Филипа Грегъри - Повелителка на реките

* * *

Когато се събуждам, виждам новия си съпруг, вече буден, да нахлузва панталоните си: бялата му ленена риза е разкопчана чак до широкия му кръст, месестите му космати гърди и големият корем са наполовина изложени на показ. Сядам в леглото и се загръщам в нощницата си.

— Милорд.

— Добро утро, съпруго моя! — казва той с усмивка. — Спахте ли добре?

— Да — казвам. — Мисля, че и вие спахте добре?

— Хърках ли? — пита той развеселено.

— Малко.

— Обзалагам се, че не е било малко. Като гръмотевична буря ли беше?

— Ами да.

Той се ухилва:

— Ще свикнете. Ан казваше, че било като да живееш край морето. Свикваш с шума. Тогава те събужда тишината.

Примигвам, когато споменава мнението на предшественичката ми.

Той заобикаля до моята страна на леглото и сяда тежко върху краката ми.

— Ах, извини ме.

Отмествам се, за да не му преча, и той сяда отново.

— Жакета, аз съм доста по-стар от теб. Трябва да ти кажа, че няма да съм в състояние да те даря със син, нито изобщо с дете. Съжалявам за това.

Поемам си леко дъх и чакам да разбера какво ужасно нещо ще изрече след това. Мислех, че се е оженил за мен, за да се сдобие с наследник. Защо иначе един мъж би искал млада невеста? Той отговаря на този въпрос начаса, още преди да е изречен.

— Нито пък ще ти отнема девствеността — казва тихо. — Първо, аз съм лишен от мъжка сила и затова не мога да го направя лесно; второ, не искам да го правя с теб.

Ръката ми стиска здраво нощницата на гърлото ми. Майка ми ще бъде ужасена, когато научи за това. Ще си навлека толкова много неприятности с баща си!

— Много съжалявам, милорд. Значи не ме харесвате?

Той се изсмива кратко.

— Кой мъж би могъл да не те хареса? Ти си най-изисканото момиче във Франция, избрах те заради красотата и младостта ти — но и заради нещо друго. Имам за теб по-добра задача от това да споделяш леглото ми. Мога да имам всяко момиче във Франция. Вярвам обаче, че ти си годна да направиш нещо повече. Нима не знаеш?

Неразбиращо поклащам глава.

— Мадмоазел каза, че имаш дарба — казва той тихо.

— Пралеля ми ли?

— Да. Казала на чичо ти, че притежаваш дарбата на семейството си, казала, че имаш Зрението. А той го каза на мен.

Замълчавам за миг.

— Не знам.

— Казала, че според нея може и да го имаш. Казала, че е говорила с теб. Чичо ти ми разказа, че те е обучавала, че ти е оставила книгите си, гривната си с талисмани за пророкуване. Че чуваш пеене.

— Казал ви е това?

— Да, и предполагам, че тя ти е оставила нещата си, защото е мислела, че имаш силите да ги използваш.

— Милорд…

— Това не е клопка, Жакета. Не те подмамвам, за да направиш признания.

„Подмамихте Жана“, помислям си.

— Работя за краля си и за своята страна, близо сме до откриването, дай Боже, на еликсира, който пропъжда смъртта и създава философския камък.

— Философския камък ли?

— Жакета, мисля, че сме много близо до откриването на начина за превръщане на желязо в злато. Много сме близо. А после…

Чакам.

— Тогава ще имам достатъчно пари да платя на войската си, за да се пребори за всеки град във Франция. Тогава управлението на Англия може да донесе мир по всичките ни земи. Тогава моят племенник ще може да седи сигурно на престола си, а бедните хора в Англия ще могат да работят за поминъка си, без данъците да ги докарват до нищета. Това ще бъде нов свят, Жакета. Ние ще го владеем. Ще плащаме за всичко със злато, което ще можем да правим в Лондон. Няма да бъдем принудени да копаем за злато в Корнуол или да пресяваме златен пясък в Уелс. Ще имаме страна, по-богата, отколкото в която и да било мечта. И мисля, че само няколко месеца ме делят от откриването му.

— Ами аз?

Той кимва, сякаш го връщам към действителността в това утро след сватбата, която всъщност не е никаква сватба.

