Никълъс Спаркс - Последна песен

При нормални обстоятелства Рони навярно би оценила красивата нощ. В Ню Йорк звездите не се виждаха заради светлините на града. Тук беше съвсем различно. Въпреки пелената от влага над морето ясно различаваше Млечния път, а право на юг Венера грееше ярко. Вълните се разбиваха ритмично в брега, а на хоризонта проблясваха светлинките на половин дузина рибарски корабчета.

Обстоятелствата обаче не бяха нормални. Тя стоеше на верандата и вбесено изпепеляваше с поглед полицая.

Не, грешка. Не беше вбесена. Разярена беше. Случилото се бе толкова свръхзакрилническо, толкова прекалено, че умът й не го побираше. Първата й мисъл бе да тръгне на стоп към автогарата и да си купи билет за Ню Йорк. Нямаше да казва на майка си и баща си. Щеше да се обади на Кейла. Стигнеше ли там, щеше да реши как да постъпи по-нататък. Независимо какво щеше да измисли, по-зле от това нямаше да стане…

Но нямаше начин да го направи, понеже полицай Пийт дишаше във врата й и чакаше да се увери, че ще влезе вътре.

Още не можеше да повярва. Как беше възможно баща й — родният й баща — да постъпи така? Беше почти пълнолетна, не вършеше нищо лошо, още нямаше полунощ. Какъв беше проблемът тогава? Защо правеше от мухата слон? Е, отначало полицай Пийт просто ги помоли да напуснат „Бауърс Пойнт“ — другите изобщо не се изненадаха, но после той се обърна към нея:

— Ще те водя у дома — каза, сякаш говореше на осемгодишно хлапе.

— Не, благодаря — отвърна тя.

— Тогава ще те арестувам за скитничество и ще извикам баща ти да те прибере.

Тя разбра, че баща й е изпратил полицая, и застина от унижение.

Е, създаваше проблеми на майка си и от време на време нарушаваше вечерния час. Ала никога, нито веднъж майка й не прати по петите й ченгета.

Полицаят прекъсна мислите й.

— Хайде. Влизай — настоя той, показвайки ясно, че е време тя да отвори вратата, за да не го направи сам.

Отвътре долитаха меките звуци на пианото. Рони разпозна сонатата на Едуард Григ в сол минор. Пое дълбоко дъх, отвори вратата и я захлопна с трясък зад гърба си.

Баща й спря да свири и срещна гневния й поглед.

— Изпратил си ченгетата да ме издирват?

Той не каза нищо, но мълчанието му беше достатъчно красноречиво.

— Защо? — настоя Рони. — Как можа?

Той отново не отговори.

— Какъв е проблемът? Не искаш да се забавлявам? Нямаш ми доверие? Не разбираш, че не желая да съм тук?

Баща й отдръпна ръцете си от клавишите и ги положи в скута.

— Разбирам, че не искаш да си тук…

Рони пристъпи напред с разкривено от ярост лице.

— Значи си решил да ми съсипваш живота?

— Кой е Маркъс?

— На кого му пука! — викна Рони. — Това няма значение! Няма да позволя да следиш с кого разговарям, така че не се и опитвай!

— Аз не се опитвам…

— Мразя това място! Не схващаш ли? Мразя и теб!

Втренчи се в него, предизвиквайки го да се опита да я опровергае. Надяваше се да пробва, за да й даде шанс да повтори същото.

Ала баща й замълча. Както обикновено. Ненавиждаше го заради тази безхарактерност. Прекоси гневно дневната, грабна снимката, на която свиреше на пиано, а баща й седеше на пейката до нея, и я захвърли към другия край на стаята. Той трепна при звука на разтрошеното стъкло, но не отрони и дума.

— Какво? Нищо ли няма да кажеш?

Баща й прочисти гърло.

— Спалнята ти е първата вдясно.

Рони не благоволи да му отговори. Втурна се през коридора, решена пътищата им повече да не се пресичат.

— Лека нощ, скъпа — извика той. — Обичам те.

За миг Рони изпита срам от думите си, ала съжалението се стопи също тъй бързо, както се бе появило. Той сякаш изобщо не бе усетил колко е ядосана. Чу го как засвири отново — точно оттам, където беше спрял.

В спалнята — лесно я намери, понеже в коридора имаше само три врати: едната към банята, другата към спалнята на баща й — Рони светна лампата със замах. Свали с въздишка абсурдната тениска с Немо, за която почти беше забравила.

Най-лошият ден в живота й.

