— О, така е. Повярвай ми.



— Може ли да поседна до теб?

Баща й приближи, когато Уил тръгна да донесе фенери от пикапа.

— Няма нужда да питаш, татко. Може, естествено.

— Не искам да ти досаждам. Изглеждаш замислена.

— Просто чакам като всички останали — отвърна Рони и се отмести, за да му направи място.

През последния половин час тълпата се разрасна още повече. Радваше се, че допускаха баща й зад жълтата лента. Напоследък изглеждаше много изморен.

— Колкото и да е странно, като малък никога не съм виждал как се излюпват костенурки.

— Защо?

— По онова време не им обръщахме толкова внимание. Искам да кажа… понякога се натъквах на гнездо, ставаше ми любопитно, но не го мислех много-много. Случваше се да намеря и черупки от яйца около някое гнездо, но това беше просто част от всекидневието тук. Във всеки случай не очакваше това, нали? Цялата тази тълпа?

— Какво имаш предвид?

— С Уил всяка нощ бдяхте над гнездото. А се налага да споделите най-вълнуващия момент с всички.

— Няма проблем. Не съм разочарована.

— Дори малко?

Рони се усмихна. Баща й я познаваше удивително добре.

— Как върви песента?

— Работя. Вече написах поне стотина вариации, но не се получава. Знам, че донякъде е безсмислено начинание — щом не съм успял досега, навярно никога няма да успея — но ми запълва времето.

— Тази сутрин видях прозореца. Почти е завършен.

— Почти — кимна баща й.

— Кога смятат да го инсталират?

— Не знам. Още не са осигурили пари, за да довършат ремонта. Искат да го поставят, когато всичко е готово. Пастор Харис се притеснява да не го счупят вандали. След пожара е станал по-предпазлив.

— Не е излишно.

Стив протегна крака, после ги сви отново с болезнена гримаса.

— Добре ли си? — попита Рони.

— Напоследък доста стоя прав. Джона иска да довършим прозореца, преди да си тръгне.

— Лятото му се отрази чудесно.

— Мислиш ли?

— Снощи ми каза, че не иска да се връща в Ню Йорк. Иска да остане при теб.

— Той е прекрасно дете — каза баща й и след кратко колебание я погледна. — Логично следва въпросът дали ти прекара добре лятото?

— Да.

— Заради Уил?

— Заради всичко. Радвам се, че бяхме заедно.

— И аз.

— Кога ще дойдеш в Ню Йорк?

— О, не знам. Ще импровизираме.

— Много си зает напоследък? — усмихна се Рони.

— Не точно. Но държа да отбележа нещо.

— Какво?

— Смятам, че си страхотна млада дама. Не забравяй колко се гордея с теб.

— Това пък защо?

— Май не съм ти го казвал скоро.

Рони го прегърна през рамо.

— И теб си те бива, татко.

— Хей! — махна той с ръка към гнездото. — Струва ми се, че моментът дойде.

Рони се обърна натам, после скочи на крака. Както беше предсказал Уил, Елиът и Тод се суетяха развълнувано наоколо, а откъм тълпата долетя дружно ахване.



Всичко се разви според описанието на Уил, само дето реалността надминаваше стократно думите. Понеже й разрешиха да застане съвсем близо, Рони виждаше всичко — първото яйце започна да се разчупва, после още едно и още едно. Всички се размърдаха и накрая първата костенурка се появи, заклатушка се по трептящите яйца и излезе от гнездото.

Най-удивителното обаче тепърва предстоеше — първо леко движение, после по-силно, накрая — неуловимо за очите брожение… Пет, десет, много костенурки заизвираха от купчината яйца.

Като разбунен кошер…

После мъничките, сякаш праисторически създания се закатериха по стените на гнездото, проправяха си път нагоре и пак се свличаха, лазейки едно върху друго… Заизмъкваха се от там и запълзяха по пясъчния ров право към Тод, който стоеше точно до водата, стиснал фенер в ръка.

Рони ги наблюдаваше как поемат към океана — толкова мънички, че изглеждаше почти немислимо да оцелеят. Водите просто щяха да ги погълнат, те щяха да изчезнат безследно сред вълните. Всъщност точно това ставаше, когато достигаха водата и тя ги подемаше, преди да се стопят безвъзвратно в необятния океан.

Рони стоеше до Уил, стиснала силно ръката му, безкрайно щастлива, че е пазила гнездото през всичките тези нощи, че е изиграла своята малка роля в чудото на живота. Стори й се невероятно, че дългоочакваното събитие приключи само за няколко минути.

