След като Емили се обади на Ребека, координаторка по осиновяванията, и й каза, че е направила своя избор, тя хвана влака за Ню Джърси, за да посети Дерик, приятеля си от филаделфийския рибен ресторант „При Посейдон“, където бе работила като сервитьорка. Той бе единственият човек, на когото се бе доверила през лятото; топлите му очи и успокояващо държание й действаха благотворно. Той бе нейният отдушник, нейна опора и тя му беше разказала почти всичко за себе си — от премеждията с А. до влюбването си в Мая Сен Жермен. Понякога съжаляваше гласно, че го натоварва с проблемите си — тя всъщност не знаеше почти нищо за него, — но Дерик просто свиваше рамене и казваше, че в сравнение с нейния живот, неговият е голяма скука.

През уикендите Дерик работеше като градинар в една голяма къща на Чери хил и предложи на Емили да се срещат там. Домът представляваше едно от онези имения с железни порти, къща за гости в задния двор и дълга, завършваща с площад пред къщата автомобилна алея, павирана с красиви синкави камъни, вместо асфалт. Дерик й каза, че собствениците няма да имат нищо против, ако двамата седнат да поговорят в газебото, и точно там Емили му съобщи новината. Той я изслуша мълчаливо и след като тя му разказа всичко, я прегърна силно, което я накара да се просълзи. Дерик бе като изпратен от Бога — беше се появил точно когато Емили имаше нужда от него и изслушваше всичките й проблеми.

Докато разговаряха, задната врата на имението, която гледаше към разкошната веранда с голям правоъгълен плувен басейн, леко се отвори и навън излезе една висока жена с къса руса коса и дълъг, крив нос. Тя веднага забеляза Емили и я огледа от главата до петите — от накъдрената коса до наедрелите гърди и огромния корем. От устата й се разнесе тънък, измъчен писък. Тя прекоси верандата, приближи се до Емили и я погледна с такова тъжно изражение на лицето, че сърцето на момичето се сви.

— В кой месец си? — попита тихо жената.

Емили потрепна. Тъй като беше все още тийнейджърка, повечето хора извръщаха очи при вида на големия й корем, сякаш той бе някакъв огромен тумор. Стори й се странно, че някой може да прояви такъв интерес.

— Ами, някъде към осмия.

В очите на жената се появиха сълзи.

— Това е истинско съкровище. Добре ли се чувстваш?

— Така мисля. — Емили погледна предпазливо към Дерик, но той просто прехапа долната си устна.

Жената протегна ръце.

— Аз съм Гейл. Това е моят дом.

— Аз съм, ъ-ъ-ъ… Хедър — отвърна Емили. С това фалшиво име се бе представяла на всички, с изключение на Дерик. Дори в ресторанта беше регистрирана като Хедър. Снимки на слабата Емили се намираха навсякъде в Интернет, във връзка с историята на Алисън Дилорентис, и Емили с лекота можеше да си представи някакъв клюкарски материал за напредналата й бременност в някой местен блог, който незабавно щеше да доведе до ужасено обаждане от родителите й.

— Голяма си късметлийка — промърмори Гейл, вперила любящ поглед в корема на Емили. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да протегне ръка и да го докосне.

Внезапно усмихнатото лице на Гейл се намръщи и по бузите й потекоха сълзи.

— О, Боже — избъбри тя, след което рязко се обърна и се затича тромаво към къщата, затръшвайки вратата зад гърба си.

Известно време Емили и Дерик седяха мълчаливо, заслушани в бръмченето на косачката от съседния двор.

— Аз ли я разстроих? — попита разтревожено Емили. Жената й се струваше толкова крехка.

Дерик завъртя очи.

— Няма значение. Не се тревожи за това.

И Емили спря да се притеснява. Изобщо нямаше представа, че само няколко седмици по-късно щеше да обещае бебето си на Гейл… а след това щеше да се отметне от думата си.

Пред очите й проблеснаха гневните есемеси, които Гейл й беше пращала в деня, когато Емили остави бебето на прага на семейство Бейкър. „Ще те намеря. Ще те издиря.“ За щастие, така и не бе успяла.

— Емили, скъпа, добре ли си? — попита госпожа Фийлдс, откъсвайки Емили от мислите й.

