Стив се засмя, ала Ким се намръщи.

— Не е смешно.

— Само донякъде.

— От три години не ти се е налагало да се оправяш с нея.

Той сдържа смеха.

— Права си. Съжалявам — протегна се отново към чашата. — Какво реши съдията за кражбата в магазина?

— Каквото ти казах по телефона — въздъхна Ким примирено. — Ако не си навлече нови неприятности, ще го изчисти от досието й. Ако опита пак обаче…

Ким замълча.

— Притесняваш ли се?

— Не е за пръв път. Затова се тревожа — отклони поглед Ким. — Призна как миналата година откраднала една гривна, а този път твърдеше, че купувала няколко неща от дрогерията, нямало как да ги държи и пъхнала червилото в джоба. Платила всичко останало. На видеозаписа изглежда така, сякаш наистина е забравила за червилото, но…

— Но не си сигурна.

Ким не отговори.

— Не е влязла в „Най-издирваните престъпници в Америка“ — поклати глава Стив. — Просто се е объркала. Винаги е била добро дете.

— Това не означава, че говори истината.

— Не означава и че лъже.

— Значи й вярваш?

По лицето й се изписа смесица от надежда и скептицизъм.

Стив се замисли отново над инцидента — поне дузина пъти го беше претеглял в ума си, след като Ким му разказа.

— Да — каза той. — Вярвам й.

— Защо?

— Защото е добро дете.

— Откъде знаеш? — настойчиво възкликна Ким. За пръв път в гласа й прозвучаха гневни нотки. — Виждал си я за последно, когато завърши основното училище.

Тя се извърна, кръстоса ръце и се загледа през прозореца.

— Защо не се върна? — горчиво попита тя. — Да преподаваш пак в Ню Йорк? Не беше нужно да пътуваш, да идваш тук… Трябваше да останеш част от живота им.

Думите й го жегнаха, ала разбираше, че е права. Не беше толкова просто обаче. И двамата бяха наясно с причините, макар да не биха признали.

Стив прочисти гърло и прекъсна напрегнатото мълчание:

— Опитвах се само да кажа, че Рони знае кое е добро и кое — лошо. А и държи на независимостта си. Вярвам, че не се е променила коренно. Дълбоко в себе си е същата.

Преди Ким да реши как да отговори, Джона се втурна през вратата с поруменяло лице.

— Татко! Открих страхотна работилница! Хайде! Искам да ти я покажа!

Ким вдигна вежди.

— В задния двор е — обясни Стив. — Ще я разгледаш ли?

— Страхотна е, мамо!

Ким измери с поглед Стив, после — Джона, и отново Стив.

— Не, няма нужда — каза тя. — Това е работа за мъже. Освен това трябва да тръгвам.

— Толкова скоро? — възкликна Джона.

Усетил, че Ким трудно намира думи, Стив се намеси:

— Чака я дълъг път. А и искам да те заведа на карнавала. Става ли?

Забеляза как Джона леко се попрегърби.

— Става — рече той.



След като Джона се сбогува с майка си — Рони не се виждаше никаква и според Ким едва ли щеше да се появи скоро — Стив го поведе към работилницата, схлупена пристройка с ламаринен покрив.

През последните три месеца Стив прекарваше по цял следобед в безпорядъка на това помещение. Джона веднага зарови ръце в купчината малки цветни стъкълца, от които бе изработен недовършеният прозорец върху работния плот. После насочи вниманието си към странните фигури на животни по рафтовете — шедьоврите на предишния собственик. Създанията наистина изглеждаха пленително — полукатерици-полуриби, пиле с глава на опосум и какво ли още не…

— Какво е това? — попита Джона.

— Изкуство.

— Мислех си, че изкуството е картини и прочее…

— Така е. Но понякога е и друго.

Момчето сбърчи нос, взряно в един полузаек-полузмия.

— Не ми изглежда като изкуство.

Стив се усмихна, а Джона махна към прозореца от цветно стъкло.

— И това ли е негово? — полюбопитства той.

— Всъщност е мое. Правя го за църквата. Миналата година изгоря. Огънят унищожи и прозорците.

— Не знаех, че можеш да правиш прозорци.

— Колкото и невероятно да звучи, човекът, който живееше тук, ме научи.

— Онзи, дето е измайсторил животните?

— Точно така.

— Познавал си го?

Стив пристъпи към сина си.

— Като малък се измъквах от неделното училище и идвах тук. Той изработваше прозорците от цветно стъкло за повечето църкви в околността. Виждаш ли картината на стената? — той посочи малка репродукция на възнасящ се към небето Христос, трудно различима сред останалите дреболии по рафта. — Надявам се да изглежда така, когато го завърша.