Е, разбираше, че преценява събитията твърде мелодраматично. Не беше глупава. Но денят никак не беше приятен. Единственото хубаво нещо бе запознанството с Блейз, което й вдъхваше надежда, че има поне един човек, с когото да убива времето това лято.

Ако Блейз все още иска да й прави компания, естествено. И това беше съмнително след неочаквания ход на баща й. Блейз и другите навярно още го обсъждат. И се превиват от смях. Кейла би й напомняла случая до второ пришествие.

Направо й се гадеше. Захвърли тениската с Немо в ъгъла — не искаше да я вижда повече — и започна да смъква концертната фланелка.

— Заявявам ти, че съм тук, преди съвсем да се смутя.

Рони подскочи и се завъртя — Джона се взираше в нея.

— Изчезвай! — изкрещя му тя. — Какво правиш тук? Това е моята стая!

— Не, нашата стая — уточни Джона и посочи. — Две легла? Схващаш ли?

— Няма да деля стаята с теб!

— В татковата ли ще спиш? — наклони глава той.

Рони отвори уста да отговори, замисли се дали да не отиде пак в дневната, после осъзна, че за нищо на света няма да се върне там, и затвори уста. Тръгна към куфара си, разкопча го и вдигна капака. Най-отгоре лежеше „Анна Каренина“. Рони я захвърли настрани и затърси пижамата си.

— Возих се на виенското колело — похвали се Джона. — Много е високо. Така те откри татко.

— Чудесно!

— Беше страхотно! Ти вози ли се?

— Не.

— Трябваше. Виждах чак до Ню Йорк.

— Как не!

— Наистина! Виждам много надалеч. С очилата имам предвид. Татко каза, че имам орлово зрение.

— И още как!

Джона замълча. Протегна се към плюшеното мече, което си носеше от вкъщи. Гушваше го, щом се притеснеше. На Рони й се прииска да върне думите си назад. Понякога брат й създаваше впечатление, че е надраснал възрастта си, но като го видя как придърпва мечето към гърдите си, Рони съжали за грубите думи. Макар да беше твърде зрял за годините си, макар понякога да я изкарваше от равновесие с бъбривостта си, той беше дребничък, на ръст приличаше повече на шест или седемгодишен. Беше се родил три месеца преждевременно и страдаше от астма, късогледство и затруднена моторика. А тя знаеше колко жестоки са децата на неговата възраст.

— Извинявай. С очилата наистина виждаш като орел.

— Да, бива си ги — измърмори Джона и се обърна към стената.

Сърцето на Рони се сви отново. Макар да се държеше досадно понякога, той определено беше добро хлапе.

Тръгна към леглото му и приседна до него.

— Хей. Съжалявам. Просто съм ядосана.

— Знам — отвърна Джона.

— Вози ли се и на нещо друго?

— Татко ме качи почти навсякъде. Едва не повърна, но на мен ми нямаше нищо. И никак не се уплаших в призрачната къща. На всички духове им личеше, че не са истински.

— Винаги си бил смелчага — потупа го тя по крака.

— Аха — съгласи се Джона. — Онзи път например, когато угасна токът. Ти се стресна много. А аз — не.

— Помня.

Джона явно остана доволен. Ала пак се смълча. След малко отрони почти недоловимо:

— Липсва ли ти мама?

— Да — отговори Рони и му пооправи завивката.

— И на мен. И ми беше неприятно да съм сам тук.

— Татко е в другата стая.

— Знам. Но все пак се радвам, че си дойде.

— И аз.

Той се усмихна, но тутакси сбърчи тревожно лице:

— Мислиш ли, че мама е добре?

— Разбира се — увери го Рони и пак придърпа завивката. — Но сигурно и на нея й е мъчно за теб.

На сутринта я събуди надничащото през завесите слънце. Едва след няколко секунди разбра къде е. Примигна невярващо срещу часовника. Лъжат ли я очите?

Осем часа? Сутринта. През лятната ваканция?

Легна пак, втренчи се в тавана, ала усети, че сънят е отлетял безвъзвратно. И как не — слънчевите лъчи я пронизваха като стрели през прозорците. А и баща й вече удряше клавишите в дневната. Внезапно си спомни предишната нощ и гневът от постъпката му се върна с пълна сила.

Зовеше я поредният ден в рая!

През прозореца дочуваше далечен грохот на двигатели. Рони стана и дръпна завесите, ала отскочи уплашено при вида на миещата мечка върху разкъсания плик с отпадъци. Разпиляният боклук изглеждаше окаяно, ала миещото мече й се стори мило. Почука по стъклото да му привлече вниманието.