Момичето се ухапа силно от вътрешната страна на бузата.

— Ами, просто познавам момичето, което живее тук — успя да каже тя, усещайки как бузите й пламват. — Стори ми се, че я видях на прозореца, но очевидно съм сгрешила. Вече можем да тръгваме.

Госпожа Фийлдс погледна към двора.

— Боже, ливадата им изглежда ужасно занемарена — промърмори тя. — Никога няма да успеят да продадат къщата с всичките тези плевели.

Емили потрепна.

— Какво искаш да кажеш, нима продават къщата?

— Обявена е за продажба. Виждаш ли?

Тя посочи към табелата, забита в предния двор. На нея пишеше „ЗА ПРОДАН“ и имаше снимка на посредничката и телефона й. В горния десен ъгъл се мъдреха надписи „СОБСТВЕНИЦИТЕ СЕ МЕСТЯТ“ и „КУПЕТЕ СЕГА!“ Освен това обявяваха, че къщата ще бъде отворена за огледи следващата събота от обяд до към четири часа.

Емили усети как я побиват тръпки. Достатъчно й бе да знае, че къщата е тук, че бебето й е наблизо, за да почувства утеха и облекчение — просто можеше да затвори очи и да си представи къде се намира детето. Но Бейкърови не бяха на почивка — бяха се преместили.

Бебето й бе изчезнало.

5.

Нещата, които се откриват в секцията за биозеленчуци

На следващия ден звънецът сложи край на часа по история на изкуството и всичките двайсет и двама студенти се изправиха едновременно.

— За утре прочетете глава осем! — извика след тях госпожа Китинджър.

Ариа пъхна учебниците си в раницата и тръгна след съучениците си към вратата. Щом се озова в коридора, тя погледна към екрана на мобилния си телефон, който не спираше да мига през последния един час. „Ново Гугъл-предупреждение за Табита Кларк“, пишеше там.

Стомахът й се сви. Тя следеше всички новини, свързани с Табита, преглеждаше профилите на бившите й приятелки, на тъгуващите роднини и на гневните родители, които протестираха срещу пиянските почивки по време на пролетната ваканция. Днес се беше появил материал в един вестник. Заглавието гласеше:

„Бащата на починалата през пролетната ваканция тийнейджърка ще съди курорта в Ямайка, където са сервирали алкохол на дъщеря му.“

Ариа цъкна върху връзката. Видя снимка на Кенет Кларк, бащата на Табита, висок мъж с очила, който ръководеше някакво производство. Той искаше да се сложи край на пиянството сред тийнейджърите и да се налагат наказания на баровете, които предлагат алкохол на непълнолетни. „Иска ми се да знаех какво количество алкохол е имала в кръвта си, когато е загинала“, казваше той. Освен това се цитираше и Греъм Прат, с когото Табита бе ходила преди смъртта си. „Мисля, че е много вероятно в курорта да са й сервирали алкохол, тя очевидно беше много пияна.“

Леле. Ами ако семейството и приятелите на Табита узнаеха по някакъв начин, че причината за смъртта й не беше прекаляването с алкохол? Гърлото на Ариа пресъхна и сърцето й заби ускорено. Почти й беше невъзможно да изкара деня, без да се сеща за невинното момиче, което бе полетяло към смъртта — понякога нощем дори не можеше да заспи и беше изгубила апетит. Но ако бащата на Табита откриеше истината, ако полицията направеше връзка с тях, ако животът на приятелките й бъдеше съсипан заради нещо, което технически беше извършила тя… тогава не знаеше как щеше да продължи да живее.

— Ариа?

Ариа се завъртя и видя Емили зад гърба си. Приятелката й носеше якето на роузуудския отбор по плуване, тесни черни дънки, и по миловидното й луничаво лице се четеше любопитство.

— Ъ-ъ-ъ… здрасти. — Ариа пусна телефона в джоба си. Нямаше нужда да показва статията на Емили и да я кара да се притеснява за нищо. — Какво става?

— Чудех се дали във вторник ще ходиш на предизборната среща с бащата на Хана. — Емили отстъпи встрани, пропускайки няколко момчета от отбора по гребане. — Тя ме попита дали ще ходя.

