— Трябва да занеса бебето на Бейкърови. — Емили посочи замаяно къщата.

Ариа се поколеба. В далечината се разнесе клаксон на камион. През боботенето на двигателя й се стори, че дочува пискливо кискане.

— Добре — реши се тя. — Но аз ще я нося. — Тя вдигна бебешката седалка. Долови мириса на бебешка пудра и гърлото й се сви. Баща й Байрън и приятелката му Мередит също имаха бебе и тя обичаше Лола с цялото си сърце. Ако задържеше в прегръдките си това бебе, щеше да обикне и него.

Телефонът на Емили отново иззвъня и на екрана проблесна името на Гейл. Тя го прибра в чантата си.

— Хайде, Ариа.

Ариа вдигна бебешката седалка и двете момичета тръгнаха през поляната. Росата намокри краката им. Без малко да се спънат в пръскачката, която стърчеше в тревата. Когато се изкачиха на верандата, те забелязаха весел дървен люлеещ се стол и порцеланова кучешка купичка с надпис „Златистите ритрийвъри са добре дошли.“

— Ау! — Ариа посочи купичката. — Златистите ритрийвъри са страхотни.

— Казаха ми, че имат две кученца. — Гласът на Емили трепереше. — Винаги съм искала да си имам едно такова.

Ариа гледаше лицето на приятелката си, по което за части от секундата се смениха милион изражения. Тя се пресегна и стисна Емили за ръката.

— Добре ли си? — Искаше да каже толкова много неща, но не намираше нужните думи.

Тогава лицето на Емили внезапно се стегна.

— Разбира се — процеди тя през зъби. Пое си дълбоко дъх, грабна бебето от ръцете на Ариа и остави седалката на верандата. Бебето проплака.

Емили погледна през рамо към улицата. Субаруто на Ариа бръмчеше тихо край тротоара. Нещо се скри в близките храсти.

За части от секундата й се стори, че това е човек, но после погледът й се замъгли. Сигурно бе от успокоителните, с които организмът й беше натъпкан.

Макар операцията да я болеше адски, Емили се наведе, издърпа копието от акта за раждане на бебето и писмото, което бе надраскала набързо, преди да отиде в болницата, и ги остави върху бебето. Дано писмото обясни всичко. Дано Бейкърови разберат и обичат това бебе с цялото си сърце. Тя го целуна по челцето и леко прокара пръсти по невероятно меките му бузки. „Така е най-добре — произнесе някакъв глас в главата й. — Знаеш го.“

Емили натисна звънеца. След секунди вътре светна лампа и зад вратата се чуха стъпки. Ариа хвана Емили за ръката и двете тръгнаха, залитайки, към колата. Входната врата се отвори тъкмо когато закопчаваха предпазните колани. На прага се появи фигура, огледа се наоколо, после се наведе към изоставената бебешка седалка… и лежащото в нея бебе.

— Тръгвай — изръмжа Емили.

Ариа потегли в нощта. Когато направи първия завой, тя погледна към Емили в огледалото за обратно виждане.

— Всичко е наред. — Хана хвана нежно ръката на Емили. Спенсър се извърна назад и леко стисна коляното й. Емили се сви и започна да плаче; първо тихо, после се разхълца звучно. Сърцата на приятелките й се късаха заради нея, но никоя от тях не знаеше какво да каже. Поне А. беше изчезнал — в това бяха сигурни. Стореното от тях може и да беше ужасно, но поне никой нямаше да разбере.

Все пак не трябваше да бъдат толкова сигурни. След всичко, което се беше случило, трябваше да са се научили да вярват на предчувствията си, да вземат насериозно призрачния смях и сенките. Защото онази нощ някой наистина беше там. Наблюдаваше. Изучаваше. Кроеше планове.

И този някой само чакаше удобната възможност да използва всичко това срещу тях.

1.

Отново заедно и е толкова хубаво

В студената съботна вечер в началото на месец март Ариа Монтгомъри седеше до махагоновата кухненска маса в дома на гаджето си Ноъл Кан. Усмихна се на Патрис, личния готвач на семейството, който й поднесе чиния с равиоли в масло от трюфели. До нея седеше Ноъл, а от другата страна на масата господин и госпожа Кан се опитваха да прогонят трите им пудела Реджиналд, Бъстър и Опра, до един носители на награди.

Опра бе получила името си от Ноъл, който като малък бе обсебен от ток-шоуто.

— Толкова се радвам да те видя, Ариа. — Госпожа Кан, внушителна дама е дружелюбни бръчици около сините й очи и диамантени пръстени на стойност стотици хиляди долари, се усмихна искрено на Ариа. И двамата родители на Ноъл се бяха появили в къщата секунди, преди да бъде сервирана вечерята. — Забравихме се вече.

