— Не смятам, че е твоя работа — прекъсна я Рони.

— Дори да кроите планове да продължите да се виждате, смяташ ли, че майката на Уил ще те приеме? — продължи Ашли. — Мегън се сгодява на два пъти, но тя й отпъди кандидатите. И с теб ще постъпи така, независимо дали ти харесва или не. Дори и да не изляза права обаче, ти ще си тръгнеш, той ще си тръгне и всичко ще приключи.

Рони застина, омерзена, че Ашли изрича гласно най-мрачните й опасения. Ала това момиче вече й беше дошло до гуша.

— Виж какво, Ашли — подхвана Рони и пристъпи към нея. — Слушай внимателно, за да ти стане ясно — пристъпи още по-напред, докато лицата им почти се допряха. — Писна ми от глупостите ти, така че престани да ме заговаряш. Опиташ ли пак, ще избия белосаните зъби от устата ти. Схвана ли?

Изражението й явно убеди Ашли, че говори сериозно. Тя се обърна бързо и безмълвно се оттегли в безопасност под шатрата.



По-късно, застанала на кея зад къщата, Рони изпитваше задоволство, че най-сетне е затворила устата на Ашли. Думите на злобната блондинка обаче я жегнаха дълбоко. Уил заминаваше за „Вандербилт“ след две седмици, а тя щеше да си тръгне малко след него. Не знаеше какво ще стане с тях. Само едно беше сигурно — всичко щеше да се промени.

И как иначе? Ежедневните срещи поддържаха връзката им досега, а колкото и да се стараеше, Рони не успяваше да си представи как ще общуват по телефона или с писма. Е, имаше и други варианти, естествено — видеокамерата на компютъра й например — но те ни най-малко не можеха да се сравняват със сегашните.

Което означаваше… какво?

Зад нея тържеството беше в разгара си. Махнаха столовете от временната площадка и тя се превърна в дансинг. От кея Рони усмихнато проследи как Уил танцува поне два пъти с шестгодишната шаферка и веднъж със сестра си. Няколко минути след разпрата с Ашли видя как Мегън и Даниъл разрязват сватбената торта. Музикантите засвириха отново. Том покани на танц Мегън. После младоженката хвърли сватбения букет, а крясъкът на младата жена, която го хвана, сигурно се разнесе над всички околни къщи.

— Ето те и теб! — прекъсна съзерцанието й Уил и се спусна по алеята към нея. — Търсих те навсякъде. Време е за танца.

Тя го проследи с поглед как приближава, опитвайки си да си представи как биха се чувствали на нейно място момичетата, които щеше да срещне в колежа. Вероятно онемели като нея.

Уил прескочи последните няколко стъпала. Рони отклони очи. Да наблюдава водите й беше по-лесно, отколкото да срещне погледа му.

Той я познаваше достатъчно добре и долови, че нещо не е наред.

— Какво има?

Тя не отговори веднага и Уил нежно отметна кичур от косите й.

— Кажи ми — тихо настоя.

Рони затвори очи, после ги отвори и се обърна към него.

— Какво ще стане с нас след това? С теб и мен?

Уил се намръщи загрижено.

— Не разбирам какво имаш предвид…

— Напротив, разбираш — усмихна се тъжно Рони. Когато той отпусна длан, усети, че е права. — Няма да е същото.

— Това не означава, че трябва да се примирим.

— Лесно е на думи.

— От Нашвил до Ню Йорк не е много път… Два часа със самолет? Не се налага да вървим пеш.

— И ти ще идваш да ме виждаш? — Рони усети как гласът й потреперва.

— Разбира се. Надявам се и ти да ми гостуваш в Нашвил.

Уил я прегърна и продължи:

— Не знам как ти хрумнаха тези мисли сега, но не си права. Искам да кажа… и аз разбирам, че няма да е същото, но това не означава, че не може да е дори по-добре. Сестра ми живее в Ню Йорк, помниш ли? А има и ваканции. През есента, през пролетта, по Коледа, през лятото… И както казах, лесно е да си гостуваме дори в събота и неделя.

Рони се запита как ли ще приемат това родителите му, но замълча.

— Какво има? — възкликна Уил. — Нима не искаш да опитаме?

— Искам, разбира се.

— Тогава ще намерим начин, нали? — увери я Уил и след кратко мълчание добави: — Искам да бъда с теб колкото може по-дълго. Ти си умна, забавна, честна. Вярвам ти. Вярвам в нас. Заминавам, наистина, а и ти се връщаш у дома, но това не променя чувствата ми. И „Вандербилт“ няма да ги промени. Обичам те много.