— Да. — Ариа вече беше уверила Хана, че ще присъства на политическата сбирка на баща й. — Искаш ли да седнем една до друга?

— Ще се радвам. — Емили я стрелна с леката си сълзлива усмивка, която Ариа веднага разпозна. Преди време, когато момичетата бяха част от групичката на Али, Ариа я беше нарекла „усмивката на Йори“. След изчезването на Тяхната Али я беше виждала често по лицето на Емили.

— Какво има, Ем? — попита тихо тя.

Емили заби поглед в маратонките си. Зад гърба й групичка второкурсници се смушкаха игриво. Кирстен Кълън гледаше към витрината с купи и си слагаше червило.

— Вчера минах покрай онази къща на Шип лейн — най-накрая отвърна Емили.

Ариа примигна, припомняйки си значението на улицата.

— Нещо интересно?

Емили преглътна тежко.

— Имаше табела „ЗА ПРОДАН“ на ливадата и къщата изглеждаше празна. Преместили са се. — Брадичката й затрепери, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

— О, Ем. — Ариа я прегърна през раменете. Не й стигаха думи да опише шока, в който бе изпаднала, когато предишното лято Емили й беше признала, че е бременна. Беше й се обадила неочаквано и я беше умолявала да не казва на другите. „Всичко е под контрол — беше казала тя. — Намерила съм семейство, което ще вземе бебето веднага, щом се роди. Просто исках да споделя с някого.“

— Ще ми се да знам защо са си тръгнали — промърмори Емили.

— Не мислиш ли, че в това има смисъл? — попита Ариа. — Изведнъж са се сдобили с бебе. Сигурно е изглеждало много странно на съседите им. Може би са се махнали, за да избегнат въпросите.

Емили се замисли.

— Къде са отишли според теб?

— Защо не се опитаме да ги намерим? — предложи Ариа. — Може би агентът по недвижимите имоти ще знае.

Очите на Емили грейнаха.

— На табелата „ЗА ПРОДАН“ пишеше, че през този уикенд къщата ще е отворена за оглед.

— Ако искаш компания, ще дойда с теб — предложи й Ариа.

— Наистина ли? — Емили изглеждаше облекчена.

— Разбира се.

— Благодаря ти. — Емили прегърна отново Ариа и силно я притисна към себе си. Ариа отвърна на прегръдката, изпълнена с благодарност, че двете отново са толкова близки. Толкова време се бяха избягвали, засрамени от тайните, които споделяха, но това не беше довело до нищо добро. По-добре да се изправят срещу А. заедно. Освен това на Ариа й липсваха добрите приятелки.

Телефонът й иззвъня и Емили се отдръпна от нея, казвайки, че трябва да отива в час. Докато се отдалечаваше по коридора, Ариа погледна екрана и се намръщи. „Обаждане от Мередит.“ Не беше обичайно годеницата на баща й да й звъни.

— Ариа? — изви глас Мередит, когато момичето се обади. — О, Боже, толкова се радвам, че те хванах. — Някъде отзад се чуваше плачът на Лола, детето на Мередит и Байрън. Освен това се разнасяха звуците от удрящи се една в друга чаши и трошащи се чинии. — Наистина имам нужда от помощта ти — продължи тя. Искам довечера да направя за баща ти онези превъзходни спагети, които ядохме в италианския ресторант във Филаделфия, но когато отидох в магазина се оказа, че китайското им зеле е свършило. В Брин Мор има, но точно сега не мога да отида — Лола се е разбунтувала и не ми се иска да влошавам нещата, като я изведа навън. Ще отидеш ли след училище да ми купиш?

Ариа се облегна на стената и се загледа разсеяно в плаката, който напомняше на учениците от горните класове да се запишат за еко-пътуванията.

— Не може ли да остане за утре? — Брин Мор не беше твърде близко.

— Трябва ми точно за довечера.

— Защо? — попита Ариа. — Да не би Байрън да има гости или нещо такова?

Мередит изсумтя раздразнено.

— Забрави. Няма значение.

Но любопитството на Ариа беше събудено.

— Не, сериозно. Какъв е поводът?

Последва продължителна пауза. Мередит въздъхна.

— Добре де, имаме годишнина от първата ни целувка.