Никълъс Спаркс - Последна песен

Следващата седмица беше напрегната и за двамата. Рони се опитваше да осъзнае насилието, на което бе станала свидетел, както и начина, по който то я накара да се почувства. Не обичаше агресията, не обичаше да вижда как нараняват хора и знаеше, че това рядко подобрява положението. Ала не можеше да се гневи на Уил. Не искаше да се примири със случилото се, но пък начинът, по който той буквално сломи трима противници, я караше да се чувства по-сигурна, когато е с него.

Уил обаче беше потиснат. Беше убеден, че Маркъс ще се оплаче в полицията и всеки момент ще го задържат. Рони усещаше, че го тревожи и друго, но не го споделя. Незнайно защо със Скот не си говореха и тя се питаше дали това не е причината за безпокойствата на Уил.

Семейството, естествено, също даваше своя принос. Особено майка му. Рони я видя на два пъти след сватбата — веднъж, докато чакаше в пикапа пред къщата Уил да си вземе чиста блуза, и втори път в ресторанта в центъра на Уилмингтън, където обядваха с него. Тъкмо седнаха, когато Сюзън влезе с група приятели. За разлика от Уил Рони виждаше идеално входа. И в двата случая Сюзън преднамерено й обърна гръб.

Не му разказа за това. Той тънеше в собствения си свят от тревоги и разкаяния и не забелязваше, че майка му явно смята Рони за лично отговорна за трагедията, сполетяла Блейз.

Стоеше пред прозореца в спалнята и наблюдаваше спящия край гнездото на костенурката Уил. Яйцата в другите гнезда бяха започнали да се излюпват и следобеда махнаха клетката. Не искаха да оставят гнездото цяла нощ на произвола на съдбата и Уил предложи да го пази — така или иначе гледаше да се задържа възможно най-малко у дома.

Не й се мислеше за сполетелите ги напоследък грижи, но през ума й започнаха да се нижат картини от лятото. Почти не помнеше момичето, което за пръв път стъпи тук. А лятото още не бе отминало. След няколко дни щеше да навърши осемнадесет и след една последна седмица заедно Уил щеше да замине в колежа. След още няколко дни тя щеше да се яви в съда и после да отпътува за Ню Йорк. Толкова много довършени и толкова недовършени неща…

Рони поклати глава. Коя е тя всъщност? Чий живот живее? И най-важното — къде ще я отведе той?

Напоследък светът й изглеждаше по-реален, по-действителен от всичко преживяно досега — любовта й към Уил, привързаността към баща й, бавното темпо на дните. Животът й следваше нов, спокоен и пълноценен ритъм. Понякога й се струваше, че друг живее в нейната кожа, някой, когото тепърва опознава. Не бе предполагала, че едно тихо крайбрежно градче в далечния Юг ще се окаже изпълнено с повече… живот и драматични събития от Манхатън.

Усмихна се и си призна, че — с малки изключения — лятото всъщност не беше никак лошо. Спеше в тиха спалня до брат си и само стъкло и пясък я деляха от момчето, което обичаше и което споделяше чувствата й. Има ли нещо по-прекрасно на този свят? И въпреки всичко, може би дори заради изпитанията, Рони знаеше, че никога няма да забрави лятото с него, независимо какво щеше да й поднесе бъдещето.

Легна и започна да се унася. Последната й съзнателна мисъл беше колко много й предстои. Макар това усещане обикновено да предсказваше трудности, Рони беше уверена, че не е така — не и след всичко, което преживяха заедно.

На сутринта обаче се събуди с тревога. Както винаги, първата й мисъл беше, че е изминала още една нощ — тоест остава й ден по-малко с Уил.

Но докато лежеше, опитвайки се да разгадае обзелото я безпокойство, разбра, че не я гложди само бързотечното време. Следващата седмица Уил заминаваше за „Вандербилт“. Дори Кейла отиваше в колеж. А тя самата нямаше представа какво я чака. Да, ще стане на осемнадесет и да, ще трябва да се справи с решението на съда, а после? С майка си ли ще живее винаги? В „Старбъкс“ ли да си потърси работа? За миг си представи как, стиснала лопата, крачи след слоновете в зоопарка.

За пръв път се сблъскваше толкова ясно с бъдещето. Винаги се бе придържали към повърхностния оптимизъм, че всичко ще бъде наред, независимо какво ще реши. И наистина… щеше да е така. За известно време. Но дали и на деветнадесет ще иска да живее с майка си? На двадесет и една? Или, опазил я Бог, на двадесет и пет?

Възможно ли е да печели достатъчно и да си позволи да остане в Манхатън, без да е завършила колеж?

Не знаеше. Знаеше само, че не е готова да посрещне края на лятото. Не беше готова да се завърне у дома. Не беше готова да си представи как Уил снове по зелените морави край „Вандербилт“ и поздравява усмихнатите си състудентки. Не искаше изобщо да мисли за това.

— Добре ли си? Много си мълчалива — отбеляза Уил.

— Съжалявам. Просто хиляди неща кръжат из ума ми.