Застанала до любимото момче, тя си мислеше, че с никого не е споделяла по-вълшебен миг.



Час по-късно, след като обсъдиха развълнувано случилото се, Рони и Уил пожелаха лека нощ на колегите си от аквариума, които тръгнаха към колите си. С изключение на прокопания в пясъка ров, всички следи от излюпването на костенурките бяха заличени. Нямаше ги дори черупките. Тод ги беше събрал, за да провери плътността им и да ги изследва за наличие на химикали.

Уил я прегърна.

— Надявам се, че костенурките оправдаха очакванията ти.

— Дори ги надминаха — отвърна Рони. — Но малките не ми излизат от главата.

— Ще се справят.

— Не всички.

— Да — призна Уил. — Не всички. Докато пораснат, ги дебнат много опасности.

Повървяха мълчаливо.

— Това ме натъжава.

— Кръговратът на живота, забрави ли?

— Не ми пробутвай мъдрости от „Цар Лъв“ — сряза го тя. — По-добре ме излъжи.

— О — ведро възкликна той. — В такъв случай… всички ще оцелеят. Всичките петдесет и шест. Ще пораснат, ще се чифтосат, ще създадат костенурчета и ще умрат от старост, надживели повечето от събратята си.

— Наистина ли смяташ така?

— Разбира се — увери я Уил. — Те са нашите бебета. Нещо специално.

Рони още се смееше, когато баща й излезе на верандата с Джона.

— Е, след цялата суетня — подхвана момчето — и след като изгледахме всичко от начало до край, искам да споделя нещо.

— Какво? — полюбопитства Уил.

Джона се ухили широко.

— Беше направо невероятно!

Рони се засмя. Забеляза обърканото изражение на Уил и вдигна рамене.

— Стара шегичка — обясни тя и в този момент баща й се закашля. Силна, влажна, болезнена кашлица… която не спря отведнъж като в църквата. Стив кашляше ли кашляше, сякаш никога нямаше да престане.

Улови се за парапета, за да запази равновесие. По лицето на Джона се изписа страх, дори Уил застина тревожно.

Рони забеляза как баща й се опитва да се изправи, да възпре кашлянето. Покри с длани устата си и се изкашля за последно. Най-сетне пое дъх на пресекулки, сякаш се опитваше да диша през вода, и свали ръце от устата си.

През най-дългата секунда от живота си Рони замръзна, по-уплашена от когато и да било. Лицето на баща й беше покрито с кръв.

30.

Стив

Произнесоха смъртната му присъда през февруари. Чу я в лекарския кабинет само час след като даде последния си урок по пиано.

Започна да преподава отново, когато кариерата му на концертиращ музикант претърпя провал и той се установи в Райтсвил Бийч. Без да го пита, няколко дни след като се нанесе, пастор Харис доведе при него талантлива ученичка и го помоли за „услуга“. С присъщата си проницателност той бе разтълкувал завръщането на Стив в родното място като признак на безпомощност и самота и беше решил да му помогне да осмисли отново живота си.

Ученичката се казваше Чън Ли. Родителите й преподаваха музика в колежа в Уилмингтън. Технически седемнадесетгодишното момиче бе овладяло до съвършенство инструмента, но някак си не успяваше да одухотвори музиката. Беше сериозна и всеотдайна и Стив прие присърце работата. Чън Ли го изслушваше с интерес и се стараеше да следва съветите му. Той очакваше с нетърпение уроците и за Коледа й подари интересна книга за устройството и изработката на класическите пиана. Радваше се, че отново се завръща към преподаването, ала от ден на ден се чувстваше все по-изтощен. Уроците го изморяваха, вместо да го зареждат с енергия, както преди. За пръв път в живота си започна да подремва през деня. С течение на времето спеше все по-дълго — понякога по два часа — и се събуждаше с болки в стомаха. Една вечер, докато си приготвяше чили, внезапно го присви остра, пронизваща болка. Събори тигана от печката, а доматите, бобът и говеждото се пръснаха по целия под на кухнята. Когато най-сетне пое мъчително дъх, Стив осъзна, че проблемът е сериозен.

Отиде на преглед. В болницата го изследваха на рентген и скенер. По-късно, докато гледаше как тръбичките се пълнят с необходимата за тестовете кръв, Стив си спомни как ракът уби баща му. И разбра какво ще му каже лекарят.

При третото посещение откри, че е прав.

— Страдате от рак на стомаха — съобщи му лекарят. Пое дълбоко дъх и продължи. — Скенерът показва, че имате метастази в панкреаса и белия дроб — говореше с равен тон, но в гласа му се долавяше и съчувствие. — Навярно вече си задавате много въпроси, но веднага искам да ви предупредя, че положението не е добро.

