После подкараха към Саутпорт и вечеряха в едно от ресторантчетата с изглед към пристанището. Личеше си, че баща й вече е изморен, но храната бе вкусна, а накрая си разделиха за десерт един шоколадов кейк.

Прекараха чудесен, незабравим ден. Ала когато баща й си легна, Рони седна в дневната и за пореден път се замисли, че трябва да направи нещо повече за него.



Следващата седмица — третата от септември — Рони забеляза, че баща й е по-зле. Събуждаше се късно сутрин, подремваше и следобед. Следобед спеше все по-дълго, а вечер си лягаше все по-рано. Докато разчистваше кухнята поради липса на по-интересно занимание, Рони пресметна, че Стив спи по половин денонощие.

После положението започна още по-бързо да се влошава. Всеки ден баща й се задържаше все по-дълго в леглото. И ядеше все по-малко. Само разбъркваше храната в чинията, преструвайки се, че се яде. Когато изхвърляше оставеното, тя разбираше, че е хапнал само залък-два. От ден на ден слабееше и Рони имаше чувството, че се топи с всяка секунда. Понякога я ужасяваше мисълта, че накрая ще изчезне съвсем.



Септември отмина. Сутрин източните планински ветрове задържаха соления морски въздух в залива. Все още беше топло, в разгара на бурите, но този път ураганите пощадиха крайбрежието на Северна Каролина.

Предишния ден баща й спа четиринадесет часа. Рони знаеше, че това не зависи от него и тялото го предава, но се измъчваше, че проспива малкото им останали мигове. Когато беше буден, все по-често мълчеше, четеше Библията или крачеше тихо до нея.

Рони често си спомняше Уил. Още носеше платнената гривна, която й бе подарил. Прокарваше пръст по грапавата повърхност и се питаше какви лекции посещава, с кого се разхожда по зелените морави пред колежа… До кого ли седи на обяд в кафенето и дали си мисли за нея, когато се готви да излиза в петък или събота вечер? В най-отчаяните мигове си казваше, че навярно вече е срещнал друга.

— Искаш ли да го обсъдим? — попита един ден баща й, докато се разхождаха край брега.

Вървяха към църквата. Ремонтът течеше с пълна пара. Бригадата бе многобройна — електротехници, дърводелци, бояджии се трудеха неуморно. На строителната площадка имаше поне четиридесет камиона, а из сградата непрестанно сновяха работници.

— Кое? — предпазливо попита Рони.

— Уил — отвърна баща й. — И защо скъсахте.

— Откъде знаеш? — удивено възкликна тя.

— Понеже през последните седмици го споменаваш само мимоходом — вдигна рамене Стив. — И не говорите по телефона. Ясно е какво е станало.

— Сложно е за обяснение — неохотно каза тя.

Повървяха известно време мълчаливо. След малко той се обади отново:

— Ако това те интересува, според мен той е изключителен млад мъж.

Рони го хвана под ръка.

— Да, интересува ме. И аз мислех така.

Стигнаха църквата. Наоколо кръжаха работници, понесли греди и тенекии с боя. Както винаги очите на Рони се спряха върху празното място под камбанарията. Прозорецът още не беше поставен — първо трябваше да довършат сградата, за да не се счупят крехките стъкла. Татко й обаче обичаше да идват тук. Радваше се, че ремонтът е подновен, но не само заради прозореца. Често споменаваше колко важна е църквата за пастор Харис и колко му липсват литургиите в храма, който открай време смяташе за свой дом.

Неизменно сварваха пастора край строежа и той идваше при тях на плажа да си поприказват. Рони се огледа и го забеляза на покрития с чакъл паркинг. Разговаряше с някого и жестикулираше оживено към сградата. Дори отдалеч личеше, че е усмихнат.

Канеше се да му помаха, но внезапно позна събеседника на пастора. Сепна се. За последен път се видяха в нощта на сватбата — тогава той дори не се сбогува с нея. Може би Том Блекли е минавал оттук и е поспрял да поговори с пастора. Може би просто се е поинтересувал как върви строежът.

През следващите дни Рони се оглеждаше за Том Блекли, когато идваха тук, но повече не го видя. Призна си, че отчасти изпитва облекчение, задето пътищата им не се пресичат.

* * *

Разхождаха се до църквата, после баща й подремваше следобед, а вечерите обикновено посвещаваха на книгите. Рони дочете „Анна Каренина“ — четири месеца след като я започна. Взе си „Доктор Живаго“ от библиотеката. Руските писатели й допадаха — навярно заради епичните сюжети, заради трагичните истории и обречените любови, разгръщащи се на фона на грандиозни събития, толкова различни от ежедневието.

