— Веднъж месечно! — обажда се внезапно алхимикът. — Както казах в началото, милорд, тя трябва да говори, когато нейната стихия се надига. В навечерието на новолунието. Тя е създание на луната и водата, ще вижда най-ясно и ще говори най-ясно, когато луната започва да се издига. Трябва да работи в тези дни, под наливащата се луна.

— Би могла да идва тук вечер, на лунна светлина. — Съпругът ми мисли на глас. — Това може и да помогне. — Той ме поглежда критично, докато се облягам назад в стола, с ръка върху пулсиращото чело. — Прав сте — казва на Удвил. — Поискахме от нея твърде много, твърде скоро. Извеждайте я на езда, извеждайте я долу край реката. А другата седмица потегляме за Англия: можем да се придвижваме на кратки преходи. Тя е бледа, има нужда да си почива. Изведете я тази сутрин. — Усмихва ми се: — Не съм суров господар, Жакета, макар да има много за вършене и да бързам да го свърша. Можеш да имаш известно време на свое разположение. Върви в конюшните, ще видиш, че съм оставил там една изненада за теб.

* * *

Изпитвам такова облекчение да изляза от стаята, че не се сещам да благодаря, и едва когато затварят вратата зад нас, започвам да изпитвам любопитство.

— Какво ми е оставил негова светлост в конюшните? — питам Удвил, който ме следва, на половин крачка зад мен, надолу по кръглото стълбище от галерията до вътрешния двор, докато минаваме по калдъръма на вътрешния двор, покрай оръжейната, към двора на конюшнята. Слуги, които носят зеленчуци към кухните, и касапи, преметнали на рамо големи говежди бутове, отстъпват, за да ми направят път, и се кланят. Доячките, които пристигат от пасищата с кофи, поклащащи се на кобилиците им, правят толкова ниски реверанси, че ведрата им изтракват по калдъръма. Не ги поздравявам: вече почти не ги забелязвам. Херцогиня съм само от няколко седмици, а вече съм свикнала с дълбоките поклони, с които ме посрещат, където и да отида, и с почтителното шепнене на името ми, докато отминавам.

— Какво би ви се искало най-много? — пита ме Удвил. Той, във всеки случай, не изпълнява службата си към мен в благоговейно мълчание. Притежава увереност, породена от факта, че още от момче е дясна ръка на съпруга ми. Баща му е служил на английския крал Хенри V, а след това — на моя съпруг, херцога, и сега Удвил, възпитан в служба на херцога, е най-довереният и най-обичан от всички негови приближени, комендант на Кале, който държи в ръцете си ключовете на Франция.

— Нова носилка? — питам. — Със златни завеси и кожи?

— Може би. Наистина ли бихте искали това повече от всичко друго?

Поколебавам се:

— Кон ли ми е приготвил? Нов кон, мой собствен?

Той придобива замислено изражение:

— Какъв цвят кон би ви харесал най-много?

— Сив! — изричам с копнеж. — Прекрасен сив кон на тъмни петна, с грива като бяла коприна, и тъмни, интересни очи.

— Интересни ли? — Той сподавя смеха си. — Интересни очи?

— Знаете какво имам предвид — очи, които гледат така, сякаш кобилата може да те разбере, сякаш мисли.

Той кимва:

— Всъщност аз наистина знам какво имате предвид.

Улавя ме под ръка, за да ме преведе покрай каруца, натоварена с пики; минаваме покрай оръжейната, и отговорникът за оръжията точно отмята нова доставка. Разтоварват стотици, хиляди пики: сезонът за военни кампании започва отново. Нищо чудно, че съпругът ми ме настанява пред огледалото за гадаене всеки ден, за да ме пита накъде е най-подходящо да насочим атаката си. Ние сме във война, постоянно във война, и никой от нас не е живял в мирна страна.

Минаваме през арката до конюшните и Удвил отстъпва назад, за да види лицето ми, докато оглеждам двора. Всеки от конете в домакинството има собствено отделение с изглед на юг, така че светлият камък се затопля в течение на деня. Виждам четирите едри бойни коня на съпруга си, чиито глави кимат над вратичките. Виждам силния кон на Удвил за турнирите, и другите му коне, за лов и носене на съобщения, а после виждам, по-дребна от всички тях, със светли уши, които леко мърдат ту на една, ту на друга страна, съвършено оформената глава на сива кобила, толкова светла, че изглежда почти сребърна в слънчевата светлина на двора.

