— Ню Йорк значи? — проточи Маркъс, извади запалка от джоба си и запали една топка. Задържа кълбото неподвижно между палеца и средния пръст. Рони отново се зачуди как не се изгаря.

— Падаш ли си по огъня? — подвикна й той.

Без да дочака отговор, подхвърли топката към нея. Тя отскочи уплашено встрани. Топката се приземи до нея точно когато към тях се втурна един полицай и започна да я тъпче с крака.

— Вие тримата! — посочи ги той. — Изчезвайте! Веднага! Предупредих ви, че кеят не е място за вашето шоу. Кълна се, че следващия път ще ви закопчая.

Маркъс вдигна ръце и отстъпи назад.

— Тъкмо си тръгвахме.

Момчетата грабнаха якетата си и поеха по кея към увеселителния парк. Блейз ги последва. Останала сама, Рони усети втренчения поглед на полицая, но се направи, че не го забелязва. Поколеба се за кратко и тръгна след четиримата си нови познайници.

4.

Маркъс

Беше сигурен, че ще ги последва. Като всички останали. Особено новодошлите момичета. Така са те — колкото по-зле се отнасяш с тях, толкова повече те желаят. Глупави създания. Предсказуеми, ала глупави.

Облегна се на саксията пред хотела. Блейз го прегърна. Рони седеше на пейката срещу тях. Отстрани Тед и Ланс, заеквайки, се опитваха да привлекат вниманието на момичетата, които минаваха край тях. Вече бяха пияни — всъщност бяха подпийнали още преди шоуто — и както обикновено, само най-грозните девойки им обръщаха внимание.

Блейз го целуваше по врата. Той обаче се правеше на разсеян. Беше му писнало да му се натиска пред хората. Беше му писнало от нея въобще. Ако не беше толкова добра в леглото, ако не умееше да го възбужда като никоя друга, би я сменил още преди месец-два за някоя от трите, четирите или петте момичета, с които спеше. Ала сега не се интересуваше и от тях. Взираше се с одобрение в пурпурния кичур коса на Рони, в стегнатото й дребно тяло, в блестящия й грим. Изглеждаше стилно въпреки глуповатата тениска. Харесваше му. Много му харесваше.

Отблъсна Блейз. Щеше му се да не е тук.

— Върви да купиш малко картофки — нареди той. — Гладен съм.

Блейз се отдръпна.

— Само няколко долара ми останаха.

Маркъс долови хленчещите нотки.

— Е, и? Ще ти стигнат. И да не си посмяла да се почерпиш.

Не се шегуваше. Тя беше понапълняла — и в корема, и в лицето. Нищо чудно — напоследък пиеше колкото Теди и Ланс.

Блейз се нацупи престорено, но Маркъс я побутна и тя се отправи към сергиите за бърза храна. Когато застана на края на дългата опашка, той се запъти бавно към Рони и седна до нея. Близо, но не прекалено. Блейз беше от ревнивите. Не му се искаше да разкара Рони, преди да я е опознал.

— Как ти се стори?

— Кое?

— Шоуто. Виждала ли си такова нещо в Ню Йорк?

— Не — призна Рони. — Не съм.

— Къде си отседнала?

— Малко по-надолу. Край брега.

Усещаше, че тя се чувства неудобно, сигурно защото Блейз я нямаше.

— Блейз каза, че си се покрила от баща си.

Рони сви рамене.

— Не ти се обсъжда това?

— Няма какво да се обсъжда.

Маркъс се облегна назад.

— Може би просто ми нямаш доверие.

— Накъде биеш?

— Споделяш с Блейз, а с мен — не.

— Не те познавам.

— Не познаваш и Блейз. Току-що си я срещнала.

Рони май не оценяваше по достойнство духовитите му реплики.

— Просто не ми се говореше с него. Това е. И не искам да прекарам лятото тук.

Той отметна косата от челото си.

— Замини нанякъде тогава.

— Как не! Къде?

— Да отидем във Флорида.

— Какво? — примигна Рони.

— Едно приятелче има вила край Тампа. Ако искаш, ще те заведа. Можем да останем, колкото си щем. Колата ми е ей там.

Тя го изгледа стъписано.

— Не мога да тръгна за Флорида с теб. Аз… изобщо не те познавам. Ами Блейз?

— Какво Блейз?

— Ти си с нея.

— Е, и?

Той се постара да запази невъзмутимото си изражение.

— Гадно е — поклати глава тя и стана. — Отивам при Блейз.

Маркъс пъхна ръка в джоба и извади една топка.

— Знаеш, че се шегувах, нали?