Усещаше, че той говори искрено, но някакво тъничко гласче отвътре не й даваше мира с въпроса колко летни романси са устояли на изпитанието на времето. Не много, и причината не беше в чувствата. Хората се променят. Интересите им също. Самата тя го доказваше ярко.

Ала да го изгуби й се струваше непоносимо. Обичаше го, винаги щеше да го обича. И когато Уил се наведе да я целуне, тя се пристисна силно към него. Той я прегърна, а ръцете й погалиха гърба и раменете му, усещайки стаената в тях сила. Знаеше, че Уил иска повече, но досега не беше готова да му го даде. В този момент обаче почувства, че няма друг избор. Този единствен миг беше техен и само техен.

— Искаш ли да отидем на яхтата на баща ми? — едновременно нежно и настойчиво попита той.

Рони се разтрепери, несигурна дали е готова за онова, което щеше да последва. Същевременно усещаше и непреодолим подтик да приеме.

— Добре — прошепна тя.

Уил я стисна за ръката. Стори й се не по-малко напрегнат от нея. Знаеше, че може да промени решението си, но не искаше да спре. Искаше да запомни първия път, искаше да бъде с човек, когото наистина обича. Докато вървяха към яхтата, тя само смътно долавяше как въздухът захладнява, а гостите кръжат по дансинга. Отстрани Сюзън разговаряше с възрастния мъж, който по-рано я наблюдаваше. Отново я загложди мисълта, че го познава отнякъде.

— Толкова сладка реч, ще ми се да я бях записал — каза някой провлачено.

Уил трепна. Гласът долиташе откъм далечния край на кея. Макар да оставаше скрит в сенките, Рони веднага разбра кой е. Блейз я беше предупредила. Маркъс пристъпи напред и запали огнено кълбо.

— Честно ти казвам, богаташче. Направо я омая — ухили се той. — Цялата е твоя. Почти.

Уил пристъпи напред.

— Изчезвай оттук!

Маркъс завъртя огненото кълбо между пръстите си.

— Или какво? Ще повикаш ченгетата? Знам, че не си по тази част.

Уил замръзна. Маркъс очевидно го беше засегнал, макар Рони да не разбираше с какво.

— Това е частна собственост — каза Уил, но гласът му прозвуча колебливо.

— Харесва ми тук. Съседите са дружелюбни хора, построили са хубава дървена алея покрай брега. Обичам да се разхождам по нея. Да се наслаждавам на гледката.

— Празнуваме сватбата на сестра ми — просъска Уил.

— Винаги съм я харесвал — констатира Маркъс. — Дори веднъж я поканих на среща. Но ме отблъсна. Представяш ли си? — преди Уил да успее да отговори, Маркъс махна към множеството. — Видях Скот, държи се така, сякаш си няма никакви грижи. Чудно? Не го ли гризе съвестта? А и твоята не е много чиста май. Обзалагам се, не си казал на мамчето, че малката ти курва ще я пратят в затвора.

Тялото на Уил се изопна като струна.

— Съдията обаче няма да пропусне да я осведоми.

Съдията…

Внезапно Рони се досети защо възрастният мъж й се струва познат… В момента той разговаряше със Сюзън.

Дъхът застина в гърлото й.

О… Боже…

В същия момент Уил пусна ръката й. Хвърли се към Маркъс, той го замери с огненото кълбо и скочи върху алеята. Втурна се към двора близо до ъгъла на палатката, ала Уил беше бърз като светкавица. Настигна го за секунди, но щом Маркъс хвърли поглед през рамо, изражението му й подсказа, че очаква точно това.

За миг се почуди защо, но забеляза как Маркъс се шмугва към въжетата, които поддържат шатрата…

Рони се спусна към тях.

— Уил, недей! Спри! — изкрещя тя.

Твърде късно.

Уил сграбчи Маркъс, събори го и телата им се заплетоха във въжетата. Клиновете се измъкнаха и Рони с ужас проследи как единият край на палатката започва да рухва.

Хората се развикаха, една от ледените скулптури се катурна с трясък, а гостите се разбягаха с писъци. Уил и Маркъс се боричкаха на земята. Накрая Маркъс успя да се измъкне, побягна към крайбрежната алея и изчезна зад съседната къща.

В последвалата суматоха Рони се зачуди дали някой изобщо ще си спомни да е виждал Маркъс.



Но нея определено щяха да я запомнят. Седнала в кабинета, Рони се чувстваше като дванадесетгодишно хлапе. Искаше само да избяга възможно най-далеч и да се свие под одеялото вкъщи.

Чуваше как Сюзън крещи в съседната стая и отново и отново си представяше как шатрата се катурва върху гостите.

— Тя провали сватбата на сестра ти!

— Нищо подобно! — извика Уил. — Казах ти какво стана!

— Очакваш да повярвам, че си се опитвал да спреш някакъв злонамерен пришълец!

— Това е истината!

Рони не знаеше защо Уил не споменава Маркъс, но за нищо на света не възнамеряваше да внася уточнения.

Всеки момент очакваше през прозореца да изхвърчи някой стол. Или двамата да се втурнат в кабинета и Сюзън да я удуши.

— Уил, моля те… дори ако приемем, че говориш истината, как се е озовал той тук? Забрави ли охраната? Всички съдии в околността присъстват на сватбата. Шерифът наблюдаваше шосето, за бога! Това момиче има пръст в цялата работа! Не отричай… по лицето ти чета, че съм права… И какво правехте с нея в яхтата на баща ти, между другото?

Сюзън произнесе думите „това момиче“, сякаш описва нещо противно, което е настъпила и не може да го изтърка от подметките си.

— Мамо…

— Престани! Не си намирай оправдания! Провалихте сватбата на Мегън, Уил, не разбираш ли? Нейната сватба. Знаеш колко важно бе тържеството за всички ни. Знаеш колко усилия хвърлихме с баща ти да се подготвим!

— Не съм го направил нарочно…

— Няма значение, Уил — Рони чу как Сюзън пое дълбоко дъх. — Знаеше какво ще последва, ако я поканиш. Знаеш, че тя не е като нас…

— Ти дори не й даде шанс…

— Съдия Чеймбърс я позна! Каза ми, че в края на месеца ще я съдят за кражба! Или те е лъгала, или ти си лъгал мен!

Възцари се тягостна тишина. Рони неволно се напрегна да чуе отговора на Уил. Той отрони тихо:

— Не ти казах, защото знаех, че няма да разбереш.

— Уил, скъпи… не разбираш ли, че заслужаваш много повече? Животът е пред теб и не ти е нужна някоя като нея. Чаках сам да го осъзнаеш, но заслепен от чувствата, явно не виждаш очевидното. Тя не е достойна за теб! Не е от нашата класа. Не е!

Гласовете се надигнаха отново. На Рони й призля. Едва се сдържаше да не повърне. Сюзън не беше права във всяко отношение, но не грешеше в едно — че Рони е причина за появата на Маркъс. Защо не се беше доверила на интуицията си и не бе останала у дома? Мястото й не беше тук.

— Добре ли си? — попита Том. Стоеше пред вратата, стиснал ключовете за колата си.

— Наистина съжалявам, господин Блекли — отвърна Рони. — Не исках да създавам проблеми.

— Знам — отвърна той.

Въпреки съчувствения му тон Рони беше уверена, че и той е разтревожен. И как иначе? Макар никой да не бе наранен сериозно, двама гости бяха пострадали в суматохата и бяха откарани в болницата. Рони обаче бе благодарна, че Том сдържа емоциите си. Ако беше повишил тон, тя щеше да избухне в сълзи.

— Да те откарам ли у дома? Тук е голяма бъркотия. Баща ти едва ли ще успее да се добре до къщата.

Рони кимна.

— Да — стана, пооправи роклята и се помоли мислено да не повърне по пътя. — Ще предадете ли на Уил най-добри пожелания. И че повече няма да излизам с него.

Том кимна.

— Да. Няма проблем.



Не повърна в колата и не се разплака по сякаш безкрайния път към дома. Том също, но това не беше особено смайващо.

Къщата бе притихнала, лампите изгасени, а Джона и баща й — потънали в сън. В коридора чу колко дълбоко диша баща й — дълбоко и тежко, сякаш след дълъг, изнурителен ден. Ала единствената й мисъл, когато се сви в леглото и се разплака, беше, че няма по-дълъг и по-тежък ден от този, който току-що бе преживяла.

Очите й бяха още подпухнали и зачервени, когато някой я раздруса и я събуди. Рони присви очи и видя седналия до нея Джона.

— Ставай!

Спомените от предишната нощ и думите на Сюзън изплуваха в съзнанието й. Отново й призля.

— Не искам да ставам.

— Нямаш избор. Някой те търси.

— Уил?

— Не — отвърна Джона.

— Някой друг.

— Помоли татко да го отпрати — каза Рони и се зави през глава.

— Той още спи. Освен това тя търси теб.

— Коя тя?

— Не знам, но те чака навън. И е готина.



Рони си навлече джинсите и тениската и предпазливо излезе на верандата. Посетителката я изненада.

— Изглеждаш ужасно — започна без предисловия Мегън.

Беше облечена в къси панталони и потник, ала Джона бе прав — отблизо изглеждаше още по-красива, отколкото на сватбата вчера. Излъчваше увереност, която накара Рони да се почувства много години по-малка.

— Наистина съжалявам, че ти провалих сватбата… — подхвана тя.