Спомняше си колко се притесни. Вярно, инцидентът се беше случил през лятото и хората вече бяха преодолели скръбта, но когато се отби в класната стая на госпожица Чайлдрес и видя, че е преоформена като лаборатория по химия и физика, Рони осъзна колко е ядосана — не само от смъртта на учителката си, но и защото бяха заличили толкова бързо всички следи от нея.

Не искаше същото да сполети баща й. Не искаше да го забравят само за няколко седмици — той беше добър човек, добър баща и заслужаваше повече.

Докато размишляваше, прозря и още нещо — че не беше успяла да опознае баща си, докато е бил здрав. Не бяха се виждали след първата й година в гимназията. Сега беше пълнолетна — имаше право да гласува и да постъпи в армията — а цяло лято той беше крил истината от нея. Как ли би се държал, ако не знаеше какво го очаква? Какъв човек беше той всъщност?

Можеше да съди само от спомените за дните, когато я учеше да свири на пиано. Не знаеше почти нищо за него. Не знаеше кои са любимите му писатели, нито любимите му животни. Дори и животът й да зависеше от това, не можеше да каже кой цвят предпочита баща й. Не бяха важни неща, но някак си я тревожеше мисълта, че навярно никога няма да чуе отговорите.

В стаята Джона се разплака и Рони разбра, че е научил истината. Чу как брат й трескаво отказва да повярва и как баща й тихо го успокоява. Облегна се на стената със свито от скръб и за Джона, и за самата себе си сърце.

Прииска й се някак да заличи този кошмар. Прииска й се да върне времето назад към момента, когато се излюпиха костенурчетата, когато всичко си беше на мястото. Помечта си как крачи до любимото момче, а щастливите й близки споделят радостта й. Внезапно си спомни грейналото лице на Мегън, когато танцуваше на сватбата с Том. Прониза я болка, че тя няма да сподели този миг с баща си.

Затвори очи и притисна с длани уши, за да заглуши хлипанията на Джона. Той плачеше толкова безпомощно, толкова… уплашено. Едва ли щеше да осъзнае случилото се, едва ли щеше да го преодолее напълно. Рони разбра, че този ужасен ден ще се запечата завинаги в спомените й.

— Да ти донеса ли чаша вода?

Думите долетяха глухо, но тя разбра, че се отнасят за нея. През напиращите от очите й сълзи различи пастор Харис. Не успя да отговори, но събра сили да поклати глава. Пасторът я гледаше мило, но приведените му рамене и пръстите, стиснали трескаво бастуна, издаваха тревога.

— Много съжалявам — каза той. Гласът му прозвуча изнурено. — Не мога дори да си представя колко ти е трудно. Баща ти е изключителен човек.

Рони кимна.

— Как разбра, че е тук? Той ли ти се обади?

— Не — отвърна пасторът. — Една от медицинските сестри ми съобщи. Идвам тук по два-три пъти седмично. Решили, че е добре да ме уведомят. Знаят, че ми е като син.

— Ще говориш ли с него?

Пастор Харис погледна към затворената врата.

— Само ако пожелае — болезненото му изражение й подсказа, че и той чува как Джона плаче. — А след разговора с вас съм сигурен, че ще пожелае. Нямаш представа колко се страхуваше от този миг.

— Обсъждали сте го?

— Неведнъж. Той ви обича повече от всичко на света и не иска да ви натъжава. Знаеше, че е неизбежно, но съм убеден, че не искаше да разбирате по този начин.

— Няма значение. Това не променя нищо.

— Напротив, всичко се е променило — възрази пастор Харис.

— Защото вече зная?

— Не. Заради времето, което прекарахте заедно. Преди да пристигнете, беше много притеснен. Не заради болестта, а понеже искаше да сте заедно и да се чувствате добре. Може би не осъзнаваш колко му липсвахте и колко ви обича — и теб, и Джона. Буквално броеше дните. Когато се виждахме, не пропускаше да ме уведоми: „деветнадесет дни“, „дванадесет дни“. А преди да пристигнете? Часове наред чистеше и сменяше чаршафите. Знам, че къщата не е нищо особено, но ако я беше видяла преди, щеше да ти стане ясно. Мечтаеше да изживеете едно прекрасно лято и той да бъде част от него. Като всички родители Стив иска да сте щастливи. Иска да е сигурен, че ще живеете добре и ще вземате правилни решения. За това мечтаеше и вие му го дадохте.

Рони присви очи.

— Но аз невинаги вземам правилните решения.

Пастор Харис се усмихна.

