После Стив се разходи край брега, питайки се как да прекара останалото му време. Кое е най-важно за него? Мина край църквата — ремонтът още не беше започнал, ала почернелите стени бяха съборени и останките отнесени. Вгледа се в отвора, зейнал на мястото на прозореца от цветно стъкло. В ума му изплуваха образът на пастор Харис и споменът за безбройните утрини, които бе прекарал сред ореола от лъчи, струящи през прозореца. Тогава реши да направи нов.

Ден по-късно се обади на Ким. Съобщи й новината и тя се разхлипа в слушалката. Стив усети как гърлото му се свива, но не се разплака. Някак си знаеше, че повече няма да пролива сълзи заради болестта.

По-късно й се обади отново и я помоли децата да прекарат лятото при него. Тя се съгласи, макар идеята да я стресна. Обеща му да не им казва, че е болен. Ако не ги излъжеше, как щеше да ги опознае отново?

През пролетта, когато азалиите цъфнаха, той започна по-често да се замисля за Бог — вероятно неизбежно в такава ситуация. Бог или съществуваше, или не. Стив щеше да отиде или в рая, или в нищото. Незнайно защо тези размисли го успокояваха, уталожваха дълбоко стаен в душата му копнеж. Накрая стигна до заключението, че Бог действително съществува. Искаше обаче да усети присъствието му и в този свят, в света на смъртните. И започна да го търси.

Последната година от живота му изтичаше. Почти всеки ден валеше. Пролетта се оказа сред най-влажните за всички времена. През май обаче не падна нито капка, сякаш някой беше изключил небесното кранче. Стив купи стъклото и започна да майстори прозореца. През юни пристигнаха децата. Той продължаваше да се разхожда край брега и да търси Бог. Успя някак си да възстанови отънелите въжета, които го свързваха с Рони и Джона. Сега, в топлата августовска вечер, мъничките костенурки се носеха из океана, а той кашляше кръв. Време беше да престане да лъже. Моментът за истината беше назрял.

Децата му бяха изплашени. Усещаше колко искат да каже или да направи нещо, за да прогони страха. Ала хиляди остри игли пронизваха стомаха му. С опакото на дланта Стив изтри кръвта от лицето си и се постара гласът му да прозвучи спокойно:

— Мисля, че трябва да отида в болницата.

31.

Рони

Баща й лежеше на болничното легло, включен на система. Когато й каза, Рони веднага заклати невярващо глава. Не беше истина. Не можеше да е истина.

— Не — рече тя. — Лекарите сигурно са сгрешили.

— Не са — протегна ръка към нея той. — И съжалявам, че разбра по този начин.

Уил и Джона бяха в кафенето долу. Стив пожела да разговаря поотделно с децата си, но на Рони внезапно й се прииска да запуши уши. Не искаше да чува нито дума повече. В ума й се нижеха картина след картина и тя най-сетне разбра защо баща й настояваше с Джона да дойдат в Северна Каролина. И че майка й е знаела истината. Оставало му е малко време и не е искал да го губи в спорове с Рони. Усърдната работа върху прозореца също добиваше смисъл. Рони си припомни как баща й се закашля в църквата, колко често лицето му се сгърчваше болезнено. Парченцата от пъзела се подреждаха съвършено. Ала всичко се разпадаше.

Нямаше да я дочака да се омъжи, нямаше да прегърне внуците си. Мисълта, че трябва да изживее дните си без него, беше непоносима. Не беше справедливо. Никак.

— Кога възнамеряваше да ми кажеш? — суховато попита тя.

— Не знам.

— На сбогуване? Или след като се прибера в Ню Йорк?

Той замълча. Рони усети как кръвта нахлува в страните й. Разбираше, че не бива да се ядосва, но не успя да се овладее.

— Какво? По телефона ли смяташе да ми съобщиш? Какво щеше да кажеш? „О, извинявай, че пропуснах да го спомена през лятото, но съм болен от рак. Ти как си?“

— Рони…

— Ако си искал да криеш, защо ме доведе тук? Да те гледам как умираш?

— Не, скъпа. Точно обратното. — Стив извърна лице към нея. — Исках да дойдеш, за да погледам как живееш.

При тези думи тя почувства как нещо дълбоко в нея се отприщва — като първите камъчета, свличащи се по склона преди лавината. Чу как в коридора две медицински сестри разговарят тихо. Флуоресцентните лампи жужаха над главата й и хвърляха синкав плащ по стените. Системата капеше ритмично — обикновена болнична обстановка, но всъщност нямаше нищо нормално. Рони усещаше гърлото си подпухнало и лепкаво като тесто. Извърна очи, молейки се сълзите да не потекат.

— Съжалявам, скъпа — продължи баща й. — Наистина трябваше да ти кажа, но исках да прекараме нормално лятото. И вие, и аз. Да опозная отново дъщеря си. Ще ми простиш ли?