— Страхотно! — възкликна Джона и Стив се усмихна. Това очевидно беше новата любима дума на сина му. Колко ли пъти щеше да я чуе през лятото?

— Искаш ли да ми помагаш?

— Може ли?

— Разчитам на теб — Стив го прегърна леко. — Необходим ми е добър помощник.

— Трудно ли е?

— Започнах да се уча на твоята възраст. Сигурен съм, че ще се справиш.

Джона внимателно вдигна парченце стъкло към светлината и го огледа със сериозно изражение.

— И аз съм убеден, че ще се справя — заключи той.

— Ходиш ли още на църква? — усмихна се Стив.

— Да. Но на друга. Любимата на Брайън. Но Рони не идва. Заключва се в стаята си и отказва да излезе. Тръгнем ли обаче, отива в „Старбъкс“ и висят там с приятелите й. Мама излиза от кожата си.

— Така са тийнейджърите. Подлагат на изпитание родителите си.

Джона остави стъкълцето на масата.

— Аз няма да съм такъв — заяви той. — Винаги ще бъда добър. Но новата църква не ми допада много. Скучна е. Та може и да спра да ходя там.

— Справедливо решение — каза Стив. — Чувам, че си се отказал от футбола?

— Не ме бива много.

— И какво от това? Нали е забавно?

— Не и когато другите деца ти се подиграват.

— Вземат те на подбив значи?

— Няма нищо. Не ми пука.

— Аха — проточи Стив.

Джона се размърда неспокойно, очевидно го глождеше нещо.

— Рони не чете писмата ти, татко. И вече не свири на пиано.

— Знам — отвърна Стив.

— Мама го нарича СММ.

Стив едва не прихна, но бързо се овладя.

— Знаеш ли какво има предвид?

Джона намести очилата си.

— Вече съм голям. Означава Синдром на мъжемразките.

Баща му се засмя и разроши косата му.

— Хайде да открием сестра ти. Май се запъти към увеселителния парк.

— Ще ме повозиш ли на виенското колело?

— Стига да искаш.

— Страхотно!

3.

Рони

На панаира беше претъпкано. Или, както мислено се поправи Рони, фестивалът на морските дарове в Райтсвил Бийч беше много оживен. Тя си купи сода от една сергия и огледа редицата коли, паркирали броня до броня чак до кея. Забеляза как няколко предприемчиви тийнейджъри предлагат срещу заплащане свободните места по алеите пред къщите си.

Всъщност нищо интересно. Надяваше се увеселителният парк да работи постоянно, а по целия кей да има магазини като по крайбрежната алея в Атлантик Сити. С други думи, надяваше се мястото да й вдъхне увереност, че може да прекара тук цяло лято. Нищо подобно, фестивалът бе временно разположен върху паркинга в началото на кея и приличаше по-скоро на провинциален панаир — разнебитени пътуващи атракции, скъпи игрални автомати и сергии, предлагащи мазни „деликатеси“. Изглеждаше твърде… долнопробно.

Но като че ли никой не споделяше мнението й. Беше претъпкано. Млади и стари, семейства, групички зяпащи се ученици… Накъдето и да се запътеше, я спираше стена от тела. Потни тела. Огромни потни тела, две от които я сплескаха помежду си, когато потокът от хора необяснимо защо спря. Несъмнено и двамата се бяха почерпили с хотдог и препържени картофки. Рони сбърчи нос. Толкова долнопробно!

Зърнала пролука, заобиколи виенското колело и игралните автомати и се запъти към кея. За щастие натам тълпата оредя. Тя тръгна покрай сергиите с ръчно изработени сувенири. Нищо, което да заслужава внимание — кой, за бога, би си купил гном, направен от мидени черупки? Очевидно обаче някой купуваше стоката, иначе сергиите нямаше да съществуват.

Рони разсеяно се блъсна в маса, зад която на сгъваем стол седеше възрастна жена в тениска с надпис „Да спасим животните“, бяла коса и открито, ведро лице — типичната баба, която цял ден преди Коледа пече курабийки. На масата пред нея имаше листовки, буркан за дарения и кашон. В кашона се боричкаха четири кученца. Едното се изправи на задни крака и любопитно заоглежда Рони.

— Здрасти, малкият — поздрави го тя.

— Искаш ли да го гушнеш? — попита възрастната жена. — Той е веселякът. Кръстила съм го Зайнфелд.

Кученцето изскимтя.

— Не, няма нужда.