— Това означава просто, че си човешко същество. Баща ти никога не е очаквал съвършенство. Но знам колко се гордее с младата жена, в която си се превърнала. Каза ми го преди няколко дни. Да беше видяла как светеха очите му! Беше толкова… горд, щастлив. Същата нощ, когато се молех, благодарих Богу за това. Защото баща ти наистина се сблъска с много трудности, когато се премести тук. Съмнявах се, че отново ще намери щастието. И все пак въпреки всичко, което се случи, сега съм уверен, че го е намерил.

Рони отново усети как буца засяда в гърлото й.

— Какво трябва да направя?

— Не знам дали изобщо можеш да направиш нещо.

— Много се страхувам — отрони тя. — И татко…

— Знам. И макар да беше щастлив с теб и Джона, знам, че и той се страхува.



Същата вечер Рони излезе на верандата. Вълните се разбиваха в брега с присъщото си ритмично постоянство, а звездите блещукаха ярко както винаги. Всичко останало обаче изглеждаше променено. Уил разговаряше с Джона в спалнята — в къщата имаше трима души както обикновено, но въпреки това й се струваше по-пуста.

Пастор Харис беше още при баща й. Каза й, че възнамерява да остане цялата нощ, и я посъветва да прибере Джона у дома, но все пак съвестта я измъчваше, задето си е тръгнала. Утре през деня на Стив му предстояха изследвания и поредна среща с лекаря. Процедурите щяха да го изтощят и трябваше да си почива. Но тя искаше да е там, до леглото му, дори той да спи, защото скоро нямаше да го има.

Чу как вратата зад гърба й се отвори със скърцане. Уил я затвори внимателно и застана до нея. Тя не отлепяше поглед от пясъчния бряг.

— Джона най-сетне заспа — каза Уил. — Струва ми се обаче, че не разбира напълно какво става. Уверен е, че докторите ще излекуват баща му. Непрекъснато питаше кога ще се прибере Стив.

Рони си спомни как брат й плачеше в болничната стая. Успя само да кимне. Уил я прегърна.

— Добре ли си? — попита той.

— Ти как мислиш? Току-що разбрах, че баща ми умира и навярно няма да доживее до Коледа.

— Знам — меко отвърна Уил. — И съжалявам. Разбирам колко ти е трудно — Рони усещаше топлината на ръцете му върху кръста си. — Ще остана тук, за да бъда край Джона, ако се наложи да излезеш. Ще остана колкото е необходимо. След няколко дни трябваше да замина за колежа, но мога да се обадя на декана и да обясня, че ще се забавя. Лекциите започват едва другата седмица.

— Нищо не можеш да промениш — каза Рони. Усети колко остро прозвуча гласът й, но не успя да се овладее. — Не разбираш ли?

— Нищо не искам да променям…

— Напротив! Но не можеш! — сърцето й сякаш щеше да се пръсне. — И не разбираш какво преживявам!

— И аз съм губил близък човек — напомни й Уил.

— Не е същото! — тя потърка очи, за да възпре напиращите сълзи. — Аз се държах толкова подло с него! Отказвах да свиря на пианото. Обвинявах го за всичко. Три години не разговарях с него. Три години! И няма как да ги върна. Ако не бях толкова ядосана, той може би нямаше да се разболее. Може би аз съм виновна!

Рони се отдръпна от Уил.

— Не си — възрази Уил.

Прегърна я отново, но тя го отблъсна. Той не я пусна и Рони го блъсна по гърдите.

— Остави ме! Ще се справя сама!

Той обаче не отпусна ръце и когато разбра, че няма да отстъпи, тя най-сетне се отпусна в обятията му. И дълго, дълго плака.



Лежеше в тъмната стая и слушаше как диша Джона. Уил спеше на дивана в дневната. Разбираше, че трябва да отпочине, но очакваше телефонът да иззвъни всеки момент. Представяше си най-лошото — че баща й е започнал да кашля отново, изгубил е още кръв и никой не може да му помогне…

До нея лежеше неговата Библия. Прегледа я преди малко, чудейки се какво ли ще открие. Дали е подчертавал отделни пасажи, или е прегъвал страниците? Прелистваше книгата, но от баща й нямаше и следа — единствено поизтънелите листове, които свидетелстваха за задълбочено вникване във всяка глава. Прииска й се да е подсказал някак си присъствието си, да е оставил някакво разковниче за размислите си, но нищо не подсказваше, че е харесвал някои пасажи повече от други.

Рони не беше чела Библията, но усещаше, че ще прочете тази, търсейки смисъла, който баща й е откривал в нея. Почуди се дали му е подарък от пастор Харис, или пък я е купил сам. Откога ли я има? Толкова малко знаеше за него. Сега й беше странно, че никога не й е хрумвало да го разпита.

Зарече се да го направи. Щом скоро щяха да останат само спомени, трябваше да събере възможно най-много. От години не беше се обръщала към Бог, но сега го помоли за достатъчно време да го направи.

32.

Уил

Уил спа неспокойно. Цяла нощ слушаше как Рони се мята в леглото и крачи из стаята. Разбираше колко е ужасена. Спомняше си вцепенението и чувството за вина, гнева и нежеланието да повярва, обзели го след смъртта на Майки. Годините бяха притъпили болката, но помнеше как се мяташе между двете крайности — да не бъде сам и да го оставят на мира.

Мъчно му беше за Рони и за Джона — твърде малък да осъзнае случващото се. Беше му жал и за него самия. През лятото Стив се отнасяше невероятно мило с него, понеже с Рони се задържаха много повече в нейната къща, отколкото в неговата. Харесваше му колко ненатрапчиво приготвя вечерята в кухнята. Допадаше му непосредствената близост между него и Джона. Често ги виждаше да пускат хвърчила по плажа и да се гонят край водата или ги заварваше мълчаливо вглъбени да майсторят прозореца от цветно стъкло. Повечето бащи трудно намираха време за децата си, но според Уил Стив беше истински пример за подражание. Нито веднъж не го видя ядосан, не го чу да повишава глас. Може би защото знаеше, че умира, но това едва ли обясняваше всичко. Бащата на Рони беше… добър човек в мир със себе си и с околните. Обичаше децата си и вярваше, че са достатъчно умни да вземат правилни решения.

Лежеше върху дивана и си мислеше, че някой ден би искал да стане такъв баща. Беше привързан към своя баща, но навремето той беше съвсем различен от непосредствения човек, когото Рони познаваше. През дълги периоди от детството Уил изобщо не си го спомняше, защото се беше отдал изцяло на работата. Като добавим избухливостта на майка му и смъртта на Майки, която хвърли в униние цялото семейство, понякога Уил мечтаеше да се е родил в друг дом. Знаеше, че е извадил късмет, а и напоследък положението се бе подобрило. Невинаги обаче всичко вървеше по мед и масло и неведнъж Уил си бе пожелавал друга съдба.

Стив обаче беше съвсем различен родител.

Рони му разказа как баща й по цели часове я учел да свири на пиано, но той нито веднъж не бе го споменал — дори мимоходом. И макар отначало това да му изглеждаше странно, после го прие като силна проява на обичта му към Рони. Тя не искаше да го обсъждат и Стив се съобразяваше с желанието й, макар основната част от живота им заедно да бяха именно миговете край пианото. Стив дори бе преградил нишата, защото Рони не искаше да си ги спомня.

Що за човек би постъпил така?

Само някой като Стив, комуто Уил от ден на ден все повече се възхищаваше и на когото искаше да прилича, когато порасне.



Събудиха го слънчевите лъчи, струящи през прозореца на дневната. Уил се протегна и стана. Надзърна към коридора и видя, че вратата към спалнята на Рони е отворена. Явно и тя беше будна. Откри я на верандата — на същото място, където стоеше снощи. Не помръдна.

— Добро утро — каза Уил.

Тя се обърна към него, привела рамене.

— Добро утро — отвърна с едва забележима усмивка. Разтвори ръце и той я прегърна благодарно.

— Съжалявам за снощи — извини се Рони.

— Няма за какво — разроши косата й той. — Нищо лошо не си направила.

— Ммм… Все пак благодаря.

— Не съм чул кога си станала.

— Преди малко излязох — въздъхна тя. — Обадих се в болницата и говорих с татко. Не ми каза, но усетих, че още го боли. Смята, че ще го задържат още няколко дни след изследванията.

В почти всяка друга ситуация той би я уверил, че всичко ще бъде наред, че няма страшно. Но сега и двамата знаеха колко безсмислени са тези думи. Уил се наведе и опря чело в нейното.

— Поспа ли малко? Чувах те как сновеш насам-натам през нощта.

— Сън не ме хващаше. Накрая легнах при Джона, но мислите ми кръжаха ли кръжаха. Не само заради татко — помълча и после продължи: — И заради теб. След няколко дни тръгваш.

— Вече ти казах, че мога да го отложа. Ако искаш да остана…

Рони поклати глава.

— Не искам. На път си да разгърнеш нова страница в живота си. Не бива да ти я отнемам.

— Не се налага да заминавам още сега. Лекциите не започват веднага…