Тръгна обратно към плажа. Заспуска се по пясъчна дюна и отбеляза, че множеството се е увеличило. Беше прекрасен ден — подухваше свеж бриз, небето бе бездънно и безоблачно синьо. Ако Кейла беше тук, сигурно биха се попекли на плажа. Нея обаче я нямаше и Рони не възнамеряваше да се припича самотна на слънцето. Тогава какво друго й оставаше?

Дали да не си потърси работа? Чудесно извинение да не се прибира вкъщи. Никъде не забеляза табелки: „Набираме персонал“, но все някой трябваше да има нужда от помощ.

— Прибра ли се невредима? Или ченгето се опита да те сваля?

Рони се обърна и видя Блейз. Потънала в мисли, не беше я забелязала.

— Не се опита да ме сваля.

— О, значи ти пое инициативата?

— Да не си пияна? — скръсти ръце Рони.

Блейз вдигна рамене с шеговито изражение и Рони се усмихна.

— Какво стана, като си тръгнах? Нещо интересно?

— Не. Момчетата поеха нанякъде. Не знам накъде. Аз останах в „Бауърс Пойнт“.

— Изобщо ли не се прибра?

— Не — Блейз стана и изтупа пясъка от дънките си. — Имаш ли пари?

— Защо?

Блейз се изправи.

— Не съм яла от вчера сутринта. Гладна съм.

7.

Уил

Навлякъл работния гащеризон, Уил стоеше в ямата под форда, наблюдаваше как се отцежда маслото и се стараеше да не обръща внимание на Скот — лесно да се каже, трудно да се изпълни. Скот му четеше конско за предишната вечер, откакто бе започнала смяната им тази сутрин.

— Позицията ти е абсолютно погрешна — продължи невъзмутимо, оставяйки трите туби с масло на полицата до него. — Между невинното забавление и сериозната връзка има съществена разлика.

— Не приключихме ли вече?

— Не, понеже отказа да проявиш здрав разум. Личи си колко си объркан. Ашли не се опитва да започне отначало.

— Не съм объркан — каза Уил и избърса длани в кърпата. — Точно това възнамерява.

— Кейси е на друго мнение.

Уил остави кърпата и се пресегна към бутилката с минерална вода. В автосервиза поправяха спирачки и брони и подменяха масло, но баща му държеше мястото да изглежда излъскано до блясък, сякаш току-що отваря врати. За жалост климатиците не бяха сред приоритетите му и през лятото температурата вътре се колебаеше някъде между Мохаве и Сахара. Уил отпи жадно от бутилката и я пресуши до дъно. Опита се да събере сили за безкрайния разговор със Скот — най-упоритата личност, която познаваше, упорита и досадна като конска муха.

— Познавам Ашли по-добре от теб — въздъхна Уил. — И освен това между нас всичко приключи. Веднъж и завинаги. Не разбирам защо продължаваме да го обсъждаме.

— Защото снощи Хари не срещна Сали например. Защото съм ти приятел и ми пука за теб. Искам да се радваш на лятото. Искам и аз да се радвам на лятото. Искам да се порадвам и на Кейси.

— Ами излез с нея тогава.

— Не е толкова лесно. Предложих й снощи. Но Ашли беше много разстроена и Кейси не искаше да я оставя сама.

— Съжалявам, че не се е получило.

— О, нима?

Маслото се източи. Уил взе контейнерите и се заизкачва по стъпалата. Скот остана да изхвърли старото масло във варела за рециклиране.

— Хей, между другото, забеляза ли онова момиче, което ви усмири? — подвикна Уил надолу към Скот. — Дето помогна на момченцето да намери майка си.

Скот се позамисли.

— Имаш предвид вампирката с анимационната тениска?

— Не е вампирка.

— Да, видях я. Нисичка, с гаден морав кичур в косата и черен лак? Поля я край игрището, не помниш ли? Стори й се, че вониш.

— Какво?

— Просто уточнявам. Не забеляза изражението й, когато се сблъскахте, но аз го видях. Отдръпна се като ужилена. Явно заради миризмата на пот.

— Наложило се е да си купи нова тениска.

— Е, и?

— Не знам. Просто ме изненада. А и не съм я виждал наоколо.

— Ще повторя — е, и?

Всъщност и Уил не разбираше защо момичето не му излиза от ума. Особено ако се вземе предвид колко малко знае за нея. Да, беше симпатична — веднага го забеляза, въпреки пурпурния кичур и черната очна линия — ала плажът вреше и кипеше от симпатични момичета. Не го впечатли толкова и фактът, че възпря побойниците. В ума му по-скоро се запечата начинът, по който успокои уплашеното дете. Зад бунтарския й външен вид прозираше изненадваща нежност и тъкмо тя събуди любопитството му.

