— А какво ще стане сега?

Наближаваме стените, войниците се строяват, за да ни посрещнат, тичат надолу по стръмния хълм от замъка, който се издига в центъра на града, охранявайки пристанището на север и блатистите земи на юг.

— Сега ще отпратя войниците, които са откраднали стоките, ще освободя командира им, и ще назнача нов комендант на Кале — казва кратко съпругът ми. Поглежда покрай мен към оръженосеца. — Това ще бъдете вие.

— Аз ли, милорд?

— Да.

— За мен е чест, но…

— Възразявате ли?

— Не, милорд, разбира се, че не.

Съпругът ми се усмихва на принудения да замлъкне млад мъж:

— Това е добре. — На мен казва: — Този млад мъж, мой оръженосец и приятел, сър Ричард Удвил, се е сражавал в почти всички кампании тук, във Франция, и беше посветен в рицарско звание на бойното поле от моя брат, покойния крал. Баща му също беше на служба при нас. Той няма още и трийсет години, но не познавам по-предан или по-надежден човек. Той може да командва този гарнизон и аз съм сигурен, че докато е тук, няма да има никакви метежи и никакви оплаквания, дори никакви дребни кражби. И заповедите ми няма да бъдат оспорвани. Вярно ли е това, Удвил?

— Съвсем вярно, сър — казва той.

А после тримата минаваме през тъмния, кънтящ вход на крепостта и продължаваме нагоре по калдъръмените улици, покрай обесените метежници, които се люлеят безмълвно на бесилките, край кланящите се граждани, до замъка на Кале.

— Тук ли трябва да остана сега? — пита Удвил, сякаш се интересува просто къде ще пренощува.

— Не още — казва съпругът ми. — Имам нужда от вас до себе си.

Оставаме само за три нощи — време, достатъчно, за да може съпругът ми да уволни половината войници от гарнизона и да повика от Англия други, които да ги заместят, достатъчно дълго, за да предупреди командира им, че ще бъде заменен от сър Ричард Удвил, а после потегляме отново с тропот надолу по калдъръмените улици, излизаме през портата и поемаме на юг, по пътя за Париж: Удвил отново е начело на отряда, аз — върху тромаво пристъпващия кон на войника, а съпругът ми — потънал в мрачно мълчание.

Яздим два дни, преди да видим господарската къща на имението Батьолиер, издигаща се над безлюдната крайградска околност. Зад имението има разорани ниви и малки мандри, които постепенно отстъпват място на заобикалящите градските стени малки зеленчукови градини със зеленчуци за продан. Влизаме през северозападната порта, близо до Лувъра, и виждаме веднага моя парижки дом, Отел дьо Бурбон, една от най-величествените къщи в града, както приляга на владетеля на Франция. Намира се до кралския дворец Лувър и гледа на юг, към реката. Прилича на сграда от марципан, цялата в кулички и покриви, кули и балкони. Трябваше да предположа, че ще е величествена сграда, след като видях замъка на негова светлост в Руан; но когато стигаме до големите порти, се чувствам като принцеса в приказка, която въвеждат в крепостта на някой великан. Навсякъде наоколо се простира укрепена стена, а на всяка порта има караулна будка, което ми напомня, ако има опасност да забравя, че моят съпруг може и да е владетелят тук, но не всички го признават за представител на богопомазания крал. Онзи, когото мнозина предпочитат да наричат крал на Франция, е недалеч, в Шинон, наблюдава отблизо земите ни и подклажда неприятности. Онзи, когото ние наричаме крал на Франция и Англия, е на сигурно място в Лондон, но е твърде беден, за да изпрати на моя съпруг парите и войската, които са му нужни, за да държи тези вероломни земи в подчинение, твърде слаб, за да заповяда на своите лордове да дойдат да се бият под нашия флаг.

Негова светлост ми дава няколко дни свобода, за да се ориентирам в новия си дом, да открия кутията с накитите на предишната херцогиня и гардеробната ѝ, пълна с кожи и изящни рокли, а после идва в стаята ми след утринната молитва и казва:

— Ела, Жакета, днес имам работа за теб.

Следвам го, подтичвайки като кученце по петите му, докато ме води през галерията, където изобразените върху гоблените богове ни гледат надменно, до двойната врата в дъното ѝ, охранявана от двама въоръжени войници, където стои и неговият оръженосец, Удвил, облегнат на перваза. Когато ни вижда, той скача и ми се покланя ниско.