— Моя ли е? — прошепвам на Удвил. — За мен ли е?

— Ваша е — казва той почти благоговейно. — Толкова прекрасна и със също такова високо потекло като господарката си.

— Кобила?

— Разбира се.

Отправям се към нея, и тя наостря уши, заслушана в стъпките ми и в гальовния ми глас, докато приближавам. Удвил пъха кора хляб в ръката ми, а аз обхващам с поглед тъмните, влажни очи, красивата глава с фини очертания, сребристата грива на кобилата, която описах, изправена пред мен, сякаш съм направила магия и съм я призовала със силата на желанието си. Протягам ръка и тя я подушва с разширени ноздри, а след това поема с бърни лакомството от ръката ми. Мога да усетя мириса на топлата ѝ козина, дъха ѝ, лъхащ на овес, успокоителния мирис на обора зад нея.

Удвил ми отваря вратата на конюшнята и аз без колебание пристъпвам вътре. Кобилата се отмества леко, за да ми направи място, обръща глава и ме подушва — роклята ми, колана, влачещите се ръкави, а след това раменете, врата и лицето. И докато ме души, аз се обръщам към нея, сякаш сме две животни, които се опознават. После бавно, внимателно протягам ръка и тя навежда глава, за да я погаля.

Шията ѝ е топла, козината — мека и гладка като коприна, кожата зад ушите ѝ е нежна и мека, тя ми позволява да подръпна леко гривата ѝ, да я погаля по муцуната, а после повдига глава и аз докосвам разширените ѝ ноздри, меката деликатна кожа на муцуната ѝ, топлите ѝ мускулести бърни, и да обгърна със свита длан плътната извивка на шията ѝ.

— Това любов ли е? — пита тихо Удвил от вратата. — Защото оттук прилича на любов.

— Любов е — прошепвам.

— Първата ви любов — пожелава да се увери той.

— Моята единствена любов — прошепвам на кобилата.

Той се засмива като отстъпчив брат.

— Тогава трябва да съчините поема и да идвате и да ѝ пеете като жена-трубадур, като trobairitz6. Но как е името на вашата прекрасна дама?

Поглеждам я замислено, докато тя се отдалечава тихо от мен и лапва хапка сено. От смачканата трева се разнася ухание на ливада.

— Мъркюри7 — казвам. — Мисля, че ще я кръстя Мъркюри.

Той ме поглежда малко странно.

— Това не е особено подходящо име. Алхимиците все говорят за Меркурий — казва. — Бог, който мени формата си, вестител на боговете, една от трите важни съставки на тяхната работа. Понякога Меркурий — живакът — помага, друг път — не; той е подобен на Мелузина, водната богиня, която също мени своя облик. Той е пратеник, от чиито услуги трябва да се възползвате, когато няма никой друг; но невинаги надежден.

Свивам рамене:

— Не искам повече алхимия — настоявам. — Не и в двора на конюшнята, нито където и да било другаде. Ще я наричам Мери, но ние с нея ще знаем истинското ѝ име.

— Аз също ще знам — казва той; но аз вече съм му обърнала гръб и измъквам стиски сено, за да ги дам на кобилата.

— Вие не сте от значение — отбелязвам.

* * *

Яздя кобилата си всяка сутрин, с въоръжен ескорт от десетима мъже пред мен и десетима — отзад, и Удвил до мен. Минаваме през улиците на Париж, извръщайки поглед от просяците, умиращи от глад в канавките, и не обръщаме внимание на хората, които протягат умолително длани към нас. В града се шири ужасяваща нищета, околността е почти опустошена, фермерите не могат да откарат произведеното до пазарите, а едната или другата армия постоянно тъпчат посевите. Мъжете бягат от селата си и се крият в горите от страх да не бъдат взети като войници или обесени като предатели, затова няма кой друг да обработва нивите освен жените. В града хлябът струва повече, отколкото човек би могъл да припечели, освен това няма друга работа освен войнишкото занятие, а англичаните отново закъсняват със заплащането на войската. Удвил дава заповеди да яздим по улиците в лек галоп не само поради страх от просяци, но и поради страх от болести. Предшественицата ми, херцогиня Ан, умря от треска, след като бе посетила болницата. Сега негова светлост заявява, че не ми позволява дори да говоря с някой бедняк, а Удвил ме превежда припряно през улиците и аз не мога да си поема дъх, докато не излезем от градските порти, прекосявайки онова, което някога е било изпълнени с работници градини — плодородната обработваема земя, която се простира между градските стени и реката. Едва тогава Удвил заповядва на въоръжените мъже да спрат, да слязат от конете и да ни изчакат, докато двамата поемаме надолу до реката, по крайбрежната пътека, откъдето се теглят баржите, и слушаме шума на водата, сякаш сме семейна двойка, излязла на езда из мирна околност.