Всъщност изобщо не се шегуваше. С предложението целеше същото като с подхвърленото към нея огнено кълбо — да види докъде ще му позволи да стигне.

— Добре. Няма значение. Все пак ще отида при нея.

Маркъс я проследи с поглед. Дребното й тяло беше истински динамит, но тя си оставаше загадка. Не изглеждаше сухарка, но за разлика от Блейз не пушеше и сякаш не си падаше по забавленията. Той усещаше, че под повърхността крие повече, отколкото показва. Почуди се дали е от богато семейство. Звучеше логично. Апартамент в Ню Йорк, къща край брега… Тогава сигурно познаваше някого от местните паралии. Кого ли? И защо го глождеше тази мисъл?

Защото не харесваше богаташчета, не харесваше как се надуват и си въобразяват, че парите ги извисяват над другите. Веднъж, докато още ходеше на училище, чу едно богаташче да се хвали каква лодка му подарили за рождения ден. Не някакъв обикновен скиф, а „Бостън Уейлър“ с навигационна система и сонар. Не му млъкваше устата как цяло лято ще плава и ще акостира пред клубовете по яхтените пристанища.

Три дни по-късно Маркъс подпали яхтата и с наслада проследи как изгаря, скрит зад една магнолия.

Никому не каза какво е направил, естествено. Споделиш ли с някого, все едно си признал пред ченгетата. Теди и Ланс бяха добър пример — задържат ли ги, ще пропеят веднага щом чуят вратата на дранголника да се захлопва. Затова напоследък ги караше да вършат всичката мръсна работа. Най-добрият начин да им запуши ушите беше да се чувстват по-виновни от него. Сега те крадяха пиячката, те пребиха плешивеца на летището и му взеха портмонето, те нарисуваха свастиките по стените на синагогата. Не им се доверяваше, дори не ги харесваше, но му играеха по свирката. Използваше ги.

Зад него Теди и Ланс продължаваха да се държат като идиоти — каквито всъщност си бяха. Рони си тръгна и на Маркъс му доскуча. Не смяташе да виси тук цяла нощ и да бездейства. Като се върне Блейз, като си изяде картофките, ще се пошляят насам-натам. Все нещо ще изникне. Човек никога не знае какво ще му поднесе място като това, нощ като тази, тълпа като тази. Едно беше сигурно — след шоу винаги го засърбяваха ръцете за… нещо повече. Каквото и да означава това.

Маркъс хвърли поглед към сергията за бърза храна. Блейз тъкмо плащаше, а Рони я чакаше по-назад. Втренчи се в Рони и си пожела да се обърне към него. В крайна сметка получи своето. Нищо особено — само един бърз поглед, но го накара пак да се почуди каква ли ще е в леглото.

Навярно необуздана, помисли си Маркъс. Повечето бяха такива, стига да ги поощриш както трябва.

5.

Уил

С каквото и да беше зает умът му, Уил винаги усещаше тежестта на тайната. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Шест месеца ходи на училище, игра баскетбол, отиде на бала и завърши гимназия. Сега беше ред на колежа. Не че всичко вървеше по мед и масло. Преди шест седмици бе скъсал с Ашли, но това нямаше нищо общо с онази нощ, нощта, която никога нямаше да забрави. През повечето време успяваше да потиска спомена, ала той току се възземаше и изплуваше на повърхността. При това най-неочаквано. Образите никога не се променяха, не избледняваха, не се размиваха. Сякаш през очите на другиго, виждаше как тича по плажа и сграбчва Скот, който не отлепя очи от бушуващия огън.

Какво, по дяволите, направи?

Не съм виновен!

Точно тогава Уил разбра, че не са сами. В далечината стояха Маркъс, Блейз, Теди и Ланс и ги наблюдаваха. Веднага осъзна, че са видели всичко.

Знаеха…

Уил посегна към мобилния си телефон, ала Скот го спря.

„Не викай полицията! Казах ти, че стана случайно!“

Цялото му изражение го умоляваше.

„Хайде, човече! Дължиш ми го!“

През първите няколко дни новината обикаляше телевизионните канали и вестниците. Уил четеше статиите и гледаше репортажите със свито сърце. Едно е да скриеш случаен пожар, това би могъл да преглътне, но този път имаше пострадал човек и всеки път, щом минеше край мястото, у него се надигаше вълна от угризения. Нищо, че започнаха да строят наново църквата, нищо че изписаха пастора от болницата. Важното беше, че знаеше какво е станало, ала нищо не направи.

„Дължиш ми го…“

Тези думи го преследваха най-безмилостно.

Не само защото със Скот бяха приятели от детската градина, а поради друга, по-съществена причина. И понякога, посред нощ, той лежеше буден и се чудеше как да намери изход.



