Колкото и тежък да е животът понякога и въпреки всичките ми разочарования, има моменти, когато съм се чувствал истински благословен — когато ти се роди, когато те водех в зоологическата градина и наблюдавах колко удивено гледаш жирафите. Тези моменти обикновено са кратки — идват и си отиват като океанския бриз. Но понякога продължават вечно.

Така се чувствах през лятото. Не само защото ти ми прости. Това лято беше дар Божи за мен, защото опознах младата жена, каквато винаги съм знаел, че ще станеш. Както казах на брат ти — това лято беше най-прекрасното в живота ми. Често през тези блажени дни се питах с какво съм заслужил да бъда благословен с дъщеря като теб.

Благодаря ти, Рони. Благодаря, че дойде. И благодаря за начина, по който ме караш да се чувствам всеки ден, когато сме заедно.

С Джона винаги сте били най-вълшебният дар в живота ми. Обичам те, Рони. Винаги съм те обичал. И никога, никога не забравяй колко се гордея с теб. Няма по-благословен баща от мен.

Татко“

Денят на благодарността отмина. Край брега започнаха да поставят коледна украса.

Баща й беше изгубил една трета от теглото си и почти през цялото време лежеше.

Рони откри листовете една сутрин, докато чистеше къщата. Бяха натъпкани небрежно в чекмеджето на масичката за кафе. Извади ги и веднага разпозна, че той е писал нотите.

Нотите от песента, която композираше, песента, която го чу да свири онази нощ в църквата. Подреди листовете върху кухненската маса и ги разучи по-внимателно. Очите й пробягаха по често поправяните ноти. Отново почувства, че баща й е бил на прав път. В ума й прозвучаха красивите начални акорди на песента. Но втората и третата страница й подсказаха, че не всичко е наред. Разбра къде започва да се губи първоначалният импулс на композицията. Взе молив от чекмеджето и започна да добавя акорди и рефрени.

Неусетно се изнизаха три часа. Чу как баща й се раздвижи. Пъхна листовете обратно в чекмеджето и тръгна към спалнята, готова да посрещне предизвикателствата на деня.

Вечерта, когато той отново се замята в неспокоен сън, тя извади пак листовете и работи дълго след полунощ. На сутринта се събуди нетърпелива да му покаже докъде е стигнала. Но щом влезе в стаята му, го свари да лежи неподвижно. Ужаси се, че почти не долавя диханието му.

Със свито сърце повика линейка и олюлявайки се, тръгна пак към спалнята. „Не съм готова — мислеше си, — не съм му показала песента“. Трябваше й още време. Още ден. Ала с разтреперани ръце отвори най-горното чекмедже на скрина му и извади найлоновия плик.

В болничното легло Стив изглеждаше съвсем дребен. Лицето му се беше сгърчило, а кожата бе неестествено посивяла. Дишаше плитко и бързо като бебе. Рони затвори очи. Не искаше да е тук. Предпочиташе да е навсякъде другаде, само не тук.

— Не още, татко — прошепна тя. — Дай ми още малко време.

През болничния прозорец виждаше облачното стоманено небе. Листата на дърветата бяха опадали и голите им клони напомняха възправени нагоре кости. Студеният и застинал въздух вещаеше буря.

Пликът лежеше върху нощното шкафче. Въпреки дадената дума още не беше го предала на лекаря. Щеше да го покаже едва когато се увери, че баща й няма да се събуди и няма да могат да се сбогуват. Щеше да почака, докато не разбере, че вече е безсилна да стори каквото и да било за него.

Молеше се горещо за чудо — за мъничко чудо. И Бог сякаш я чу. Чудото стана след двадесет минути.

Цяла сутрин бе седяла край леглото му. Дотолкова свикна с тихото му дишане и ритмичното пиукане на монитора, че и най-малката промяна й прозвучаваше като сирена. Вдигна поглед и видя как пръстите му трепват и той отваря очи. Примижа на светлината на флуоресцентните лампи и Рони инстинктивно се протегна към ръката му.

— Татко?

Въпреки всичко я обзе надежда, представи си го как бавно се изправя.

Ала той не стана. Сякаш дори не я чу. Едва извърна глава към нея и в очите му Рони различи мрак, невиждан досега. Той примигна и въздъхна.

— Здравей, скъпа — прошепна прегракнало.

Заради събраната в дробовете му течност звучеше като удавник. Тя се насили да се усмихне.

— Как си?

— Не много добре — млъкна, сякаш да събере сили. — Къде съм?

