— Е?

— Няма проблем — каза Блейз и бутна чинията си към него. — И без това не мога да го изям.

Маркъс взе кетчупа, сякаш е доказал безапелационно позицията си.

— Та за какво си говорехте? От прозореца изглеждахте много съсредоточени.

— За нищо — отвърна Блейз.

— Нека позная. Разказа на Рони за сексапилния приятел на майка си и нощните им подвизи.

— Не бъди груб — размърда се Блейз на стола.

Маркъс се вторачи в Рони.

— Сподели ли как една нощ любовникът на майка й се промъкнал в стаята й? Дала му десет минути да се омете.

— Млъкни! Не е смешно! И не говорехме за това.

— Както и да е — самодоволно заключи Маркъс.

Блейз взе чашата с шейка, а Маркъс захапа бургера й. Теди и Ланс си напълниха шепите с картофки и за няколко минути тримата почти ометоха чиниите. За огромно учудване на Рони Блейз не възрази.

Всъщност нищо изненадващо. Очевидно Блейз не искаше да ядосва Маркъс и го оставяше да прави каквото пожелае. И преди беше виждала това — Кейла, макар да се преструваше на непоклатима, се държеше по същия начин с момчетата. И обикновено те се отнасяха с нея като с парцал.

Ала не биваше да откровеничи сега. Само щеше да влоши положението.

Блейз отпи от млечния шейк и остави чашата върху масата.

— Та какво искате да правим след това, момчета?

— Ние сме пас — изръмжа Теди. — Трябва да помагаме на стареца.

— Братя са — обясни Блейз.

Рони ги огледа, но не съзря прилика.

— Наистина ли?

Маркъс дояде бургера и бутна чинията към средата на масата.

— Знам. Не е за вярване, че някой може да създаде два толкова грозни екземпляра. Но пък семейството има долнопробен мотел зад моста. Тръбите са на хиляда години. Теди отговаря за отпушването на тоалетните.

Рони сбърчи нос, представяйки си гледката.

— Наистина ли?

Маркъс кимна.

— Гадно, а? Но не се безпокой за Теди. Той е майстор. Гений и половина! Даже му харесва. А Ланс сменя чаршафите, когато гостите се изтъркалят от леглата по обед.

— Уф! — възкликна Рони.

— Съгласен съм. Направо отвратително! — додаде Блейз. — Да видиш само какви хора наемат почасово стаи! Влезеш ли вътре след тях, сто на сто ще пипнеш нещо заразно.

Рони се почуди какво да отговори. Не можа да измисли и затова се обърна към Маркъс:

— А ти какво правиш?

— Каквото си искам — отвърна той.

— Което означава? — настоя Рони.

— Защо те интересува?

— Не знам — рече хладно тя. — Просто питам.

Теди грабна последните картофки от чинията на Блейз.

— Означава, че виси в мотела с нас. В стаята си.

— Имаш стая в мотела?

— Там живея.

Логичният въпрос беше „защо“ и тя зачака, ала Маркъс замълча. Рони подозираше, че предпочита да я подтикне да полюбопитства. Може би прекаляваше с тълкуванията, но внезапно почувства, че му се иска да я заинтригува. Да го хареса. Въпреки че Блейз беше тук.

Подозренията й се оправдаха, когато Маркъс бръкна в джоба си за цигара. Запали я и духна дима към Блейз, после се обърна към Рони.

— Какви са ти плановете за вечерта?

Обзета от неудобство, тя се размърда в стола. Явно всички — включително Блейз — очакваха отговора й.

— Защо?

— Ще се събираме в „Бауърс Пойнт“. Не само ние. Цяла компания. Искам и ти да дойдеш. Този път без ченгетата.

Блейз изучаваше плота на масата и побутваше купчинката сол. Рони не отговори, Маркъс се изправи и се насочи към вратата, без да се обръща.

9.

Стив

— Хей, татко! — подвикна Джона, застанал зад пианото в нишата на дневната, докато Стив оставяше чиниите със спагети върху масата. — С дядо и баба ли си тук?

— Да, това са майка ми и баща ми.

— Не си спомням тази снимка. От апартамента, искам да кажа.

— Държах я в кабинета си в музикалното училище.

— Аха — Джона се наведе към снимката да я разгледа отблизо. — Приличаш на дядо.

Стив не знаеше дали да се радва.

— Може би… малко.

— Липсва ли ти?

— Беше ми баща. Ти как мислиш?

— Ти ще ми липсваш.