Този път, колкото и да е странно, инцидентът на волейболното игрище отключи спомена. Или по-скоро момичето, с което се сблъска. Тя не обърна внимание на извиненията му и за разлика от повечето момичета, които познаваше, не се опита да прикрие гнева си. Не се разхихика, не се развика, запази непривично самообладание.

След като си замина, те довършиха сета, но той пропусна няколко удара, които иначе не биха го затруднили. Скот го изгледа яростно и — дали светлината си правеше шеги? — изражението му напомни онази нощ, момента, когато Уил посегна към телефона си да се обади на полицията. И това пусна спомените на свобода.

Успя да се овладее, докато довършат мача, но после закопня да се усамоти. Затова тръгна към площадката с игрите и спря пред една от скъпите, невъзможни за спечелване атракции. Тъкмо се канеше да хвърли прекалено надутата топка към възвисокия кош, когато иззад него долетя глас.

— Ето те и теб! — възкликна Ашли. — Отбягваш ли ни?

„Да — помисли си Уил. — Съвсем вярно“.

— Не — отвърна той. — Не съм виждал кош, откакто приключи сезонът. Исках да проверя дали не съм изгубил форма.

Ашли се усмихна. Бялата й блузка, сандалите и дългите обеци подчертаваха максимално русата коса и сините й очи. Беше успяла да си смени тоалета след последния мач от волейболния турнир — типично за нея. Не познаваше друго момиче, което винаги да си носи пълен комплект за преобличане — дори и на плажа. На бала през май беше подготвила три рокли — за вечерята, за танците и за партито след това. Носеше куфар и след всяка фотосесия притичваше до колата. Майка й не се учуди никак, че за танците Ашли е помъкнала багаж като за едноседмична екскурзия. Навярно това беше част от проблема. Ашли веднъж му показа дрешника на майка си — сигурно имаше поне двеста чифта обувки и хиляди тоалети. В гардероба й можеше да се побере „Буик“.

— Няма да ти преча. Не искам да те разоря.

Уил се обърна, прицели се в коша, топката подскочи по обръча, но накрая улучи целта. Едно на нула. Още два точни удара и наградата щеше да бъде негова.

Докато топката се търкаляше обратно, служителят крадешком погледна към Ашли. Тя самата не даваше вид да е забелязала присъствието му.

Уил взе отново топката и попита мъжа:

— Печелил ли е някой днес?

— Разбира се. Мнозина.

Той не отлепяше очи от Ашли. Нищо изненадващо. Всички я забелязваха. Като светеща реклама привличаше погледите на всеки с поне един милиграм тестостерон.

Тя пристъпи напред и се облегна кокетно на стената на павилиона. Отново се усмихна на Уил. Не си падаше по деликатността. Когато я обявиха за кралица на бала, цяла нощ не свали тиарата от главата си.

— Днес игра добре — каза тя. — Напредваш със сервиса.

— Благодаря — отвърна Уил.

— Вече настигаш Скот.

— Няма начин — възрази той. Скот тренираше волейбол от шестгодишен. Уил започна едва в гимназията. — Бърз съм и имам отскок, но ми липсва техниката на Скот.

— Казвам ти какво видях.

Уил се взря съсредоточено в коша и пое дъх, за да се отпусне, преди да стреля. Така ги съветваше треньорът. Не че му помагаше много да си подобри резултата пред наказателната линия. Този път обаче топката изсвистя през мрежата. Два от два.

— Какво ще правиш с плюшената играчка, ако я спечелиш? — попита Ашли.

— Не знам. Искаш ли я?

— Само ако ти искаш да ми я подариш.

Ашли очевидно очакваше той да й предложи, а не тя да го моли. Две години бяха прекарали заедно. Познаваше я добре. Уил сграбчи топката, издиша отново и стреля. Този път обаче беше прекалено силно и тя отскочи от обръча.

— Без малко — констатира служителят. — Трябва пак да опиташ.

— Усещам кога съм загубил — отвърна Уил.

— Знаеш ли какво. Ще ти взема два долара за три удара.

— Няма нужда.

— Два долара и двамата получавате по три удара — мъжът взе топката и я протегна към Ашли. — Защо не опиташ?

Тя се втренчи в топката, сякаш й се струва немислимо да я пипне. Навярно си беше точно така.

— Няма смисъл — намеси се Уил. — Но благодаря за предложението — после се обърна към Ашли. — Тук ли е още Скот?

— С Кейси са. Поне бяха, когато тръгнах да те търся. Май я харесва.

Уил се запъти натам редом с Ашли.