— В болницата. Доведох те сутринта. Помня за декларацията, но…

Стив примигна отново и Рони си помисли, че никога вече няма да отвори очи. Но накрая той все пак вдигна клепачи.

— Няма проблем — промълви. Прошката сви сърцето й. — Разбирам.

— Не ми се сърди, моля те.

— Няма.

Тя го целуна по бузата и се опита да прегърне смалената фигура. Усети как пръстите му се впиват в гърба й.

— Добре ли си? — попита я той.

— Не — призна Рони, усещайки как сълзи започват да се стичат по страните й. — Никак не съм добре.

— Съжалявам — отрони той.

— Не, не бива — каза тя, опитвайки се да запази самообладание. — Аз трябва да съжалявам. Защото спрях да ти говоря. Толкова ми се иска да върна времето назад!

По лицето на баща й се изписа призрачна усмивка.

— Казвал ли съм ти, че си много красива?

— Да — подсмръкна Рони. — Казвал си ми.

— Е, този път наистина го мисля.

Тя се засмя безпомощно през сълзи.

— Благодаря — отвърна, приведе се и го целуна по ръката.

— Помниш ли, като беше малка? — изненадващо сериозно попита той. — По цели часове ме гледаше как свиря на пианото. Веднъж те заварих да свириш мелодия, която беше чувала от мен. Беше само на четири. Ти си много талантлива.

— Помня — каза Рони.

— Искам да запомниш нещо — учудващо силно стисна ръката й Стив. — Независимо от постиженията си, ти винаги си била по-важна за мен от музиката… не го забравяй.

— Вярвам ти — кимна Рони. — И аз те обичам, татко.

Той пое дълбоко дъх, без да отлепя очи от нейните.

— Тогава ме заведи у дома.

Думите я поразиха с неизбежната си прямота. Тя погледна плика, разбрала какво иска баща й и какво очаква да чуе. В този момент си припомни петте изминали месеца. През съзнанието й една след друга се заизнизваха картини. Накрая лентата спря в онзи ден, когато го видя пред пианото в църквата под празното място, където щяха да поставят прозореца.

И тогава прозря какво й е нашепвало сърцето.

— Добре — отвърна тя. — Ще те заведа у дома. Но и ти трябва да направиш нещо за мен.

Баща й преглътна. С последни сили прошепна:

— Не съм сигурен дали ще мога.

Рони се усмихна и посегна към плика.

— Дори заради мен?



Пастор Харис й даде колата си и тя подкара бързо. Обади се пътьом от мобилния телефон. Обясни накратко какво става и от какво се нуждае. Галадриел прие на мига. Рони караше, сякаш животът на баща й зависеше от това, и профучаваше на жълто през кръстовищата.

Галадриел я очакваше вкъщи, когато пристигна. До нея на верандата лежаха два железни лоста. Вдигна ги, когато Рони приближи.

— Готова ли си? — попита.

Рони само кимна. Влязоха заедно вътре.

С Галадриел успяха да разглобят дървената стена за по-малко от час. Не й правеше впечатление бъркотията в дневната. Мислеше само, че на баща й му остава съвсем малко, а тя още не е направила за него онова, което трябва. Когато събориха и последната дъска, Галадриел се обърна към нея, потна и останала без дъх.

— Върви да прибереш баща си. Аз ще разчистя. И ще ти помогна да го доведеш дотук, щом пристигнете.

По обратния път Рони караше още по-стремително. Преди да тръгне от болницата, тя се срещна с лекаря на Стив и му обясни какво е замислила. С помощта на медицинската сестра попълни необходимите за изписването документи. Сега й се обади и я помоли да настани баща й в количката и да я чакат във фоайето.

Със свистящи гуми сви в паркинга пред болницата и потегли по алеята към спешното отделение. Веднага забеляза, че медицинската сестра е изпълнила заръката й.

Настаниха баща й в колата и след минута отново фучаха по шосето. Стив изглеждаше по-добре, отколкото в болничната стая, но Рони знаеше, че положението може да се промени за минути. Трябваше да се приберат, преди да е станало късно. Караше по улиците на града, който вече чувстваше близък, а в сърцето й се надигаха вълни ту от страх, ту от въодушевление. Толкова ясно, толкова просто й се струваше всичко сега. Галадриел ги очакваше. Беше преместила дивана пред пианото. Двете помогнаха на Стив да се настани.

Въпреки състоянието си, той сякаш разбра какво е намислила Рони. По сгърченото му от болка лице бавно се изписа удивление. Втренчи се към пианото в нишата и тя усети, че е постъпила правилно. Приведе се и го целуна по бузата.