Никак не приличаше на Ашли. Не че Ашли беше лош човек. Но се държеше престорено, въпреки че Скот сигурно не беше на същото мнение. В света на Ашли всеки и всичко бе подредено в спретнати кутийки — популярен или не, скъп или евтин, богат или беден, красив или грозен. На Уил в крайна сметка му омръзна от повърхностните й преценки и неспособността й да приеме, че има неща и по средата.

Ала момичето с пурпурния кичур…

Инстинктивно усещаше, че тя не е такава. Нямаше как да е напълно сигурен, разбира се, но беше готов да се обзаложи. Тя не разпределяше хората в спретнати кутийки, защото не поставяше и себе си в рамка. Затова му се стори свежа и различна, особено сравнена с връстничките й от „Лейни“. И най-вече с Ашли.

Макар да имаха много работа в гаража, мислите му се връщаха към непознатата неочаквано често. Не през цялото време. Но достатъчно, да осъзнае, че по някаква причина определено му се иска да я опознае по-добре. Запита се дали ще я срещне пак.

8.

Рони

Блейз поведе Рони към закусвалнята, която беше забелязала преди малко, докато се разхождаше по търговската улица. Мястото наистина излъчваше някакъв чар, особено ако човек изпитва носталгия по 50-те. Около старомодния тезгях бяха подредени високи столове, подът бе покрит с черни и бели плочки, а край стените имаше сепарета, отделени с надраскани червени пластмасови паравани. Менюто беше написано с тебешир върху черна дъска зад тезгяха. Цените сякаш бяха единствената промяна, настъпила през последните тридесет години.

Блейз поръча чийзбургер, шоколадов шейк и пържени картофки. Рони се колебаеше. Накрая се спря само на диетична „Кола“. Беше гладна, но не бе сигурна каква мазнина използват във фритюрника. Очевидно и никой друг не знаеше. Невинаги е лесно да си вегетарианец, понякога й се приискваше да зареже принципите.

Когато стомахът й стържеше например. Както сега.

Реши обаче да не рискува. Не беше вегетарианка от фанатизъм, а по-скоро по принуда — не й правеше впечатление какво ядат другите, но помислеше ли си откъде идва месото, си представяше крава на зелена ливада или прасенцето Бейб и започваше да й се повдига.

Блейз обаче изглеждаше много доволна. Изреди поръчките си и се облегна на паравана.

— Как намираш заведението? — попита тя.

— Симпатично е. Различно.

— Идвам тук от дете. Татко ме водеше всяка неделя след църква и хапвахме шоколадов шейк. Страхотен е. Докарват сладоледа от някакво малко градче в Джорджия, но е неповторим. Опитай!

— Не съм гладна.

— Лъжеш — сряза я Блейз. — Чух, че ти къркори стомахът, но както и да е. Ти губиш. Благодаря за почерпката обаче.

— Няма проблем.

— Та какво всъщност стана снощи? — усмихна се Блейз. — Да не би да си знаменитост или…?

— Как ти хрумна?

— Заради ченгето, дето те отведе. Трябва да има причина.

— Май баща ми го е помолил да ме намери — смръщи лице Рони. — Знаеше дори къде живея.

— Не си голяма късметлийка.

Рони се засмя, а Блейз се пресегна да вземе солницата. Махна капачката, сипа сол върху масата и започна да я оформя с пръст на купчинка.

— Как ти се стори Маркъс? — попита тя.

— Разменихме си само една-две думи. Защо?

— Той не ме харесваше — Блейз очевидно подбираше внимателно изразите. — Като бяхме малки, искам да кажа. И аз не си падах особено по него. Беше някак си… подличък. Но преди няколко години всичко се промени. Потрябва ли ми опора, Маркъс е насреща.

Рони наблюдаваше как купчинката сол расте ли расте.

— И?

— Исках просто да знаеш.

— Добре — рече Рони.

— Както и да е.

— Да ти се връща!

— Моля?

Блейз изстърга малко черен лак от ноктите си.

— Тренирах спортна гимнастика — подхвана тя. — Три или четири години тя беше най-важното нещо в живота ми. Отказах се заради треньора. Ужасно строг беше — все ни кореше какво не сме свършили както трябва, никога не ни хвалеше, че сме се справили добре. Един ден тренирах нов отскок от гредата и той се спусна към мен, крещейки колко нестабилно съм се приземила и прочее — все неща, дето ги бях чувала милион пъти. Беше ми писнало. Та рекох: „Както и да е“. Стисна ме за ръката толкова силно, че ми останаха синини. И ме попита: „Знаеш ли какво значи това? Все едно казваш «мамка», последвано от «ти». На твоята възраст нямаш право да говориш така никому!“. Та когато някой ми каже „както и да е“, аз му отвръщам: „Да ти се връща“.