Баща й все така се вглъбяваше в Библията. От време на време по нейна молба прочиташе на глас някой пасаж или стих. Понякога кратки, понякога — дълги, повечето осветляваха значението на вярата. Не разбираше защо, но й се струваше, че когато ги четеше на глас, баща й долавяше нови нюанси и смисли.

Вечеряха скромно. В началото на октомври Рони пое готвенето. Баща й се съгласи с промяната със същата лекота, с която приемаше всичко през лятото. През повечето време й правеше компания в кухнята. Разговаряха, докато тя вареше спагети или ориз, запичаше пиле или стек в тигана. За пръв път от години готвеше месо и се чувстваше странно, че се налага да насърчава баща си да се нахрани. Той почти не изпитваше глад, а ястията бяха безвкусни, понеже подправките дразнеха стомаха му. Но Рони знаеше, че баща й не бива да гладува. Макар да нямаха кантарче, той слабееше с всеки изминал ден.

Един ден след вечеря тя най-сетне му разказа как се бяха разделили с Уил. Сподели всичко — за пожара и стремежа му да прикрие Скот, за Маркъс. Баща й слушаше съсредоточено. Накрая побутна настрани полупълната си чиния.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се. Можеш да ме питаш за всичко.

— Искрена ли беше, когато ми каза, че си влюбена в Уил?

Рони си спомни как Мегън й зададе същия въпрос.

— Да — отвърна тя.

— Тогава ми се струва, че си отсъдила прекалено категорично.

— Но той е прикривал престъпление…

— Разбирам. Ако се замислиш обаче, в момента ти правиш същото. Знаеш истината, но не си споделила с никого.

— Но аз не съм…

— Каза, че и той не е виновен.

— Какво искаш да кажеш? Че трябва да съобщя на пастор Харис?

Стив поклати глава.

— Не — за нейна изненада отговори той. — Не мисля, че трябва.

— Защо?

— Рони — меко започна Стив, — в тази история може би не всичко е ясно.

— Но…

— Не твърдя, че съм прав. Пръв бих признал, че греша за много неща. Но ако всичко се е случило така, както ми го описа, искам да знаеш следното — пастор Харис не би искал да узнае истината. Защото ще трябва да предприеме нещо. А повярвай ми, не би желал да навреди на Скот или на семейството му, особено ако пожарът е случайност. Просто не е такъв човек. И още нещо. Най-важното.

— Кое е то?

— Трябва да се научиш да прощаваш.

Рони кръстоса ръце.

— Вече простих на Уил. Изпратих му съобщения… Още преди да довърши, баща й заклати глава.

— Не говоря за Уил. Трябва да се научиш да прощаваш преди всичко на себе си…



Същата вечер под купчината стари писма от баща си Рони намери друго — още неотворено. Явно Стив го беше прибавил наскоро към останалите, понеже нямаше марка и пощенско клеймо.

Дали баща й искаше тя да го прочете сега, или когато него вече го няма? Можеше да го попита, естествено, но не го направи. Всъщност тя самата се колебаеше дали да го прочете. Плашеше я само допирът до плика, защото знаеше, че това е последното писмо, което ще й напише.

Болестта напредваше неумолимо. Макар да следваха обичайния ритъм — хранене, четене, разходки по плажа — той вземаше все повече болкоуспокояващи. Понякога очите му изглеждаха стъклени и разфокусирани, но на Рони въпреки всичко й се струваше, че дозите не стигат. Понякога забелязваше как Стив сбърчва чело, докато чете на дивана. Затваряше очи и се облягаше назад с болезнено сгърчено лице. Тогава стисваше дланта й, ала с всеки изминал ден ръката му отслабваше. Силите му изтляваха, целият изтляваше. И скоро щеше да си отиде завинаги.

Усещаше, че и пастор Харис забелязва промяната. През последните седмици ги посещаваше почти ежедневно, най-често точно преди вечеря. Обикновено поддържаше ведър разговор — уведомяваше ги докъде е стигнал строежът или ги забавляваше с весели истории, които извикваха бледа усмивка по устните на баща й. Понякога обаче думите сякаш се изчерпваха. Мълчанието потискаше всички и в дневната сякаш се спускаше мрачна пелена.

Усетеше ли, че искат да останат насаме, Рони излизаше на верандата и се мъчеше да си представи за какво си говорят. И успяваше навярно — за вярата, за семейството, за недовършените дела… Знаеше също, че се молят заедно. Чу ги веднъж, когато влезе да си сипе чаша вода. Гласът на пастор Харис й прозвуча повече като жална молба. Молеше се за сили, сякаш собственият му живот зависеше от това. Рони затвори очи и сама зашепна молитва.