И тогава забеляза решетките на прозореца.

Решетки. На прозореца.

Като в затвор.

Рони стисна зъби, извърна се рязко и влетя в дневната. Джона гледаше анимационни филмчета, гребейки от купа с овесени ядки, баща й вдигна поглед, но не спря да свири.

Положила ръце върху хълбоците, Рони го зачака да престане. Той обаче сякаш не я забелязваше. Тя видя, че снимката, която вчера беше захвърлила, се е върнала върху пианото, макар и без стъклената рамка.

— Под ключ ли смяташ да ме държиш цяло лято? — попита тя. — Откажи се навреме.

Баща й я погледна, но продължи да свири.

— За какво говориш?

— Сложил си решетки на прозорците! Да не би да съм ти затворник!

— Казах ти, че е вбесена — вметна Джона, без да отлепя очи от екрана на телевизора.

Стив поклати глава, а ръцете му неспирно сновяха по клавишите.

— Не съм ги сложил аз, а предишният собственик.

— Не ти вярвам.

— Така е — додаде Джона. — За да си пази изкуството.

— Не говоря на теб, Джона! — възкликна Рони и пак се обърна към баща си. — Да се разберем отсега! Няма да ти позволя да се отнасяш с мен като с недорасло момиченце! Не осемнадесет съм!

— До двадесети август си на седемнадесет — уточни Джона иззад гърба й.

— Престани! — обърна се Рони към него. — Говоря с татко!

— Но ти не си навършила осемнадесет — намръщи се Джона.

— Въпросът не е там!

— Мислех, че си забравила.

— Не съм забравила! Не съм тъпачка!

— Но ти каза…

— Ще млъкнеш ли най-сетне! — раздразнено нареди Рони и се извърна към невъзмутимо свирещия на пианото Стив. — Снощи постъпи… — заекна, неспособна да намери точните думи за случилото се. — Достатъчно голяма съм да вземам решения. Не схващаш ли? Лиши се от правото да ме контролираш, когато си тръгна. И кога, моля, ще благоволиш да ме изслушаш?

Баща й рязко отдръпна ръце от клавишите.

— Не ми харесват игричките ти.

— Какви игрички? — объркано попита Стив.

— Тези! Да свириш през цялото време на пианото! Не ми пука колко искаш да се занимавам с музика. Повече няма да седна пред пианото! Особено пред теб!

— Добре.

Тя зачака какво ще последва, ала баща й замълча.

— Това ли е? Само това ли ще кажеш?

Той явно се почуди какво да отвърне.

— Искаш ли да закусиш? — попита накрая. — Изпържих бекон.

— Олеле — възкликна Джона.

Баща й погледна към него.

— Тя е вегетарианка, татко — обясни брат й.

— Така ли?

— От три години — отговори вместо нея Джона. — Ала тя си е странна, така че няма какво да се чудим.

Рони ги изгледа удивено. Как успяха да сменят темата? Нали не обсъждаха бекона, а снощните събития!

— Да се разберем… — подхвана пак тя. — Ако още веднъж изпратиш полицията да ме прибира у дома, аз не просто ще откажа да свиря на пианото. Не просто ще се прибера у дома. Никога, никога няма да ти проговоря. Ако не ми вярваш, пробвай. Вече изкарах три години, без да ти говоря. И никак не се затрудних.

Обърна се и тръгна към стаята си. След двадесет минути — взела душ и преоблечена — излезе навън.

Първата й мисъл, щом стъпи на пясъка, беше, че е трябвало да облече къси панталони.

Слънцето вече припичаше жарко, а въздухът бе натежал от влага. По плажа хората се изтягаха по хавлиите или яхаха сърфовете. Край кея половин дузина сърфисти очакваха съвършената вълна.

Над тях панаира го нямаше. Виенското колело беше разглобено, сергиите — прибрани. Наоколо се валяха само боклуци и остатъци от храна. Рони тръгна към търговската част на града. Магазините бяха още затворени. Така или иначе не би стъпила в повечето от тях — няколко магазинчета за сувенири, няколко за дрехи, по чиито витрини висяха блузи и поли като за майка й, „Бъргър Кинг“ и „Макдоналдс“, където по принцип не влизаше. Един хотел и половин дузина скъпи ресторанти и барове — и това сякаш изчерпваше асортимента. Вниманието й привлякоха само един магазин за спортни стоки, един музикален магазин и старомодна закусвалня, където навярно би могла да виси с приятели… ако си намери такива.