— Ами и аз се радвам да съм тук — отвърна Ариа.

Ноъл я стисна за ръката.

— Аз също се радвам, че си тук. — Той я целуна по бузата.

Полазиха я тръпки. Макар Ноъл Кан, типичното роузуудско момче, играч на лакрос и собственик на рейндж роувър, да не беше точно нейния тип, той бе успял постепенно да спечели Ариа. С изключение на кратката им раздяла отпреди няколко седмици, двамата бяха заедно вече почти година.

Откакто се бяха одобрили, те сериозно наваксваха изгубеното време. Понеделник вечерта отидоха на мач на Филаделфия флайърс и на Ариа дори й хареса; тя надаваше радостни викове, докато отборът вкарваше шайба след шайба. Вторник отидоха да гледат един френски инди-филм, за който Ноъл каза, че подтиквал към размисъл, макар Ариа да беше сигурна, че той просто проявява учтивост. Сряда, четвъртък и петък прекараха в дома на Ноъл, където отпуснати на дивана гледаха „Изгубени“ на дивиди, а по-рано днес бяха излезли да се поразходят след края на страховитата снежна буря.

Патрис се появи отново, носейки салатите, и семейство Кан вдигнаха чаши за наздравица.

— За прекрасния ми съпруг — каза госпожа Кан.

— За най-красивата жена на света — отвърна господин Кан.

Ноъл се престори, че повръща, но Ариа нададе едно възхитено „Ау-у-у“. Беше започнала да опознава семейство Ноъл в годината, когато тръгна с него, и те оставиха в нея впечатлението за двойка, която общува с лекота и все още планира романтични изненади за Деня на Свети Валентин. Родителите на Ариа никога не се бяха държали така, което може би беше причината да се разведат. Тъкмо предишния ден Ариа беше казала на Ноъл какъв късмет е извадил да има родители, които все още се обичат, и приятелят й отвърна, че самият той смята така. Момчетата понякога се държаха твърде глупаво, но Ариа се радваше, че гаджето й разпознава добрата връзка, щом я види.

Госпожа Кан си наля вино.

— И така, какво ново, Ариа? Вълнуваш ли се заради сенатската изборната кампания на бащата на Хана?

— Определено. — Ариа бодна едно равиоли. — Освен това е забавно да гледам Хана по всичките тези телевизионни реклами. — Всъщност изпитваше облекчение, щом зърнеше всяка реклама, която не беше на „Малка сладка убийца“, телевизионният филм за Ариа, Хана, Емили и Спенсър, и сблъсъка им с Истинската Али. Струваше й се, че го повтарят през ден.

— Следващия уикенд ще има голямо парти за събиране на средства за кампанията на господин Мерин — каза, дъвчейки, Ноъл.

— А, да, и ние ще ходим — отвърна госпожа Кан.

Господин Кан се хвана за брадичката.

— Всъщност аз не мога. Ще трябва да отидеш сама.

Жена му изглеждаше изненадана.

— Защо така?

— Имам работна вечеря в града. — Господин Кан изведнъж прояви силен интерес към своето блекбъри, което лежеше до чинията му. — Обзалагам се, че вие, деца, сте адски развълнувани от приближаващото еко-пътуване — додаде той, сменяйки темата. — Майка ти ми разказа за него, Ноъл.

— Очаквам го с нетърпение — възкликна ентусиазирано Ноъл. След няколко седмици повечето от абитуриентите на „Роузууд дей“ щяха да заминат на пътешествие до няколко тропически острова. Това бе отчасти ваканция, отчасти научна екскурзия и Ариа ужасно се радваше, че двамата с Ноъл се бяха одобрили тъкмо навреме. Часовете, които щяха да прекарат заедно, припичайки се на слънцето, й изглеждаха почти като рай.

Входната врата изскърца и в коридора се разнесоха стъпки.

— Ехо? — пропя познат глас със силен акцент.

— Клаудия! — Госпожа Кан се надигна леко от стола си. — Тук сме!

Клаудия, финландската ученичка на разменни начала, която живееше у семейство Кан от малко повече от месец, нахълта в трапезарията. Както обикновено, носеше плътно прилепнала плетена рокля, която разкриваше огромните й гърди и тънкото кръстче. Високите над коляното ботуши подчертаваха слабите й, дълги крака. Платинената й коса се бе разпиляла по раменете, а страстните й, подчертани с ягодово червило устни, бяха разтегнати в усмивка.