То наистина изглеждаше симпатично. Много симпатично, макар името никак да не му подхождаше. На Рони й се прииска да го вземе, но знаеше, че гушне ли го, няма да го остави. Падаше си по животни, особено по изоставени. Като тези мъници.

— Ще им намерите стопани, нали? Няма да ги приспите?

— Разбира се — отвърна възрастната жена. — Затова сме ги донесли — да ги осиновят. Миналата година намерихме дом за тридесет животни. И тези четирите вече си ги харесаха. Чакам новите им стопани да си ги вземат на връщане. В приюта обаче има други, ако се интересуваш.

— Тук съм на гости — тъкмо заобяснява Рони, когато откъм плажа долетя вълна окуражителни възгласи. Изправи се на пръсти да погледне. — Какво има? Концерт ли?

— Плажен волейбол — поклати глава жената. — Играят отдавна — някакъв турнир. Иди да видиш. Цял ден ги слушам. Мачовете явно са интересни.

Рони се замисли. Защо пък не? Едва ли щеше да е по-зле от всичко наоколо. Пусна два долара в буркана за дарения и заслиза по стъпалата към плажа.

Слънцето залязваше и покриваше морската повърхност с пелена от течно злато. Няколкото останали на плажа семейства седяха на хавлии до водата, която се канеше да погълне изоставените пясъчни замъци. Гларусите се стрелкаха над повърхността, търсейки раци.

Бързо стигна епицентъра на събитията. Проправи си път към игрището и веднага забеляза, че другите момичета са вперили погледи в двамата играчи вдясно. Нищо чудно. Момчетата — колкото нея или малко по-големи — бяха от сорта, който Кейла обикновено описваше като „захарче за очите“. Макар да не бяха неин тип, Рони се възхити на стройните им мускулести тела и плавните им движения.

Особено на по-високия с тъмнокестенява коса и плетената гривна на китката. Кейла определено би го набелязала — падаше си по високите. Блондинката с бански от другата страна на игрището, очевидно също си падаше по него. Рони забеляза веднага и нея, и приятелката й — елегантни, с правилни черти и с ослепително бели зъби, явно свикнали да са център на вниманието, а момчетата да им налитат като мухи на мед. Стояха встрани от тълпата и подскачаха предпазливо, вероятно за да не си развалят прическите. На челата им сякаш беше изписано: „Възхищавай се отдалеч, но не смей да приближаваш!“. Рони не ги познаваше, но веднага й станаха антипатични.

Насочи вниманието си отново към игрището. Красавците отбелязаха поредната точка. После още една. И още една. Не знаеше резултата, но те очевидно бяха по-добрият отбор. Рони мислено окуражаваше противниците им. Не защото винаги заемаше страната на по-слабите — макар наистина да беше така — а защото тези двамата й напомняха на разглезените момчета от частни училища, на които се натъкваше понякога в клубовете. Отрасналите в Ъпър Ийст Сайд галеници на съдбата до един си въобразяваха, че са нещо повече от останалите, понеже бащите им са мастити банкери. Бе наблюдавала достатъчно представители на така наречените привилегировани кръгове и веднага разпознаваше събратята им. Готова бе да се обзаложи на всичко, че тези двамата са част от местния „елит“. Подозренията й се потвърдиха, когато след отбелязването на поредната точка партньорът на кестенявото момче смигна на приятелката на блондинката — момиче със съвършен загар и съвършени форми — докато се подготвяше за начален удар. В този град избраниците на съдбата очевидно се познаваха добре.

Защо ли не се изненада?

Играта внезапно й додея. Обърна се да си върви точно когато нов сервис прелетя над мрежата. Тя дочу неясен вик — противниковият отбор явно бе посрещнал трудно удара — ала преди да направи и две крачки, усети как зрителите около нея започнаха да се блъскат. За миг и тя изгуби равновесие.

Твърде дълъг миг.

Обърна се и видя как един от играчите се втурва на пълни обороти към нея, вперил поглед в своенравната топка. Не успя да се отмести от пътя му. Той я сграбчи за раменете, опитвайки се да спре и да я задържи да не падне. Рони усети, че ръката й рязко отскача и като омагьосана проследи как капачката на пластмасовата чаша отлита настрани, а газираната вода плисва върху лицето и блузата й.

В този момент настана затишие. Съвсем отблизо очите на кестенявото момче се взираха ужасено в нея.

— Добре ли си? — попита я задъхано.

Усети как поточетата газирана вода се стичат по лицето й и мокрят блузата. Някой от тълпата се разсмя. И защо не? Нима би могла да мечтае за по-прекрасен ден?