В този момент сервитьорката пристигна с поръчката им и я подреди на масата с подобаващ замах. Когато си отиде, Рони посегна към кока-колата.

— Благодаря за интересната история.

— Както и да е.

Рони се засмя отново. Чувството за хумор на Блейз наистина й допадаше.

Блейз се наведе към нея:

— Кое е най-лошото нещо, което си вършила?

— Какво?

— Говоря сериозно. На всички задавам този въпрос. Любопитно ми е.

— Добре тогава. Какво е най-лошото нещо, което си правила ти?

— Лесно е. Когато бях малка, имахме една съседка — госпожа Бандерсън. Не беше най-милата дама на света, но не беше и вещица. Искам да кажа — не си заключваше вратата на Хелоуин или нещо подобно. Но много държеше на градината си. И на ливадата. Минеше ли някое дете напряко през нея към автобусната спирка, тя изскачаше и започваше да крещи, че й съсипваме тревата. Една пролет засади всички цветни лехи със стотици цветя. Градината изглеждаше великолепно. От другата страна на улицата живееше едно хлапе — Бил. Никак не харесваше госпожа Бандерсън, понеже един ден бейзболната му топка паднала в задния й двор, а тя отказала да му я върне. Веднъж тършувахме из навеса в градината му и намерихме бутилка с „Раундъп“. Убиецът на плевели, сещаш ли се? През нощта се промъкнахме с Бил и наръсихме всички цветя с „Раундъп“. Не ме питай защо. „Голяма работа“, рекохме си. Просто ще си купи нови цветя, нали? Не си пролича веднага, естествено. Започва да действа след няколко дни. Госпожа Бандерсън всеки ден поливаше най-старателно и плевеше, и прочее. Докато един ден забеляза, че цветята й повяхват. Първо с Били се забавлявахме много, но после аз забелязах как още призори тя излиза и се мъчи да разбере какво става. На връщане от училище пак я сварвах в градината. Към края на седмицата всички цветя бяха мъртви.

— Ужасно! — възкликна Рони, но не успя да възпре напушилия я смях.

— Знам. Още ми е мъчно. Ще ми се да не бях го правила.

— Каза ли й? Предложи ли да й помогнеш да засади нови цветя?

— Нашите щяха да ме убият. Ала никога повече не минах през ливадата й.

— Уха!

— Както казах — това е най-лошата ми постъпка. Сега е твой ред.

Рони се замисли.

— Три години не проговорих на баща си.

— Вече съм наясно. Не е толкова зле. Както споменах, и аз гледам да не разговарям с баща си. А през повечето време майка ми няма представа къде съм.

Рони отмести поглед. Над джубокса висеше снимка на Бил Хейли.

— Откраднах нещо от един магазин — тихо отрони тя. — Не беше скъпо. Направих го заради тръпката.

— А сега?

— Вече не. Хванаха ме. Всъщност на два пъти ме хващаха, но вторият път беше неволно. Съдиха ме, но отложиха решението с една година. Тоест — ако не се провиня отново, ще свалят обвиненията.

Блейз остави бургера.

— Това ли е всичко? Най-лошото нещо, което си вършила?

— Не съм убивала цветя, ако натам биеш. Не съм вършила вандалщини.

— Не си пъхала главата на брат си в тоалетната чиния? Не си трошила колата? Не си бръснала котката?

— Не — усмихна се леко Рони.

— Ти май си най-скучният тийнейджър на света.

Рони изхихика отново и отпи от колата.

— Може ли един въпрос?

— Давай!

— Защо не се прибра снощи?

Блейз взе щипка сол от купчината върху масата и си поръси картофките.

— Не исках.

— Ами майка ти? Няма ли да се вбеси?

— И още как!

Вратата на закусвалнята зейна рязко. Рони се обърна и видя Маркъс, Теди и Ланс да се запътват към тях. Маркъс носеше тениска с изрисуван череп, а от колана му висеше верига.

Блейз се прехвърли на съседния стол, ала изненадващо Теди се настани до нея, а Маркъс седна до Рони. Ланс придърпа стол от съседната маса и разкрачи крака от двете страни на облегалката. Маркъс се протегна към чинията на Блейз. Теди и Ланс автоматично грабнаха картофките.

— Хей! Те са на Блейз! — възкликна възмутено Рони. — Купете си!

Маркъс се обърна към Блейз: