи мислено, преди да продължи.

— Знам, че сигурно не искаш да говориш с мен…

— Приличаш на великденско яйце.

Рони сведе поглед към униформата, която носеше в аквариума — тюркоазна блуза с емблемата на аквариума, къси бели панталони и бели обувки.

— Опитах се да ги придумам да ми позволят да нося черно, но не успях.

— Лошо. Черното е твоят цвят — усмихна се леко Блейз. — Какво искаш?

Рони преглътна.

— Онази вечер не се опитвах да ти отнема Маркъс. Точно обратното. Нямам обяснение защо го направи. Може би, за да те накара да ревнуваш. Знам, че не ми вярваш, но те уверявам, че никога не бих постъпила така с теб. Не съм такъв човек.

Изрече думите като скороговорка, но й олекна. Блейз замълча. После отвърна:

— Знам.

Рони не очакваше такъв отговор.

— Защо тогава сложи онези дискове в чантата ми?

— Бях ти ядосана — присви очи Блейз. — Защото той очевидно те харесваше.

Рони преглътна отговора, който тутакси би прекратил разговора, за да даде възможност на Блейз да продължи. Тя отново впери поглед към сърфистите.

— Доста време прекарвате с Уил.

— Каза ми, че сте били приятели.

— Да, бяхме. Отдавна. Той е добро момче. Късметлийка си — Блейз избърса длани в панталоните си. — Мама ще се жени за приятеля си. Скарахме се жестоко, когато разбрах. Изхвърли ме от вкъщи. Смени ключалките и тъй нататък…

— Съжалявам — отвърна искрено Рони.

— Ще се оправя.

Думите на Блейз я накараха да се замисли колко си приличат — развод, гняв, бунт, нов брак на майката — и въпреки това колко различни са всъщност. Блейз не бе същата като в началото на лятото. Нямаше я онази жажда за живот, която Рони забеляза при първата им среща. Изглеждаше по-възрастна, сякаш е преживяла не седмици, а години. Но не по добрия начин. Под очите имаше торбички, кожата й бе отпусната. Беше отслабнала. Много. Колкото и да е странно, на Рони й се стори, че вижда момичето, в което тя самата беше на път да се превърне. И гледката никак не й хареса.

— Не биваше да постъпваш така с мен — каза Рони. — Но би могла да поправиш стореното.

Блейз бавно поклати глава.

— Маркъс няма да ми позволи. Каза, че ако си призная, няма да ми проговори повече.

Изрече думите като робот и на Рони й се прииска да я раздруса. Блейз явно прочете мислите й, въздъхна и продължи:

— Няма къде да отида. Мама се обади на всички роднини и им каза да не ме приютяват. Обясни им, че и на нея й е много трудно, но в момента се нуждая от „твърда ръка“. Нямам пари. Ако не искам да спя на плажа всяка нощ до края на живота си, трябва да слушам Маркъс. Ядоса ли ми се, дори не ми позволява да се къпя. Не ми дава дял от представленията и гладувам. Понякога се държи с мен като с куче. Чувствам се ужасно, но при кого другиго да отида?

— Опита ли да разговаряш с майка си?

— Няма смисъл. Тя смята, че съм изгубена кауза, и ме мрази.

— Сигурна съм, че не е така.

— Не я познаваш.

Рони си спомни деня, когато гостува в къщата на Блейз и видя парите, пъхнати в плика. За същата майка ли ставаше дума? Не изрече обаче гласно мислите си. Блейз се надигна. Дрехите й бяха мръсни и омачкани, сякаш ги носеше от седмица. Всъщност сигурно беше точно така.

— Знам какво искаш да направя — каза тя. — Но не мога. Не защото не те харесвам. Напротив. Смятам, че си чудесна и не биваше да постъпвам така. Но и аз съм в капан. Освен това не мисля, че Маркъс е приключил с теб.

Рони застина.

— Какво имаш предвид?

Блейз се изправи.

— Пак говори за теб. Злобно. Не бива да се навърташ край мен.

Преди Рони да успее да отговори, тя пое нанякъде.

— Хей, Блейз! — викна й Рони.

Тя се обърна бавно.

— Ако ти потрябва подслон или храна, знаеш къде живея.

По лицето на Блейз се изписа мимолетна благодарност и още нещо, което припомни на Рони будното, жизнено момиче, с което се бе запознала през юни.

— И да знаеш, че онези номера с огъня са безумие — додаде Рони.

Блейз й се усмихна тъжно.

— По-безумни ли ти се струват от всички останало, което ми се случва?

Следващия следобед Рони застана пред гардероба си и установи, че няма какво да облече. Дори ако решеше да отиде на сватбата — което не бе сигурно — нямаше нито един подходящ тоалет, освен ако не се женеше някой от клана на Ози Озбърн.

Ставаше дума обаче за протоколно събитие и смокингите и вечерните рокли бяха задължителни не само за младоженците, но и за гостите. Когато си събираше багажа за лятото, не си и представяше, че ще получи такава покана. Не си взе дори черните официални обувки — коледния подарък от майка й, които още си стояха опаковани в кутията.

Не разбираше защо Уил настояваше да отиде. Дори да намереше начин да се облече представително, нямаше да има с кого да размени и дума. Уил беше роднина на младоженците, което означаваше хиляди снимки, челно място на масата, а до нея навярно щеше да се настани някой губернатор, сенатор или пък семейство, долетяло с частния си самолет… Ама че абсурд! Като добавеше факта, че Сюзън я мрази, идеята ставаше съвсем лоша. Много лоша. Ужасна във всяко отношение.

От друга страна…

Кога щеше да й се удаде възможност да присъства на такава сватба? Както се полагаше, през последните седмици преобразиха основно дома на Уил. Над басейна издигнаха нова сглобяема веранда, посадиха хиляди цветя, наеха прожектори от филмовото студио в Уилмингтън и тамошните служители ги инсталираха собственоръчно. Храната щяха да доставят три ресторанта от Уилмингтън — включително задължителния черен хайвер и шампанското — а за менюто отговаряше стар познайник на Сюзън от Бостън, когото навремето смятали да назначат за главен готвач в Белия дом. Изискаността беше на първо място. Рони не си представяше така своята сватба — крайбрежен ресторант в Мексико беше повече в неин стил — ала и това я привличаше донякъде. Едва ли друг път щеше да й се удаде възможност да присъства на такава сватба.

Ако, разбира се, намереше какво да облече. Защо ли изобщо преглеждаше гардероба си? Нямаше как да махне с вълшебна пръчица и да превърне джинсите или тениските в бална рокля. Единственият й що-годе приличен тоалет, единственият, който Сюзън не би сметнала за отблъскващ, ако случайно се разминат на улицата, беше униформата за аквариума, иначе казано — великденското яйце.

— Какво правиш?

Джона стоеше пред вратата и се взираше в нея.

— Търся какво да облека — отвърна Рони.

— Ще излизаш ли?

— Не. Имах предвид за сватбата.

Джона наклони глава.

— Ще се омъжваш ли?

— Не, разбира се. Сестрата на Уил се омъжва.

— Как се казва?

— Мегън.

— Бива ли я?

Рони поклати глава.

— Не я познавам. Не сме се срещали.

— Защо тогава ще ходиш на сватбата й?

— Защото Уил ме покани. Може да си доведе гост. И той иска аз да съм гостът — обясни Рони.

— Аха — замисли се Джона. — И какво ще облечеш?

— Нищо. Нямам какво.

Джона махна към нея.

— Така си добре.

Униформата за аквариума. Великденското яйце. Логично.

Рони подръпна блузата.

— Не мога да отида с това. Сватбата е официална. Трябва да съм с вечерна рокля.

— Имаш ли вечерни рокли в гардероба?

— Не.

— Тогава защо го оглеждаш?

„Правилно“, рече си тя, затвори вратата и седна на леглото.

— Така е — заключи. — Не мога да отида. Чисто и просто.

— А искаш ли? — полюбопитства Джона.

За секунда мислите й отскочиха от „съвсем не“ към „донякъде“ и накрая се спряха на „да, искам“. Тя сви крака.

— Уил настоява. Държи на това. А и ще ми бъде интересно.

— Тогава защо не си купиш рокля?

— Защото нямам пари.

— Аха. Това се урежда лесно.

Джона се запъти към играчките си в ъгъла на стаята. Взе един самолет и отвъртя пилотската кабина. Изсипа съдържанието й на леглото и устата на Рони увисна при вида на купчината пари. Сигурно имаше няколкостотин долара.

— Това ми е банката — обясни Джона и си избърса носа. — Спестявам от доста време.

— Откъде ги събра?

Джона посочи десет доларова банкнота.

— Тази например е задето не казах на татко, че съм те видял онази нощ на фестивала — после протегна пръст към еднодоларова. — А тази, задето не казах на татко какво правехте с Уил до работилницата. Тази е за момчето със синята коса, а тази от покер на надлъгване. Онази — задето си замълчах, когато си просрочи вечерния час…

— Разбирам — прекъсна го Рони. — И все пак… — примигна учудено. — Спестил си всичко?

— Че какво да ги правя? Мама и татко ми купуват всичко необходимо. Само трябва да постоянствам с молбите. Лесно е. Стига да му хванеш цаката. При мама минава с плач, татко иска да му обясня защо го заслужавам.

Рони се усмихна. Брат й — изнудвач и изпечен психолог. Удивително!

— Но не ми трябват. И Уил ми харесва. С него си щастлива.

„Да — помисли си Рони, — вярно е“.

— Ти си много мил брат.

— Знам. И ще ти ги дам всичките. При едно условие.

„Аха“, рече си тя.

— Да?

— Да не ме мъкнеш по магазините с теб. Отегчително е.

Рони размисли и прие бързо:

— Дадено!

Погледна се в огледалото и едва се разпозна. Беше сутринта преди сватбата. През последните четири дни бе изпробвала почти всяка прилична рокля в магазините в града. Влезе и излезе от стотици чифтове обувки. После прекара сума време във фризьорския салон.

Отне й почти час да си накъдри и оформи косата със сешоара, както й бе показало момичето в салона. Рони беше поискала съвет и за грима и стриктно спази препоръките. Роклята — нямаше богат избор, макар да посети много магазини — беше черна, с дълбоко изрязано деколте и пайети. Не беше й хрумвало дори, че някога ще облече подобна рокля. Предната вечер беше оформила и лакирала старателно ноктите си.

„Не те познавам — каза тя на отражението си, оглеждайки се от всички страни. — Никога не сме се виждали“. Пооправи внимателно роклята. Отбеляза, че наистина изглежда добре. Усмихна се. Несъмнено достатъчно добре за сватбата.

Надяна обувките на път към вратата и тръгна към дневната. Баща й отново четеше Библията, а Джона както обикновено гледаше анимационни филмчета. И двамата вдигнаха глави и дружно примигнаха изненадано.

— Мътните да го вземат! — възкликна Джона.

Баща й го изгледа неодобрително.

— Не бива да говориш така.

— Как? — попита момчето.

— Знаеш какво имам предвид.

— Съжалявам, татко — разкая се Джона и опита да се поправи. — Исках да кажа „по дяволите“.

Рони и Стив се засмяха, а той ги изгледа учудено.