— О, да. Ти. Моите алхимици и астролози ми казаха, че се нуждая от човек с твоите дарби. Някой, който да може да гадае, да може с поглед в огледало или във вода да прозре истината, бъдещето. Имат нужда от помощник с чисти ръце и непорочно сърце. Това трябва да бъде жена, млада жена, която никога не е отнемала живот, не е крала, не е познала похот. Когато най-напред те срещнах, току-що ми бяха казали, че не могат да продължат без млада жена, девица, която може да вижда в бъдещето. Накратко, имам нужда от момиче, което може да улови еднорог.

— Милорд…

— Ти каза това. Спомняш ли си? В залата на замъка в Руан? Каза, че си девица, толкова непорочна, че можеш да уловиш еднорог.

Кимвам. Наистина го казах. Иска ми се да не бях.

— Разбирам, че се стесняваш. Сигурно ще побързаш да ми кажеш, че не можеш да правиш тези неща. Разбирам задръжките ти. Но ми кажи само това. Отнемала ли си живот?

— Не, разбира се, че не.

— Извършвала ли си кражба? Дори да е било някаква дрънкулка или дребна монета, принадлежаща на друг човек?

— Не.

— Изпитвала ли си похот към мъж?

— Не! — отвръщам натъртено.

— Предсказвала ли си някога бъдещето, по какъвто и да било начин?

Поколебавам се. Сещам се за Жана и за картата с Обесения, и за колелото на съдбата, което я смъкна толкова ниско. Спомням си пеенето край куличките на замъка в нощта, когато умря Мадмоазел.

— Така мисля. Не мога да съм сигурна. Понякога нещата ме спохождат, но аз не ги призовавам.

— Можеш ли да уловиш еднорог?

От устните ми се изтръгва тих, нервен смях.

— Милорд! Това е просто предание, картина, която виждаме по гоблените. Едва ли ще знам какво трябва да правя…

— Казват, че единственият начин да се улови еднорог е девица да отиде сама в гората, че никой мъж не може да го докосне, но че животното ще дойде при девица и ще положи красивата си глава в скута ѝ.

Поклащам глава:

— Знам, че така се говори, но не знам нищо за еднорозите. Милорд, дори не знам дали съществуват.

— Във всеки случай, като девица ти имаш огромна стойност за мен. Като непорочна дъщеря на рода на Мелузина, като наследница на нейните дарби, ти си безмерно ценна. Като млада съпруга би ми доставила наслада; но нищо повече. Ожених се за теб, за да направиш много, много повече от това просто да лежиш по гръб и да ми доставяш удоволствие. Разбираш ли сега?

— Не съвсем.

— Няма значение. Онова, което искам, е млада жена, чиста по сърце, девица, която ще прави каквото ѝ наредя, която ще бъде моя дотолкова, колкото ако я бях купил като робиня от турските кораби. И точно това имам в твое лице. По-късно ще узнаеш какво искам от теб, ще правиш каквото искам. Но имаш думата ми, че няма да ти сторя зло или изплаша.

Той се изправя на крака, измъква камата от ножницата на колана си и казва:

— Сега трябва да зацапаме чаршафите. А ако някой — майка ти или баща ти — те пита, кажи им, че съм легнал върху теб, че те е заболяло малко, и че се надяваш да сме направили дете. Не казвай нищо за живота, който ще водим. Остави ги да си мислят, че си обикновена съпруга и че съм ти отнел девствеността.

Взема кинжала си и без да каже и дума повече, порязва бързо лявата си китка и кръвта бликва от малкия разрез. Оставя я да потече, после отмята завивките на леглото, без да ми обръща внимание, когато подвивам босите си крака, за да не се виждат, протяга ръка и капва няколко петна червена кръв върху чаршафите. Взирам се в тях, докато петното се разпростира, чувствайки се напълно посрамена, мислейки си, че това е моят брак, който започва с кръвта на съпруга ми, с лъжа.

— Това ще свърши работа — казва той. — Майка ти ще дойде да види това и ще повярва, че съм те обладал. Помниш ли какво да ѝ кажеш?

— Че сте легнал върху мен, че е боляло малко, и че се надявам да сме направили дете — повтарям покорно.

— Това, че ще съхраня девствеността ти, е наша тайна. — Тонът му изведнъж става сериозен, почти заплашителен. — Не забравяй това. Като моя съпруга ти ще знаеш тайните ми, а това е първата, и една от най-важните. Алхимията, гадаенето, девствеността ти — трябва да се закълнеш в честта си, че ще пазиш всички тези тайни и няма да ги издаваш никому. Сега принадлежиш към кралската фамилия на Англия, което ще ти донесе величие, но и ще ти струва скъпо. Трябва не само да се наслаждаваш на богатството, но и да платиш цената.