Стражите разтварят със замах вратите и ние влизаме вътре. Не зная какво съм очаквала: със сигурност не и това. Първо се вижда стая с размерите на голяма зала, но с вид на библиотека в манастир. Навсякъде има лавици от тъмно дърво, а по тях се виждат свитъци и книги, заключени зад месингови решетки. Има високи маси и високи столове, можеш да седнеш на някое писалище, да разгърнеш някой свитък и да го четеш спокойно, без да бързаш. Има маси, приготвени за работа, с мастилници и подострени пера и листове хартия, готови за водене на бележки. Никога не съм виждала подобно нещо извън някое абатство, и поглеждам съпруга си с ново уважение. Похарчил е за това цяло състояние: всяка една от тези книги сигурно е струвала колкото накитите на херцогинята.

— Имам най-прекрасната сбирка от книги и ръкописи извън владенията на Църквата в Европа — казва той. — Както и собствени преписвачи. — Посочва към двама млади мъже, застанали от двете страни на един пулт. Единият напевно реди непознати думи, четейки от един свитък, докато другият старателно пише.

— Превежда от арабски — пояснява съпругът ми. — От арабски на латински, а от латински — на френски или английски. Маврите са източник на огромни познания, във всички клонове на математиката, във всички клонове на науката. Купувам свитъците и лично се грижа да бъдат преведени. Именно така постигнахме напредък в търсенето на познания. Защото се добрах до извора. — Той внезапно се усмихва, явно доволен от присъствието ми. — Точно както с теб. Стигнах до самия извор на загадките.

В центъра на стаята е поставена голяма дъска, оцветена, цялата покрита с релефни резби. Възкликвам възхитено и се приближавам да я разгледам. Очарователна е, като малка държава, ако човек би могъл да я гледа от горе, летейки високо над нея като орел. Това е Франция: различавам външната стена на Париж, и течащата през него Сена, оцветена в яркосиньо. Виждам Ил дьо Пари — малък лабиринт от постройки, самият той с формата на плаващ по реката кораб. После виждам как е разделена сушата: горната половина на Франция е оцветена в цветовете на Англия — бяло и червено, а долната половина е оставена празна, знамето на Арманяк се вижда там, където е Шарл, мнимият крал, в неговите земи в Шинон. Поредица от дупчици показва къде са били ожесточено и набързо забождани флагчетата в плана, бележещ триумфалния, победоносен поход на Жана д’Арк през половин Франция, отвел я само преди две години чак до самите стени на Париж.

— Цяла Франция ни принадлежи по право — казва съпругът ми, загледан ревниво в зелените земи, които водят надолу към Средиземно море. — И ще я получим. Ще я получим. Ще я завоювам в името на Бог и на крал Хари.

Надвесва се напред.

— Ето виж, ние настъпваме — казва, като ми посочва английските флагчета с кръста на свети Георги, покриващи източна Франция. — А ако херцогът на Бургундия ни остане верен и добър съюзник, можем да си възвърнем земите в Мен. Ако дофинът бъде достатъчно глупав да нападне херцога — а мисля, че е — и ако успея да убедя херцога двамата да тръгнем на бой едновременно… — той млъква посред изречението, когато вижда, че гледам нагоре. После казва: — О, това са моите планети — сякаш притежава и нощните небеса така безспорно, както владее Франция.

От кръстосаните греди на тавана висят красиви сребърни сфери, някои — обградени със сребърни ореоли, някои — с носещи се близо около тях други мънички топки. Гледката е толкова красива, че забравям напълно за картата и за флагчетата, които бележат военни кампании, и плясвам с ръце:

— О, колко красиво! Какво е това?

Ричард Удвил сподавя смеха си.

— Не е за забавление — казва строго съпругът ми. После кимва на един от писарите. — Е, добре — покажете на херцогинята разположението на небесните тела при раждането ѝ.

Младият човек пристъпва напред:

— Извинете ме, ваша светлост, кога сте родена?

Изчервявам се. Подобно на почти всички момичета, и аз не знам рождената си дата: родителите ми не са си дали труда да отбележат деня и часа. Зная само годината и сезона, а зная сезона само защото на майка ми много ѝ се ядели аспержи, докато ме носела в утробата си, и тя твърди, че ги яла твърде зелени и стомашните болки предизвикали раждането ми.

— Пролетта на 1416-та — казвам. — Мисля, че през май.