Онкологът проявяваше състрадание, но ясно разкриваше колко е безпомощен. Стив го разбра. Усети също, че лекарят се надява да го засипе с конкретни въпроси, за да го улесни.

Когато баща му беше на смъртно легло, Стив проучи подробно заболяването. Знаеше какво представляват метастазите, знаеше какво означава ракът да е поразил не само стомаха, но и панкреаса. Знаеше, че няма никакъв шанс да оцелее и вместо да разпитва, обърна очи към прозореца. На перваза близо до стъклото беше кацнал гълъб — в блажено неведение за случващото се вътре.

„Казаха ми, че умирам — мислеше си Стив, втренчен в птицата, — и лекарят настоява да поговорим за това. Но всъщност думите са излишни, нали?“

Изчака гълъбът да изгука одобрително, ала той, естествено, не си направи труда да откликне.

„Умирам“, помисли си отново Стив.

Спомняше си как допря длани, удивен, че не треперят. А би трябвало. Ръцете му обаче бяха неподвижни и непоклатими като кухненска мивка.

— Колко ми остава?

Лекарят изглеждаше видимо облекчен, че тишината най-сетне е нарушена.

— Преди да отговоря, искам да обсъдим няколко варианта.

— Няма варианти — отвърна Стив. — И двамата го знаем.

Дори да се изненада от думите му, лекарят не го показа.

— Винаги има варианти — рече той.

— Но никой няма да ме излекува. Имате предвид как да поддържам състоянието си поносимо.

— Да — отговори лекарят и остави настрани бележника си.

— Как ще обсъждаме качеството ми на живот, ако не знам колко ми остава? Ако са няколко дни, трябва да започна да звъня на близките си.

— Повече са.

— Седмици?

— Да, разбира се…

— Месеци?

Лекарят се поколеба. Очевидно изражението на Стив му подсказа, че ще упорства, докато не научи истината. Прочисти гърло.

— Отдавна упражнявам тази професия. Разбрах, че предвижданията не са всичко. Твърде много съображения са отвъд границите на медицината. Много зависи от вас самия, от гените и отношението ви. Не, няма как да възпрем неизбежното, важното е да се опитате да изживеете пълноценно времето, което ви остава.

Стив изгледа изпитателно лекаря, който отново не отговори на въпроса му.

— Разполагам ли с година?

Този път лекарят замълча, ала лицето му го издаде. Стив излезе от кабинета и пое дълбоко дъх, разбрал, че му остават по-малко от дванадесет месеца.



Усети цялата тежест на истината по-късно, докато се разхождаше край брега.

Страдаше от рак в напреднал стадий. Лечение нямаше. Щеше да умре след по-малко от година.

Лекарят все пак успя да го информира накратко. Връчи му листовки и списък с уебсайтове — полезни, ако ще пишеш курсова работа, но иначе напълно излишни. Стив ги хвърли в кофата за отпадъци на паркинга. Застанал на пустия плаж под лъчите на зимното слънце, той пъхна ръце в джобовете и се загледа към кея. Макар зрението вече да започваше да му изневерява, различи силуетите на няколко рибари. Други просто се разхождаха безцелно. Удиви се колко нормално изглеждат. Сякаш нищо необичайно не се беше случило.

А той щеше да умре — при това скоро. Разбра колко маловажни са вече притесненията му. План за догодина? Не му трябва. Как ще изкарва прехраната си, след като навърши петдесет? Няма значение. Копнежът отново да се влюби? Няма да е честно спрямо любимата, а и диагнозата зачертаваше този копнеж.

„Край — повтори си мислено Стив. — Ще умра след по-малко от година“. Да, усещаше, че има проблем, и донякъде бе предвиждал какво ще му съобщи лекарят. Но споменът как той в действителност произнася думите започна да се върти натрапчиво в съзнанието му като стара плоча върху развален грамофон. Сега, на плажа, вече се разтрепери. Беше уплашен и самотен. Приведе глава, скри лице в шепи и се запита защо се е случило точно на него.



На другия ден се обади на Чън и обясни, че повече не може да й преподава уроци по пиано. После отиде при пастор Харис и му съобщи новината. Пасторът още се възстановяваше от изгарянията при пожара. Стив разбираше колко егоистично е да му стоварва и това бреме, но нямаше с кого другиго да сподели. Седнаха на верандата пред къщата и той му съобщи диагнозата. Постара се да запази спокойствие, но не успя. Накрая заплакаха и двамата.