Молбата му я прониза до дъното на душата й. Тя извика неволно. Баща й умираше, но искаше прошка. Стана й толкова мъчно, че не намираше думи да отговори. Стив й протегна очаквателно ръка. Рони поклати глава.

— Прощавам ти, разбира се — каза. И се разплака.

Приведе се, склони глава върху гърдите му и разбра колко е отслабнал. А тя дори не бе забелязала. Усещаше острите очертания на костите. Осъзна как тялото му месец след месец е линеело. Сърцето й се сви от угризения, че не е обърнала внимание, потънала в собствения си живот.

Баща й я прегърна и сълзите й рукнаха по-силно, защото скоро този най-обикновен жест на обич щеше да е невъзможен. Спомни си деня, когато пристигна, и гнева, който изпитваше към него. Спомни си как излетя от къщата, защото не желаеше да я докосва. Тогава го мразеше, сега го обичаше.

Радваше се, че е разбрала тайната му, макар с цялото си сърце да копнееше да не е истина. Усети как милва косата й. Скоро нямаше да може да прави това, скоро нямаше да е тук. Рони стисна очи, опитвайки се да забрави бъдещето. Имаше нужда от него. Да споделя тревогите й, да й прощава, когато греши. Имаше нужда да я обича както през изминалото лято. Искаше го завинаги, но разбираше, че скоро ще го изгуби.

Остана дълго в прегръдките му, хлипаща като малко дете.



По-късно той отговори на всичките й въпроси. Разказа й за баща си, как ракът се предава по наследство в семейството й, как болките се засилили в началото на годината. Обясни й, че химиотерапията е безпомощна, понеже болестта е поразила много органи. Рони го слушаше и си представяше как зловещите клетки се движат из тялото му — опустошителна армия, сееща смърт. Сподели с нея, че е отказал лечение, защото така болестта само ще се забави, но състоянието му няма да се подобри. Тя отново се ядоса, че не й е казал по-рано. Почувства обаче, че е постъпил правилно. Ако знаеше, лятото нямаше да е същото. Отношенията им щяха да се развият другояче, да поемат в съвсем друго русло.

Стив беше блед. Морфинът го унасяше в дрямка.

— Още ли те боли? — попита тя.

— Не както преди. По-малко — увери я той.

Рони кимна и отпъди образа на смъртоносните клетки, превземащи тялото му.

— Кога съобщи на мама?

— През февруари, веднага щом разбрах. Но я помолих да не ви казва.

Рони се опита да си припомни как се е държала майка й по онова време. Сигурно е била притеснена, но тя не беше забелязала или просто не беше обърнала внимание. Както винаги, беше мислила само за себе си. Искаше й се да вярва, че се е променила, но знаеше, че не е точно така. Заради работата и срещите с Уил почти не беше отделяла време на баща си, а никой не може да върне времето назад.

— Ако ми беше казал, щях да стоя повече вкъщи. Щяхме да се виждаме по-често, щях да ти помагам, за да не се изморяваш.

— Достатъчно беше, че си тук.

— Но така нямаше да стигнеш до болницата.

Той протегна ръка към нея.

— По-скоро това, че прекарваше безгрижно лятото, че наблюдавах как се влюбваш, ме държеше далеч от болницата.

Макар баща й да не го спомена, Рони усети, че не очаква да живее още дълго. Опита се да си представи живота си без него.

Ако не беше дошла тук, ако не му беше дала шанс, навярно по-лесно щеше да се сбогува с него. Но не стана така и нямаше да е лесно. Чуваше го как трудно си поема дъх в зловещата тишина и отново отбеляза колко много е отслабнал. Запита се дали ще доживее Коледа, дали ще дочака да му дойде отново на гости.

Беше сама, баща й умираше, а тя бе напълно безпомощна.



— Какво ще стане? — попита тя.

Стив не беше спал дълго. Събуди се след десетина минути и обърна очи към нея.

— Какво имаш предвид?

— В болницата ли ще останеш?

Въпросът, който най-много я плашеше. Когато баща й се унесе, тя го хвана за ръката, опасявайки се, че той ще прекара тук последните дни от живота си. В стаята, миришеща на дезинфектанти, заобиколен от напълно непознати медицински сестри.

— Не — отвърна баща й. — Ще се върна у дома след няколко дни — усмихна се и добави: — Поне се надявам.

Тя стисна ръката му.

— И после какво? Когато си тръгнем?

Стив се замисли.

— Искам да довърша прозореца. И песента. Все си мисля, че е някак… по-специална.

Рони придърпа стола си по-близо.

— Питах кой ще се грижи за теб.

Баща й не отговори веднага, но се опита да се поизправи в леглото.

— Всичко ще бъде наред — каза той. — Потрябва ли ми нещо, ще се обаждам на пастор Харис. Живее само на няколко пресечки.