Той измъква от библиотеката един свитък и го разстила върху високото писалище. Гледа го внимателно, после посяга и дръпва един от лостовете, после втори, сетне — трети. Изпадам във възхита, когато топките, със своите ореоли и по-малките въртящи се около тях топки, се спускат от гредите и леко се завъртат, докато се озовават, леко полюшвайки се, на местата в небето, които са заемали в момента на моето раждане. Разнася се сладък, звънтящ звук, и аз виждам, че към конците, които ги задвижват, са прикрепени мънички сребърни камбанки, така сферите пеят, докато заемат местата си.

— Мога да предскажа какво ще е разположението на планетите, преди да започна битка — казва съпругът ми. — Тръгвам на поход само когато ми предскажат, че звездите са благосклонни. Но са нужни цели часове, за да се изчисли това на хартия, и е лесно да се сгреши. Тук построихме механизъм, толкова красив и надежден, колкото го е създал Бог, когато е поставил Своите звезди в небето и ги е задвижил. Създадох машина, подобна на творенията на самия Бог.

— Можете ли да правите предсказания с тях? Можете ли да узнаете какво ще се случи?

Той поклаща глава:

— Не така, както се надявам да направиш ти за нас. Мога да разбера кога моментът е назрял, но не и естеството на резултата. Мога да определя, че нашата звезда е във възход, но не и изхода от конкретна битка. Изобщо не бяхме предупредени за вещицата от Арк.

Писарят печално накланя глава.

— Сатаната я скри от нас — казва той простичко. — Нямаше мрак, нямаше комета, нямаше нищо, което да предизвести издигането ѝ, и нищо не беляза смъртта ѝ, хвала на Господа.

Съпругът ми кимва, пъхва длан под ръката ми и ме отвежда от масата, край която стои писарят.

— Брат ми беше подвластен на Марс — казва той. — Топлина и огън, горещина и суша: беше човек, роден да води и печели битки. Синът му е влажен и студен, човек млад на години, но като дете в сърцето си, влажен като кърмаче, което пие мляко и подмокря пелената си. Трябва да чакам звездите да вдъхнат огън в неговата кауза, трябва да издирвам оръжия, които да сложа в ръката му. Той е мой племенник, трябва да го напътствам. Аз съм негов чичо, а той е мой крал; трябва да го превърна в победител. Това е мой дълг; това е съдбата ми. Ще ми помогнеш и за това.

Удвил изчаква за миг, после, тъй като негова светлост изглежда дълбоко потънал в мисли, отваря вратата към следващата стая, бута я да се разтвори широко и се отдръпва назад, за да можем да минем. Влизам в стаята с каменен под и носът ми изтръпва от странните миризми. Усеща се полъх, подобен на мирис от ковачница — на горещ метал, но се долавя и нещо кисело и остро. Въздухът люти от дим, който гложди очите ми. В центъра на стаята има четирима мъже, облечени в кожени престилки, пред тях проблясват огньове от дървени въглища в малки мангали, поставени в каменни пейки; бронзови съдове къкрят като гърнета със сос. Зад тях, през отворената врата, която води към вътрешен двор, виждам голо до кръста момче, което разпалва с духало една пещ, подгряваща голям отвор, подобен на фурна за хляб. Поглеждам през стаята към Удвил. Той ми кимва успокоително, сякаш за да ми каже: „Не се страхувайте.“ Но в стаята лъха на сяра, а пещта отвън пламти като входа към пъкъла. Отдръпвам се и съпругът ми се присмива на бледото ми лице.

— Няма от какво да се страхуваш, казах ти, че няма да има от какво да се боиш. Тук работят по рецептите, тук изпробват един еликсир, а после друг. Там, отвън ковем металите и ги носим да бъдат изпробвани. Тук ще правим сребро и злато, тук ще създаваме самия живот.

— Толкова е горещо — изричам немощно.

— Това са огньовете, които карат водата да се превръща във вино — обяснява той. — Те карат желязото да се превръща в злато, те вдъхват живот на пръстта. Всичко на този свят достига състояние на чистота, на съвършенство. Тук е мястото, където ускоряваме постигането на това състояние, тук е мястото, където ние осъществяваме онези промени в металите и водите, които самата земя извършва в дълбоките си недра, в течение на столетия, с топлина като онази, при която от яйцето се излюпва пиле. Ние увеличаваме горещината, ускоряваме промените. Тук можем да изпробваме онова, което знаем, и да се надяваме да научим нови неща. Това е самото сърце на делото, на което съм посветил живота си.