Яздим един до друг, като приятели, и не говорим за нищо важно. Удвил ми помага с ездата: никога не съм яздила такъв хубав кон като Мери, и той ми показва как да седя изправена на седлото и да я пришпорвам, така че да извие шия и да удължи крачка. Показва ми как самият той язди, когато конницата се впуска в атака, приведен ниско над шията на коня си, като ме изпреварва надолу по пътеката и потегля с гръмък тропот отново към нас, спирайки в последния момент, така че Мери се подплашва, тръгва с рамото напред и танцува на едно място. Учи ме да скачам с кобилата, като слиза от коня си, за да довлече клонки напряко върху пустия път, струпвайки ги все по-високо и по-високо, докато увереността ми се засилва. Учи ме на упражненията, на които го е учил неговият баща по пътищата на Англия: ездови упражнения за подобряване на равновесието и увереността: да седя странично, като момиче, което язди на допълнително седло, да се отпускам назад, легнала върху коня, със седлото под кръста ми, докато конят подтичва, после да седна изправена и да протегна първо едната си ръка, а после другата към небето, да се навеждам ниско, за да докосна стремената — всичко, което кара коня да привикне с мисълта, че трябва да се движи спокойно и сигурно, каквото и да прави ездачът, каквото и да се случва около него.

— Неведнъж конят ми ме е отнасял до безопасно място, когато съм бил ранен и не съм имал понятие къде отиваме — казва Ричард. — А баща ми носеше знамето пред Хенри V Английски, и затова яздеше в галоп през цялото време, само с една ръка върху поводите. Вие никога няма да яздите в битка, но можем да попаднем в беда тук или в Англия, затова е добре да сте уверена, че Мери ще ви пренесе през всичко.

Слиза от коня, взема стремената ми и ги кръстосва пред мен, за да не пречат.

— Ще изминем една миля в тръс, без стремена. За да подобрите равновесието си.

— Как е възможно да попаднем в беда? — питам, докато той се качва отново на коня си.

Той свива рамене:

— Само преди няколко години имаше план да устроят засада на херцога, когато се връщаше в Париж, и тогава той и херцогиня Ан трябваше да хванат горските пътеки и да заобиколят вражеския лагер. Освен това научих, че сега пътищата в Англия са също толкова несигурни, колкото и онези във Франция. По всички английски пътища има крадци и пътни разбойници, а близо до крайбрежието пък има пирати, които слизат на суша, вземат пленници и ги продават в робство.

Потегляме ходом. Настанявам се по-удобно на седлото, и ушите на Мери се насочват напред.

— Защо кралят на Англия не охранява бреговете си?

— Той е още дете и страната се управлява от другия му чичо, Хъмфри, херцог на Глостър. Негова светлост и херцогът на Глостър са чичовци на краля, регенти на Франция и Англия, докато кралят поеме в свои ръце властта.

— Кога ще го направи?

— Всъщност досега трябваше вече да го е направил — казва Удвил. — Той е на дванайсет години; все още момче, но достатъчно възрастен, за да управлява с добри съветници. И беше коронясан в Нотр Дам, в Париж, както и в Англия, разполага с парламент и съвет, чиито членове са дали клетва да му се подчиняват. Но той е напътстван от чичо си, херцог Глостър, и всичките му приятели; после обаче се случва другият му родственик, кардинал Боуфорт, много влиятелен и убедителен човек, да го принуди да промени решенията си. Двамата го тласкат ту в една, ту в друга посока, и той никога не се вижда с нашия господар, херцог Бедфорд, който не може да направи друго освен да му пише, опитвайки се да го накара да се придържа към един път. Твърди се, че кралят изпълнявал волята на онзи, който е говорил с него последен.

— Но във всички случаи, дори той да беше по-зрял и по-уверен, пак нямаше да има пари да плати нови защитни укрепления откъм морето, пък и английските лордове не прилагат закона навсякъде из земите си, както би трябвало. Сега ще яздим в тръс.

Изчаква ме да притисна с крака хълбоците на Мери, и тя потегля напред в тръс, докато аз седя тежко, като охранен рицар, потънала дълбоко в седлото.