Когато с Джона седнаха край масата, Стив си помисли, че макар и без забележителни събития, денят беше чудесен. Цяла сутрин останаха в работилницата и той научи Джона как да реже стъкло. Хапнаха сандвичи на верандата, а в късния следобед събираха миди край брега. Стив обеща на Джона през нощта да се разходят по плажа с фенери, за да погледат как раците се стрелкат край пясъчните си леговища.

Джона дръпна стола и седна. Отпи от чашата с мляко и около устата му остана бял мустак.

— Дали Рони ще си дойде скоро?

— Надявам се.

Джона избърса уста с опакото на дланта си.

— Понякога доста закъснява.

— Знам.

— Полицаят ще я доведе ли пак в къщи?

Стив се взря през прозореца. Свечеряваше се, водата потъмняваше. Почуди се къде ли е Рони и какво прави.

— Не. Тази вечер не — отвърна той.



След разходката по плажа Джона се изкъпа и си легна. Стив го зави и го целуна по бузата.

— Благодаря за прекрасния ден — прошепна той.

— Няма проблем.

— Лека нощ, Джона. Обичам те.

— И аз те обичам, татко.

Стив стана и се запъти към вратата.

— Хей, татко?

— Да?

— Твоят баща водеше ли те да търсите раци?

— Не — отговори Стив.

— Защо не? Беше чудесно.

— Той не беше такъв баща.

— А какъв?

Стив се замисли.

— Имаше труден характер — рече накрая.



Седнал пред пианото, Стив си припомни следобеда преди шест години, когато за пръв път в живота си улови баща си за ръката. Каза му, че разбира колко се е старал да го отгледа, че не го вини за нищо и най-вече — че го обича.

Баща му го погледна съсредоточено — големите дози морфин не бяха помътили съзнанието му. Дълго не отлепяше очи от Стив и накрая дръпна ръката си.

— Говориш като жена — каза той.

Намираха се в самостоятелната стая на четвъртия етаж на болницата, където преди три дни бяха настанили баща му. От ръцете му стърчаха тръбички, повече от месец не бе вкусвал твърда храна. Страните му бяха хлътнали, кожата — прозрачна. Дъхът му миришеше на разложение — поредният знак, че ракът напредва победоносно.

Стив се обърна към прозореца. Навън се виждаха само сините небеса — светъл безкраен мехур около стаята. Никакви птици, никакви облаци, нито едно дърво. Зад гърба си дочуваше ритмичното пиукане на сърдечния монитор — звучеше силно и отмерено, сякаш баща му щеше да живее още двадесет години. Ала не сърцето го убиваше.

— Как е той? — попита Ким по-късно през нощта, когато й се обади по телефона.

— Не е добре. Не знам колко му остава, но…

Стив замълча. Представяше си как тя стои пред печката, бърка спагетите или доматения сос, притиснала слушалката между ухото и рамото. Не я свърташе на едно място, когато говореше по телефона.

— Намина ли и някой друг?

— Не — отвърна Стив. Не й каза обаче, че според сестрите той е единственият, посетил болния.

— Успяхте ли да си поговорите? — попита Ким.

— Да, но за кратко. Цял ден ту се събуждаше, ту се унасяше.

— Каза ли му каквото те помолих?

— Да.

— И какво отвърна той? Каза ли ти, че и той те обича?

Стив знаеше какъв отговор очаква Ким. Намираше се в дома на баща си, вперил поглед в снимките на полицата над камината — семейството след кръщенето на Стив, сватбена фотография на Ким и Стив, Рони и Джона като малки. Рамките бяха прашни, недокосвани от години. Знаеше, че майка му ги е подредила там. Запита се какво ли си е мислел баща му, когато ги е гледал, и дали изобщо ги е забелязвал, дали изобщо е видял, че са там.

— Да — рече най-сетне той. — Каза ми, че ме обича.

— Радвам се! — възкликна доволно и с облекчение Ким, сякаш отговорът му е затвърдил вярата й в света. — Разбирам колко важно е това за теб.



Стив израсна в бяла къща в стил американско ранчо в квартал от бели къщи в стил американско ранчо във вътрешната част на острова. Домът им беше малък, с две спални, една баня и гараж, където баща му държеше инструментите си и постоянно миришеше на дървени стърготини. Задният двор тънеше в сянката на стар дъб с целогодишно зелена корона, затова майка му садеше зеленчуците отпред. Отглеждаше домати и лук, ряпа и боб, зеле и царевица. През лятото от прозореца на дневната не можеше да се види шосето пред къщата. Понякога Стив дочуваше съседите да мърморят тихомълком как се съсипва имотът, ала майка му засаждаше градината всяка пролет и никой не се оплака открито на баща му. Знаеха, както знаеше и Стив, че от това няма да излезе нищо добро. А и харесваха съпругата му и разбираха, че все някой ден ще прибегнат до услугите му.