Седяха на кея, пиеха кафе и ядяха гевреците, които бяха купили по пътя. Обикновено кеят бе претъпкан с рибари, но тази сутрин нямаше жива душа. Приятна изненада, понеже днес беше почивният ден на Уил.

— Мислила ли си какво искаш да правиш?

— Всичко, ако не броим слоновете и лопатите.

Той закрепи геврека върху пластмасовата чаша с кафе.

— Да поискам ли обяснение?

— По-добре недей — намръщи се тя.

— Съгласен — кимна Уил. — Но аз питах за рождения ти ден утре.

Рони вдигна рамене.

— Нищо специално.

— Но нали ставаш на осемнадесет? Не отричай — това е голямо събитие! Навършваш пълнолетие.

„Страхотно“, рече си Рони. Поредният знак, че времето изтича и трябва да помисли за бъдещето. Уил явно прочете изражението й, защото се протегна и постави ръка върху коляното й.

— Сбърках ли нещо?

— Не. Не знам. Днес се чувствам малко особено.

Отвъд вълните се мяркаше стадо делфини. Когато ги видя за пръв път, онемя от удивление. Сега те се бяха превърнали в обичайна част от пейзажа, но въпреки това щяха да й липсват, когато се върнеше в Ню Йорк и се захванеше с каквото решеше да се захване. Навярно щеше да се пристрасти към анимационните филмчета като Джона и да настоява да ги гледа с главата надолу.

— Искаш ли да те заведа на вечеря?

Не, друг вариант беше по-вероятен. Щеше да се пристрасти към видеоигрите.

— Добре.

— Или на танци?

— Звучи добре.

— Трета идея — да си боядисаме лицата и да викаме духовете на древните инки?

Пристрастена към противните игрички, навярно щеше да продължава да живее при майка си, когато след осем години Джона заминеше в колежа.

— Както решиш.

Смехът на Уил привлече вниманието й отново към него.

— Каза ли нещо?

— Говорех за рождения ти ден. Питам те как искаш да го отпразнуваме, но ти очевидно си в друга вселена. В понеделник заминавам и искам да организираме нещо специално.

Рони се замисли. После се обърна към къщата, отбелязвайки за кой ли път колко нелепо изглежда на фона на останалите крайбрежни имения.

— Знаеш ли какво всъщност искам?

Не се случи точно на рождения й ден, а две нощи по-късно, в петък, 22 август. Но все пак беше близо. Персоналът на аквариума си вършеше съвестно работата — в ранния следобед работници и доброволци започнаха да копаят ров, за да стигнат костенурките необезпокоявани до водата.

Рони и Уил помогнаха да подравнят пясъка в плиткия ров, който отвеждаше към океана. Другите от екипа поставиха жълта лента, за да държат множеството на безопасно разстояние. Повечето хора поне. На баща й и Джона позволиха да гледат отблизо и те стояха край гнездото, като се стараеха да не се пречкат на работниците.

Рони не знаеше как да помага, освен да внимава никой да не доближава много гнездото. Не беше експерт, но понеже носеше униформата, с която приличаше на великденско яйце, хората предполагаха, че всичко й е ясно. През последния час отговори поне на сто въпроса. Радваше се, че е успяла да запомни какво й бе разказал Уил за костенурките и е прегледала картичката с данни, които служителите от аквариума предвидливо бяха подготвили. Отговорите на почти всички въпроси бяха напечатани там — черно на бяло — но явно на зяпачите им беше по-лесно да попитат, отколкото да изчетат предоставената им информация.

Но пък така времето минаваше по-бързо. Вече чакаха часове и Рони започна да се съмнява в уверенията, че костенурките ще се излюпят всеки момент. На тях явно им беше все едно, че по-малките деца се изморяват или че някому се налага да става рано сутринта за работа.

Рони не предполагаше, че край жълтата лента ще се струпат стотици. И цирковата атмосфера не й допадаше особено.

Седна върху дюната и Уил дойде при нея.

— Как ти се струва? — махна той към множеството.

— Не съм сигурна. Още не се е случило нищо.

— Моментът наближава.

— Все това ми повтарят.

Уил седна до нея.

— Трябва да се научиш на търпение, младо жребче.

— Търпелива съм. Просто искам да започнат да се излюпват. По-скоро.

— Извинявай — засмя се той.

— Не трябва ли да вършиш нещо?

— Аз съм само доброволец. Ти работиш в аквариума.

— Да, но не ми плащат за извънреден труд и понеже си доброволец, смятам, че трябва да попазиш малко край жълтата лента.

— Нека позная — половината разпитват какво става, а другите задават въпроси, чиито отговори са написани в картичките, които им раздаваш.

— Нещо такова.

— И ти писна?

— Да речем, че не е толкова забавно, колкото вечерята завчера.

Той я беше завел в уютен италиански ресторант да отпразнуват рождения й ден. Подари й сребърно колие със сребърна костенурка, която Рони много хареса и оттогава не сваляше от врата си.

— По какво проличава, че моментът е дошъл?

Уил посочи към директора на аквариума и към един от биолозите.

— По това, че Елиът и Тод започват да се суетят.

— Много научно обяснение.