— Не мога да ти благодаря достатъчно за онова, което направи, Питър — каза майката на Спенсър, като мачкаше нервно една салфетка. — Последното нещо, от което се нуждае това семейство, е нови скандали.

— Радвам се, че можах да помогна — каза господин Хейстингс. — Исках да защитя всички ни и мястото на Спенсър в Принстън. — Той я погледна укорително. — Но въпреки това не разбирам къде ти е бил умът. Там е имало човек с пистолет, Спенсър. Ами ако случайно те бяха улучили?

— Не преживя ли достатъчно? — намеси се и госпожа Хейстингс. — Какво трябва да направим, да те заключим в стаята ти, докато завършиш, за да не се забъркваш в нови неприятности?

— Казах, че съжалявам — промърмори Спенсър. За трети път й изнасяха тази лекция.

На вратата се позвъни и госпожа Хейстингс се стресна толкова силно, че едва не изпусна чашата си.

— Кой пък може да е? — изръмжа тя.

— Аз ще отворя. — Спенсър стана от мястото си, дръпна ципа на суичъра си и отиде до вратата, надявайки се, че няма да са ченгетата. През прозореца се виждаше руса коса. Спенсър внезапно спря. Това не беше ли…

Харпър?

Тя отвори вратата. В коридора нахлу студен въздух. Харпър бе закопчала палтото си догоре и носът й беше силно зачервен. Очите й също бяха зачервени, сякаш бе плакала продължително. Ъгълчетата на устните й висяха надолу и в продължение на няколко дълги секунди тя просто мълчеше и гледаше.

— Хм, защо не си в Принстън? — попита предпазливо Спенсър.

Очите на Харпър проблеснаха.

— Защото съм в изпитателен срок. Заради теб.

Спенсър хвърли един бърз поглед през рамо, за да се убеди, че майка й не чува.

— Какво искаш да кажеш?

Харпър сложи ръка на хълбока си.

— Не е ли очевидно? Дисциплинарната комисия ме обвини за организирането на парти с наркотици. — По лицето й премина злобна сянка. — Странна работа, обаче. Спомням си, че ти спомена, че си донесла сладки, в които е имало няколко специални подправки. Всъщност изглеждаше доста горда от себе си.

Спенсър разпери ръце в отбранителен жест.

— Не съм им слагала ЛСД! Някой друг го е направил!

Харпър изсумтя грозно.

— Да бе. Край с теб. Ще се погрижа догодина никой в Принстън да не те приеме.

Стомахът на Спенсър се сви на топка. Отиването в Принстън й се струваше като чудесно ново начало, бягство от Роузууд, и тя бе толкова развълнувана от новото си приятелство с Харпър и другите момичета. Но докато А. върлуваше в живота й, тя никога нямаше да може да продължи напред. Той щеше да я преследва навсякъде.

Есемесите, снимките и клиповете щяха да се появяват бързи и яростни, дори да отидеше в Китай. Дори да излетеше за Луната.

Клипове. Внезапно в главата й проблесна идея.

— Не си отивай още. Искам да ти покажа нещо.

Спенсър отиде до чантата си и извади от нея айфона. После се върна, марширувайки триумфално, при отворената врата. Харпър продължаваше да стои там с раздразнено изражение. Спенсър тикна телефона в лицето й и натисна бутона за пускане. Появи се клипът на Харпър, която потрошаваше „Айви хаус“. Първо свали завесите от стените, после ги наряза. След това изкорми възглавниците. Събори книгите от рафтовете, счупи една ваза и нарисува една картина със спирала за мигли.

Лицето на Харпър се изкриви.

— Това не съм аз.

Спенсър се намръщи.

— Добър опит. — Тя дръпна телефона си, преди Харпър да успее да изтрие клипа. — Не ми се иска да го правя, но ако ме издадеш и аз ще те издам. Едва ли „Айви“ ще погледнат с добро око на вандализма. А и ти нямаш никакво сериозно доказателство, че точно моят сладкиш е бил подправен с наркотици, само онова, което съм ти казала, докато сме били надрусани. Аз от друга страна, имам този клип. Можеш да загазиш още повече.

Самоувереността на Харпър се стопи. Тя отвори и затвори уста няколко пъти, лицето й пламна.