По занаят баща му беше дърводелец, но имаше дарба да поправя всичко. През годините Стив го беше виждал да ремонтира радиоапарати, телевизори, косачки за трева, двигатели на коли, протекли тръби, увиснали капаци за прозорци, счупени стъкла, а веднъж дори хидравличните преси на малкия завод за инструменти край щатската граница. Не беше завършил гимназия, но имаше вроден инженерен талант. Звъннеше ли телефонът вечер, винаги вдигаше баща му — обикновено търсеха него. Говореше малко, изслушваше каква е повредата, записваше старателно адреса на парче стар вестник, оставяше слушалката и тръгваше към гаража. Напълваше кутията с инструменти и поемаше — обикновено, без да спомене къде отива и кога ще се върне. На сутринта чекът бе пъхнат внимателно зад статуята на Робърт И. Лий, издялана от дърво лично от него. Баща му закусваше, а майка му разтриваше врата му и обясняваше, че ще внесе парите в банката. Това беше единствената проява на нежност, която показваха пред Стив. По правило не се караха и отбягваха конфликтите. Личеше си, че им е приятно да са заедно, и веднъж Стив ги свари да гледат телевизия, хванати за ръце. Но през всичките осемнадесет години той така и не видя родителите си да се целуват.

Страстта на баща му беше покерът. През вечерите, когато телефонът не звънеше, той поемаше към някоя от ложите да поиграе. Членуваше в братствата не заради близостта със сродни души, а заради играта. Сядаше край масата с масоните или ветераните от войната и покерът го поглъщаше за часове. Играта го омагьосваше. Обичаше да изчислява вероятностите — ще спечели ли, ако блъфира само с две шестици, или е по-добре да се откаже. Описваше покера като наука, сякаш късметът не играе никаква роля. „Тайната е да знаеш как да излъжеш — казваше той — и да разбираш кога другите лъжат“. В крайна сметка сигурно е знаел как да лъже. Когато навърши петдесет и ръцете му се изкривиха от тридесетте години дърводелство, той престана да изработва рамки за врати и дървени корнизи за никнещите по крайбрежието нови къщи, а вечер не вдигаше телефона. Продължаваше обаче да си плаща сметките и накрая влоговете му се оказаха достатъчни да покрият медицинските грижи, за които застраховката му не стигаше.

Никога не играеше покер в събота и неделя. Съботите бяха запазени за къщна работа и макар съседите да недолюбваха градината в предния двор, отвътре къщата изглеждаше образцово. Баща му сам изработи корнизи и ламперия, облицовка за камината от яворово дърво, кухненски шкафове и паркет — гладък и здрав като билярдна маса. Преустрои банята, а след осем години я ремонтира отново. Всяка събота слагаше сако и вратовръзка и извеждаше съпругата си на вечеря. Неделите бяха запазени за него. След църква се занимаваше в работилницата, докато жена му печеше пай или затваряше консерви в кухнята.

В понеделник колелото се завърташе в отъпканата рутина.

Баща му не го научи да играе покер. Стив беше достатъчно умен да схване основните правила сам и го блазнеше мисълта, че усеща кога противникът блъфира. Изигра няколко игри с колеги от колежа и откри, че не превъзхожда по нищо останалите. След като завърши, и се премести в Ню Йорк, от време на време идваше на гости при родителите си. Първия път не ги беше виждал от две години. Когато пристигна, майка му го прегърна силно и го целуна по бузата. Баща му протегна ръка за поздрав и каза: „На майка ти й беше мъчно за теб“. Хапнаха ябълков пай и пиха кафе. После баща му стана и си взе сакото и ключовете за колата. Беше вторник — тоест ред на масонската ложа. Играта приключваше в десет, а баща му се прибираше вкъщи в десет и петнадесет.

— Не… никакво ходене днес — настоя майка му с привичния си тежък европейски акцент. — Стив тъкмо се прибра.

За пръв път чуваше майка си да моли баща му да не излиза. Дори и да се изненада, баща му не го показа. Закова се пред прага и се обърна с неразгадаемо изражение.

— Или го вземи с теб — предложи майка му.

Баща му преметна сакото си през ръка.

— Искаш ли да дойдеш? — попита той.

— Разбира се — Стив забарабани с пръсти по масата. — Защо не? Звучи чудесно.