В средата на октомври настана необичаен за сезона студ. Сутрин се налагаше да се навличат с пуловери. След месеците безпощадна жега Рони се радваше на резливия въздух, но баща й не го понасяше добре. Все още се разхождаха край брега, но той вървеше по-бавно. Поспираха за минути пред църквата и веднага поемаха обратно. Пред прага Стив вече трепереше. Рони му приготви гореща баня, надявайки се да му поолекне. Новите симптоми я плашеха, те подсказваха, че болестта напредва още по-бързо.

В петък — седмица преди Хелоуин — той се почувства по-добре и двамата отидоха на риболов на същия кей, където я беше завел Уил. Полицай Пийт им даде въдици и кутия със стръв. Колкото и да беше странно, баща й никога не бе ходил за риба, та се наложи Рони да закача стръвта на кукичката. Изпуснаха първите две, но накрая успяха да хванат дребна червеникава рибка и да я пуснат върху дъските на кея. Беше същата като онази, която бяха уловили с Уил. Докато се мъчеше да я освободи от кукичката, Рони усети липсата му силно като физическа болка.

Върнаха се у дома след спокойния следобед на кея. Пред вратата ги очакваха двама души. Едва когато слезе от колата, Рони позна Блейз и майка й. Блейз изглеждаше удивително променена. Косата й беше вързана на спретната опашка, носеше бели къси панталони и яркосиня блуза с дълги ръкави. Никакви бижута и грим.

Тя припомни на Рони нещо, което покрай грижите за баща си беше успяла почти да забрави — че в края на месеца трябва да се яви в съда. Почуди се защо са дошли и какво искат.

Помогна на баща си да слезе от колата. Подаде му ръка да не залитне.

— Кои са те? — попита тихо той.

Рони му обясни. Стив кимна. Когато наближиха, Блейз се спусна от верандата.

— Здравей, Рони — поздрави тя, прочиствайки гърло. Присви очи срещу залязващото слънце. — Дойдох да поговорим.

Настаниха се в дневната. Рони седна срещу забилата поглед в пода Блейз. Родителите им се оттеглиха в кухнята, за да ги оставят насаме.

— Много съжалявам за баща ти — подхвана Блейз. — Справя ли се?

— Добре е — вдигна рамене Рони. — А ти?

Блейз докосна сърцето си.

— Белезите тук ще ми останат за цял живот — после посочи към ръцете и корема си. — И тук — усмихна се тъжно. — Но за щастие съм жива — понамести се в стола и срещна погледа на Рони. — Искам да ти благодаря, че ме откарахте в болницата.

Рони кимна колебливо.

— Няма защо.

Във възцарилата се тишина Блейз огледа дневната, несигурна как да продължи. Рони — по примера на баща си — просто чакаше.

— Трябваше да дойда по-скоро, но знаех, че си заета.

— Няма нищо — отвърна Рони. — Радвам се, че вече си добре.

— Наистина ли? — вдигна очи Блейз.

— Да — усмихна се Рони. — Макар да приличаш на великденско яйце.

Блейз подръпна блузата.

— Да, знам. Мама ми купи нови дрехи.

— Отиват ти. Вече се разбирате, нали?

Блейз я изгледа жално.

— Старая се. Върнах се у дома, но ми е трудно. Много глупости направих. Нараних я. Причиних неприятности и на теб.

Рони седеше неподвижно и я наблюдаваше спокойно.

— Защо всъщност дойде, Блейз?

Блейз сключи смутено ръце.

— Дойдох да се извиня. Постъпих ужасно. Знам, че не мога да върна времето, но искам да знаеш, че днес разговарях с прокурора. Признах, че аз сложих дисковете в чантата ти, понеже ти бях ядосана. Подписах показания, че не си знаела какво става. Днес или утре ще ти се обадят. Обеща ми да оттегли обвиненията.

Думите се нижеха толкова бързо, че Рони не беше сигурна дали е чула правилно. Ала умолителният поглед на Блейз й разясни всичко. След всичките тревожни месеци, след безброй безсънни дни и нощи всичко бе приключило. Рони остана поразена.

— Наистина съжалявам — тихо отрони Блейз. — Не биваше да слагам онези неща в чантата ти.

Рони още се опитваше да осъзнае факта, че е загърбила кошмарното премеждие. Изгледа изпитателно Блейз, която подръпваше някакъв конец от шева на блузата си.

— А какво ще стане с теб? Ще те съдят ли?