Кимвам, приковала очи в мрачното му лице.

Той се надига от леглото и доближава кинжала си до долния чаршаф. Без да мисли за цената, отрязва тънка ивица лен. Безмълвно ми го подава и аз го завързвам около китката му върху порязаното място.

— Хубава девойко — казва той, — ще се видим на закуска.

После си нахлузва ботушите и излиза от стаята.

Пътуваме с голяма свита, както приляга на владетеля на Франция, особено на владетел, който държи земите си чрез сила. Пред нас пътува въоръжена охрана, авангард под командването на синеокия оръженосец, за да осигури безопасността на пътя. После, малко по-назад, за да има време вдигнатата от тях прах да се слегне, следваме негова светлост херцогът и аз. Аз яздя зад един снажен страж, седнала на странично седло, с ръце върху колана му. Милорд язди бойния си кон до мен, сякаш за да ми прави компания, но почти не казва и дума.

— Иска ми се да можех да яздя собствен кон — отбелязвам.

Той хвърля поглед към мен, сякаш изобщо е забравил, че съм там.

— Не днес — казва. — Днешната езда ще бъде тежка, а ако възникват проблеми, може да се наложи да яздим бързо. Не можем да се движим с бързината, която може да поддържа една дама, едно момиче.

Не казвам нещо, защото е вярно: не съм особено добра ездачка. После отново се опитвам да завържа разговор с него.

— А защо днешната езда ще бъде тежка, милорд?

За миг той мълчи, сякаш обмисля дали да си направи труда да ми отговори.

— Не отиваме в Париж. Отиваме на север, в Кале.

— Извинете ме, но мислех, че отиваме в Париж. Защо отиваме в Кале, милорд?

Той въздиша, сякаш два въпроса са твърде непоносимо бреме за един мъж.

— В гарнизона в Кале е имало метеж сред моите войници, вербувани и командвани от мен. Проклети глупци. Отбих се там, когато идвах към теб. Обесих подстрекателите. Сега се връщам, за да се уверя, че останалите са си взели поука.

— Обесили сте войници на път за сватбата ни?

Той обръща тъмния си поглед към мен:

— Защо не?

Наистина не мога да кажа защо не, просто ми се струва твърде противно. Правя лека гримаса, после се извръщам. Той се изсмива кратко и казва:

— За вас е по-добре гарнизонът да бъде сигурен. Кале е скалата, на която се опираме. Всички владения на Англия в северна Франция зависят от това, че държим Кале.

Продължаваме мълчаливо. Той не казва почти нищо, когато спираме да се нахраним по пладне, само пита дали съм много уморена, а когато отговарям отрицателно, той се погрижва да се нахраня, а след това ме качва отново на страничното седло за останалата част от пътуването. Оръженосецът се връща, отривисто сваля пред мен шапка с нисък поклон, а после започва да шепне на негова светлост, съветвайки се бързо с него, след което всички се подреждаме и продължаваме нататък.

Вече е паднал здрач, когато виждаме яките крепостни стени на Кале да се извисяват от обвитата в мъгли морска шир пред нас. Навсякъде наоколо земята е насечена от канали, разделени с малки шлюзове, всеки от тях покрит с кълбяща се мъгла. Оръженосецът на негова светлост се връща, когато знамето върху най-горната кула на крепостта се свежда за поздрав, и големите порти пред нас се люшват и се разтварят.

— Скоро ще бъдем у дома — казва ми той бодро, докато обръща коня си кръгом.

— Това не е мой дом — отбелязвам кратко.

— О, ще бъде — казва той. — Това е един от най-големите ви замъци.

— Насред метеж?

Той поклаща глава:

— Метежът вече приключи. На гарнизона не беше плащано от месеци, затова войниците взели вълната от търговците в Кале, откраднали я от складовете им. После търговците платили, за да си получат обратно стоката, а сега негова светлост херцогът ще им върне парите. — Той се усмихва широко, когато вижда озадаченото ми изражение. — Това е нищо. Ако бяха платили навреме на войниците, никога нямаше да се случи.

— Тогава защо негова светлост е екзекутирал някого?

Усмивката му помръква.

— За да помнят, че следващия път, когато заплащането им закъснее, трябва да чакат неговото благоволение.

Хвърлям поглед към съпруга си от другата страна, който слуша мълчаливо.