— Довърших твоята песен — каза. — Нашата последна песен. И искам да ти я изсвиря.

36.

Стив

„Животът — мислеше си Стив — е като песен“.

В началото е тайнство, в края — утвърждаване, ала помежду им е средоточието на чувствата, които осмислят цялото.

За пръв път от месеци не чувстваше никаква болка. За пръв път от години разбираше, че въпросите му няма да останат без отговор. Затворил очи, слушаше песента, която Рони беше довършила, песента, която беше усъвършенствала, и съзнаваше, че най-сетне е открил Бог.

Най-после разбираше, че Бог е навсякъде, винаги и всички долавят присъствието му — поне понякога. Той го беше усещал в работилницата, докато се трудеха над прозореца с Джона. Бог беше до него през седмиците с Рони. Присъстваше тук и сега, докато дъщеря му свиреше тяхната песен, тяхната последна споделена песен. Питаше се как е могъл да пропусне нещо толкова очевидно.

Изведнъж го осени идеята, че Бог е любов — любов в най-чистата й форма. През изминалите месеци с децата си той бе почувствал досега Му тъй ясно, както сега чуваше музиката, излитаща изпод пръстите на дъщеря му.

37.

Рони

След по-малко от седмица баща й почина в съня си. Рони лежеше до него върху матрака на пода. Никому не беше разказала всичко. Разбираше, че майка й очаква да чуе края на историята. Говореше от три часа, а Ким я слушаше мълчаливо, както правеше той. Ала миговете, когато Стив поемаше последните си глътки въздух, й се струваха твърде лични. Знаеше, че никога няма да ги сподели с друг. Да бъде с него, докато напуска този свят, беше дар, който баща й посвети само и единствено на нея. Никога нямаше да забрави тази паметна нощ.

Вгледа се в ледения декемврийски дъжд отвъд прозореца и разказа за последния си рецитал, най-важния в живота й.

— Свирех с цялото си сърце, мамо. С всички сили се стремях да звучи прекрасно, защото знаех колко се радва. Но той беше толкова слаб — прошепна Рони. — Накрая не бях сигурна дали изобщо ме чува.

Притисна чело, питайки се дали са й останали още сълзи. Напоследък си беше изплакала очите.

Майка й разтвори ласкаво обятия. И в нейните очи просветваха сълзи.

— Убедена съм, че те е чувал, скъпа. И знам, че си свирила прекрасно.

Рони се отпусна в прегръдката на майка си, сгушила глава върху гърдите й, както правеше като малка.

— Не забравяй колко щастлив беше с теб и Джона — прошепна Ким и я погали по косата.

— И аз бях щастлива с него — отвърна Рони. — Толкова много научих от татко. Ще ми се да се бях сетила да му го кажа. Това и още милион неща — тя затвори очи. — Но е твърде късно.

— Той е разбрал — увери я майка й. — Винаги разбираше всичко.



Погребението беше скромно. Събраха се в отворилата наново врати църква. Баща й бе пожелал да го кремират. Съобразиха се с волята му.

Пастор Харис произнесе прощалното слово — кратко, но изпълнено с искрена скръб и бащинска обич. Рони не се сдържа и се разплака като Джона. Прегърна жално хлипащия си брат и се опита да не мисли как ще запомни той тази загуба, сполетяла го толкова рано.

На службата присъстваха само неколцина. На влизане забеляза Галадриел и полицай Пийт. По-късно чу вратата на църквата да се отваря още веднъж-дваж. Повечето места обаче стояха празни. Заболя я при мисълта, че толкова малко хора знаят колко забележителен човек е баща й и колко й е скъп.



След службата Рони остана на пейката с Джона, а майка й и Брайън излязоха навън да поговорят с пастор Харис. Четиримата отлитаха за Ню Йорк само след няколко часа. Оставаше й съвсем малко време.

Не искаше да си тръгва. Проливният дъжд, който се лееше от сутринта, беше спрял и небето се проясняваше. За това се молеше Рони. Впери очи в прозореца от цветно стъкло на Стив и си пожела облаците да се разпръснат. И когато те наистина пропуснаха слънцето, стана точно така, както го описваше баща й. Лъчите заструиха през прозореца, хвърляйки ореол от стотици великолепно обагрени снопчета светлина. Водопад от ярки цветове обля пианото и Рони си представи как баща й стои пред него, обърнал лице към светлината. Образът се стопи бързо, но тя стисна ръката на брат си в безмълвно благоговение. Усмихна се въпреки безкрайната скръб, уверена, че Джона усеща същото.