— Хубаво — изплю най-накрая тя. — Но да не си посмяла да кандидатстваш за „Айви“. Аз може и да съм в изпитателен срок, но все още дърпам конците. И ще се погрижа те да стоят колкото се може по-далеч от теб.

— Въобще не ме интересува — отвърна Спенсър, опитвайки се да прозвучи колкото се може по-равнодушно, макар думите на Харпър да я бяха наранили. — И без това никоя от вас не ми харесва.

После затръшна вратата пред лицето на Харпър и сълзи опариха очите й. Всичко й се струваше толкова погрешно и прецакано; идеалният план за живота й се разпадаше на парчета. Тя трябваше да влезе в „Айви“. Това трябваше да е трамплинът й към невероятното бъдеще. Момичетата и момчетата от „Айви“ трябваше веднага да се сприятелят с нея, да се превърнат в хората, които ще познава цял живот. Сега единственият човек в Принстън, който щеше да разтоваря с нея, беше Рифър.

Тя пристъпи от крак на крак. Може пък да не е чак толкова зле. Тя се сети как Рифър си беше паднал по нея на официалната вечеря. Как се развълнува, когато я накара да подуши домашната му марихуана. Когато беше с него, не се налагаше да се преструва. Не трябваше да прави компромиси, за да го спечели.

Рифър бе най-милият човек, когото бе срещнала в Принстън. Ако трябваше да е честна, момичетата в „Айви“ бяха големи… кучки. И прекадено префърцунени. Наистина ли искаше да се мотае с тях?

Спенсър избърса сълзите си и тръгна обратно към кухнята, изпълнена със странно задоволство. Сама щеше да си е съвсем добре.

Може би Рифър бе прав, че гурме клубовете са глупави и надути. Не, че беше прав за всичко. И това не означаваше, че си пада по него.

Докато подминаваше стария кабинет на баща си, тя се усмихна. Добре де, може би наистина го харесваше мъничко. Ако не друго, поне му дължеше извинение. И кой знае, може би щеше да го придружи на следващия протест „Окупирай Филаделфия“. Просто от любезност.

36.

В безопасност

— Добре. Джипиесът показва, че до изхода остава още километър и половина. — Емили погледна към таблото на непознатия й ауди седан. — Завий тук, завий тук!

— Ем, отдавна го видях. — Хана слезе от магистралата в отбивката с надпис „Деснът хил“ и се усмихна разтревожено на Емили. — Добре ли си?

Емили се отпусна в седалката и задъвка кожичката на палеца си. Беше понеделник вечерта и всички се бяха натоварили в колата на доведената сестра на Хана, за да отидат заедно до новата къща на Бейкърови. Не беше нужно да се споменава, че Емили беше нервна. Ами ако стигнеха там само за да разберат, че семейството отново се е преместило? Ами ако отидеха, а бебето беше изчезнало?

Това беше най-ужасното нещо, за което можеше да се сети. Вайълет все още да е в ръцете на А. Може би все още живееше в онзи кошмар.

Възможно ли бе все пак А. да е Истинската Али? Възможно ли бе точно тя да е направила Гейл да изглежда като злодейка, да е откраднала парите от пощенската кутия, да е изпращала есемесите на Спенсър в Принстън, може би дори да е насочила Гейл към предизборната кампания на бащата на Хана? Тя ли беше примамила момичетата в дома на Гейл с надеждата да ги нарани? Наистина ли Али бе изгубила всякакво уважение към човешкия живот?

Разбира се, произнесе тих глас в главата на Емили. Внезапно кръвта й закипя. Това не беше трагичната история на някое объркано момиче, което Емили би могла да спаси — това бе историята на една психопатка, която търсеше всевъзможни начини да се отърве от Емили, дори това да означаваше да нарани невинно дете. Ако Истинската Али беше А., тогава Емили трябваше да направи всичко по силите си, за да й попречи.

Това беше странно осъзнаване. От една страна Емили се чувстваше празна отвътре, сякаш някой бе откраднал един от жизненоважните й органи. От друга страна тя внезапно почувства просветление и за пръв път през живота си виждаше ясно всичко. От това й стана още по-зле — беше помогнала на Истинската Али да избяга. Може би сама си беше виновна за всичко.