— Ехо, Ноъл! — Тя му помаха с пръсти. После погледът й се обърна към Ариа и усмивката й стана кисела. — О! Ти.

— Здравей, Клаудия — произнесе Ариа с чуруликащ глас.

— Искаш ли да хапнеш, Клаудия? — попита енергично госпожа Кан. — Много е вкусно!

Клаудия вирна нос във въздуха.

— Аз добре — отвърна тя с изкуствения си пиджин1 английски. Ариа знаеше със сигурност, че Клаудия говори перфектно английски, но се преструва на малкото невинно чуждестранно момиче, за да може да прави каквото си иска и да й се разминава. — Вече ядох с Наоми и Райли. — След това се завъртя на токчетата си и хукна нагоре по стълбите.

Веднага щом вратата се затръшна, Ноъл погледна ядосано родителите си.

— Тя защо е още тук? Нали казахте, че ще се обадите на програмата по обмен, за да я върнат у дома!

Госпожа Кан цъкна с език.

— Все още ли си ядосан, че ти взе якето назаем?

— Не го е взела назаем. — Гласът на Ноъл се повиши. — Открадна го.

— Ш-ш-шт. — Госпожа Кан погледна към тавана. — Ще те чуе.

Ариа заби поглед в чинията си, злорадствайки тайно.

До скоро тя беше сигурна, че Ноъл иска да спи с Клаудия — че кой не би го искал? Тя изглеждаше като момиче от реклама за бира, и беше подла и манипулативна до мозъка на костите си. А най-лошото беше, че Ноъл не повярва на Ариа, когато тя каза, че Клаудия е луда — той смяташе финландката за сладка, нещастна разменна ученичка, която имаше нужда от прегръдка и защита от Голямата Лоша Америка. Ариа се изпълни с удовлетворение, когато предишната седмица Ноъл бе дошъл при нея и й беше казал, че Клаудия определено не е за него. Смятал я луда и щял да направи всичко възможно, за да я върне обратно във Финландия.

Госпожа Кан сбърчи вежди.

— Клаудия е наша гостенка, Ноъл. Не можем просто да я изхвърлим оттук.

Раменете на Ноъл увиснаха.

— Заставаш на нейна страна срещу мен?

— Просто опитай да се разбираш с нея, скъпи. Пристигането на Клаудия в дома ни е невероятно културно изживяване.

— Както и да е. — Ноъл пусна вилицата в чинията си. — Знаеш ли какво? Не съм гладен.

— Ноъл — възрази госпожа Кан, но той вече се беше отправил към вратата.

Ариа също се изправи.

— Благодаря за вечерята — рече смутено тя. Посегна да отнесе чинията си в кухнята, но Патрис, който чакаше послушно в ъгъла, просто я грабна от ръцете й и я избута навън.

Ариа тръгна след Ноъл нагоре по стълбите и двамата влязоха в дневната на втория етаж, където имаше огромен плазмен телевизор и пет различни конзоли за видео игри. Ноъл грабна два спрайта от малкия хладилник в ъгъла, тръшна се на дивана и започна ядосано да прехвърля каналите.

— Добре ли си? — попита Ариа.

— Просто не мога да повярвам, че не чуват какво им говоря за нея. — Ноъл посочи с палец стаята на Клаудия, която се намираше надолу по коридора.

Ариа искаше да му напомни, че доскоро самият Ноъл не искаше да чуе какво тя му казваше за Клаудия, но може би сега не беше подходящият момент.

— Остават само още няколко месеца, преди Клаудия да се прибере във Финландия, нали? Може би просто не трябва да й обръщаш внимание. Пък и сега, когато си е харесала някой друг, може би ще те остави на мира.

— Господин Фиц ли имаш предвид? — Ноъл повдигна едната си вежда. — Това притеснява ли те?

Ариа се отпусна на дивана и погледна навън през прозореца към къщата за гости, която се намираше в задния двор на семейство Кан. Миналата седмица, когато двамата с Ноъл бяха скарани, Езра Фиц, учителят-гадже на Ариа, се беше върнал в Роузууд с надеждата да я спечели отново. Нещата се бяха развили точно така, както си ги беше фантазирала, откакто Езра беше напуснал града, докато неочаквано фантазията се превърна в кошмар. Когато Ариа не можа да осигури на Езра нужната подкрепа за самочувствието му, той се обърна към Клаудия. Предишната седмица Ариа ги хвана да се натискат в съблекалнята по време на партито след училищното представление на „Макбет“. Оттогава Клаудия се хвалеше гръмогласно, че двамата с Езра се срещат из Роузууд и че са отишли да си търсят апартамент в Ню Йорк, където живееше Езра.