Рони си представи как пастор Харис — с обгорелите си ръце и бастуна — се опитва да помогне на баща й да влезе в колата. Стив явно прочете мислите й.

— Както казах, всичко ще бъде наред — измърмори той. — Знаех какво ме чака и ако се случи най-лошото, към болницата има хоспис.

И там не искаше да си го представя.

— Хоспис?

— Не е толкова зле. Разгледах го.

— Кога?

— Преди няколко седмици. И още веднъж миналата седмица. Очакват ме, когато ми потрябват.

Поредното нещо, което не знаеше. Още една разкрита тайна. Още една истина, предричаща неизбежното. Коремът я присви, призля й.

— Но предпочиташ да си у дома, нали?

— Да.

— До последния момент.

— До последния момент — с непоносимо тъжно лице произнесе той.



Рони излезе от стаята на баща си и се отправи към кафенето. Стив поиска да разговаря с Джона.

Крачеше като в унес по коридорите. Беше почти полунощ, но приемната на спешното отделение бе претъпкана както винаги. Подминаваше стаи, повечето с отворени врати, плачещи деца и разтревожени родители вътре. Медицинските сестри се щураха забързано, пресягаха се към бележниците, товареха колички. Удиви се, че толкова хора търсят помощ посред нощ. Разбираше обаче, че повечето ще са си тръгнали преди зазоряване. А баща й просто щеше да се премести в друга стая веднага щом обработят документите му.

Проправи си път през претъпканата приемна и тръгна към вратата, която водеше към главното фоайе на болницата и към кафенето. Вратата се затръшна зад гърба й и заглуши шума. Чуваше стъпките си, чуваше сякаш и мислите си, виеше й се свят, бореше се с пристъпите на изтощение. Тук идваха болните, тук идваха умиращите. Знаеше, че баща й ще види отново това място.

Едва си поемаше дъх, когато застана пред кафенето. Разтърка зачервените си, подпухнали очи, заричайки се да запази самообладание. Барът не работеше по това време, но пред отсрещната стена имаше автомати и няколко медицински сестри пиеха кафе в ъгъла. Джона и Уил седяха на маса до вратата. Уил вдигна очи към нея. Върху масата стоеше полупразна бутилка с вода, чаша мляко и пакет бисквити за Джона. Брат й се обърна и я погледна.

— Много се забави — каза той. — Какво става? Добре ли е татко?

— Оправя се. Но иска да говори с теб.

— За какво? — Джона остави бисквитката. — Ще ми се кара ли?

— Не, нищо подобно. Иска да ти обясни какво става.

— Защо не ми кажеш ти?

Сърцето й уплашено подскочи от тревожния му глас.

— Защото иска да си поговори с теб насаме. Както с мен. Ще те заведа и ще те почакам пред вратата. Съгласен?

Джона стана и се запъти към входа. Рони го последва бавно.

— Съгласен — подхвърли той и на нея й се прииска да побегне. Но не можеше да го остави.

Уил не отлепяше поглед от нея.

— Почакай една минутка — подвикна Рони на Джона.

Уил се изправи с изплашено изражение. „Разбрал е“, помисли си Рони. Някак си беше разбрал.

— Ще ни почакаш ли? — попита тя. — Знам, че сигурно си…

— Ще ви почакам, разбира се — тихо каза той. — Колкото трябва.

Рони си отдъхна и го погледна с благодарност. После се обърна и последва брат си. Тръгнаха по пустия коридор към шумната и трескава приемна на спешното отделение.



Не беше губила близки хора. Родителите на баща й бяха починали и тя бе присъствала на погребенията им, но към тях не беше привързана. Не им беше гостувала. Бяха по-скоро непознати и така и не усети тяхната липса. Единствената й по-болезнена среща със смъртта беше, когато Ейми Чайлдрес — учителката й по история в седми клас — загина при катастрофа през лятната ваканция. Научи първо от Кейла. Почувства се по-скоро шокирана, отколкото тъжна, понеже Ейми беше много млада. Госпожица Чайлдрес беше малко над двадесетте, преподаваше едва от няколко години. Рони още помнеше колко нереална й се стори вестта, че е починала. Учителката се държеше приятелски с тях, беше сред малкото, които се смееха с пълно гърло в час. Не знаеше какво да очаква, когато се завърна в училището през есента. Как реагират хората на подобни събития? Как ли го преживяват другите учители? Крачеше по коридорите и търсеше знак за някаква промяна, но освен малката табелка, закачена на стената до директорския кабинет, всичко си беше постарому. Учителите преподаваха, а в междучасията разговаряха във фоайето. Забеляза госпожа Тейлър и господин Бърнс, с които госпожица Чайлдрес често обядваше. Двамата вървяха по коридора и се смееха.