Светофарът светна зелено. Хана мина покрай един „Барнс & Нобъл“ и кафене „Старбъкс“. Телефонът на Емили пропя и тя подскочи. Беше есемес от Айзък. „Обмислих нещата и искам да поговорим“, пишеше той.

Когато спряха на един знак стоп, Емили все още гледаше думите на екрана. Това добро послание ли беше… или нещо ужасно? В съзнанието й се появи гневното, отвратено изражение на Айзък, когато бяха в дома на Гейл. Той имаше пълното право да е ядосан, нали? Беше ли казал вече на майка си? Беше ли госпожа Колбърт разказала на всички останали? Щеше ли Емили да се превърне в срама на Роузууд?

Но пък това рано или късно щеше да се случи. Полицията вече беше открила родителите й в Тексас и ги беше уведомила, че дъщеря им е станала свидетелка на убийство. Първия полет, който можеха да хванат, бе на другия ден сутринта и те щяха да са си вкъщи, когато Емили се прибереше от погребението на Гейл. Макар ченгетата да не бяха разкрили тайната на Емили, родителите й щяха да задават въпроси. Може би щеше да е по-добре да им разкаже всичко. Тя трябваше да е човекът, който да им го разкрие. Оставаше й само да се надява, че няма да я убият.

— Ем, това местенце е прелестно — промърмори Ариа. Емили погледна през прозореца. Движеха се по Мейн стрийт в Чеснът хил.

Улицата беше пълна с малки пекарни, кокетни ресторанти, магазини за антични мебели и луксозни бутици. Вляво се издигаше огромна библиотека с голяма детска изложба на витрината, вдясно имаше няколко стари каменни църкви, а около страничните улички изобилстваше от красиво реставрирани стари къщи с градински люлки и паркирани пред тях комбита. Родители разхождаха колички и кучета по тротоарите. Деца тичаха по едно бейзболно игрище.

Емили се усмихна с надежда. Мястото наистина изглеждаше приятно.

„Завийте надясно и ще стигнете до крайната си цел“ — обяви джипиесът. Хана пусна десен мигач и отби към паркинга. Момичетата излязоха от колата и тръгнаха по тротоара, оглеждайки всяка една от старите къщи, покрай които преминаваха.

— Ето я — каза Ариа, когато стигнаха до средата на улицата, и посочи една къща от другата страна. — № 86.

Емили преглътна тежко и се осмели да вдигне очи. Въпросната къща беше боядисана в бяло, имаше черни щори и голяма предна веранда. На стъпалата се виждаше зелена лейка, от цветните лехи надничаха карамфили, а на портичката беше окачен плодов венец.

— Наистина е много приятно, Ем — ахна Спенсър. — По-красиво дори от предишното място.

Тогава Емили видя нещо, което накара сърцето й да подскочи. Зад оградата на задния двор се виждаше долепен гараж. Вратата му беше отворена и разкриваше два пластмасови контейнера за отпадъци, велосипед с десет скорости и бебешка количка. До стената бе опрян бебешки басейн с формата на жаба. Емили притисна длан към устата си и очите й се насълзиха. Детски неща.

Възможно ли бе бебето й наистина да е тук?

И сякаш като по поръчка предната врата на къщата се отвори. Емили изписка и се скри зад Спенсър. Пръв излезе познат слаб мъж със слабо телосложение и пясъчно руса коса.

— Взе ли я? — каза той на някой, който вървеше зад него.

— Аха — обади се женски глас.

Емили надникна иззад рамото на Спенсър тъкмо навреме, за да види как Лизи Бейкър излиза на верандата и затваря вратата зад себе си. Тя изглеждаше свежа и щастлива, носеше черни панталони за йога и маратонки Найк. В ръцете си държеше едно ухилено седеммесечно момиченце с прасковени бузки, облечено в розова плетена рокличка и черни лачени обувчици „Мери Джейн“. Момиченцето размаха ръчички и изгука щастливо. Косата му имаше същия червеникаворус цвят като на Емили.

— О, Господи — рече Емили и очите й се напълниха със сълзи. Това беше нейното бебе. Вайълет. Която изглеждаше красива и щастлива, по-добре, отколкото си беше представяла.

— Ем — беше всичко, което можа да произнесе Ариа. Спенсър хвана ръката на Емили и я стисна. Хана се облегна на рамото й и доволно въздъхна.