— Това е добре — казва той. — Сега тръгнете напред в лек галоп.

— Казахте тръс!

— Справяте се толкова добре — казва той с широка усмивка. Пришпорвам Мери да продължи и тя потегля в чевръстия си, лек галоп. Малко се страхувам, когато стремената ги няма, за да ги използвам за равновесие, но той е прав — успявам да седя на седлото и да притискам Мери с крака, докато яздим в лек галоп по крайбрежния път, докато той ми дава знак с ръка да забавя, после да спра.

— Защо трябва да уча това? — питам задъхано, докато той отново слиза от коня, за да върне стремената ми по местата.

— В случай, че изгубите стремената, или едното се счупи, или ако се наложи да потеглим на коне някой път, когато можем да намерим коне, но не и седла. Добре е да бъдете подготвена за всичко. Утре ще упражняваме езда без седло. Ще направя от вас съвършена ездачка. Вече може да ви се има доверие, че ще издържите по време на дълга езда.

Той се мята отново на собственото си седло и насочваме конете към дома.

— А защо английските лордове не прилагат управлението на закона из цялата страна? — питам, връщайки се към нашия разговор. — Във Франция има две законни управления, двама крале. Но поне благородниците се подчиняват на кралете, които управляват в тяхната част от страната.

— В Англия всеки благородник си създава собствено малко феодално владение — казва той. — Използват тревожните времена като прикритие, за да служат на собствените си интереси, да се сдобиват със собствена земя, да воюват със съседите си. Когато младият крал все пак реши да поеме властта, ще открие, че трябва да отправи предизвикателство към същите хора, които би трябвало да бъдат негови приятели и съветници. Тогава ще има нужда от негова светлост херцога до себе си.

— Ще трябва ли да заминем за Англия и да живеем там? Ще трябва ли да живея в Англия? — питам тревожно.

— За мен това е родината — казва той простичко. — Един акър от Англия, дори в най-лошото си състояние, струва колкото десет квадратни мили от Франция.

Поглеждам го неразбиращо и казвам:

— Всички вие, англичаните, сте еднакви. Всички си мислите, че се радвате на особена Божия благословия, само защото сте разполагали с дълги лъкове при Азенкур.

Той се засмива:

— Наистина сме благословени — казва. — Прави сме, когато го мислим. Осенени сме от Божията благословия. Може би, когато отидем в Англия, ще имам време да ви покажа дома си. Тогава може би ще се съгласите с мен.

Изпитвам лека тръпка на удоволствие, сякаш предстои да ми се случи нещо прекрасно.

— Къде е домът ви? — питам.

— Графтън, Нортхамптъншър — казва той, и долавям обичта в гласа му. — Вероятно най-красивите земи в най-хубавата страна на света.

* * *

Правим още един опит за гадаене в огледалото, преди то да бъде опаковано, за да пътува с нас, когато потеглим към Англия. Негова светлост много иска да предскажа дали за него е безопасно да напусне Франция. Претендентът на Арманяк няма нито пари, нито армия, и е зле съветван от своята свита от фаворити, но въпреки това милорд Джон се страхува, че ако отиде в Англия, няма да има кой да опази Франция от този човек, който претендира да бъде неин крал. Напълно се провалям в съпружеския си дълг да го посъветвам: не виждам нищо. Слагат ме да седна на един стол и аз се взирам в ярката отразена светлина на свещите, докато главата ми се замайва и, макар да съм далеч от припадък, има сериозна опасност да заспя. В продължение на два часа негова светлост стои зад мен и ме разтърсва за рамото, когато види главата ми да клюма, до момента, в който алхимикът изрича тихо: „Не мисля, че Зрението ще я споходи днес, милорд.“ Тогава херцогът се обръща и излиза с тежки крачки от стаята, без да ми каже нито дума.

Алхимикът ми помага да стана от стола, а Удвил духва свещите и отваря капаците на прозорците, за да прогони от стаята миризмата на дим. Малката, сърповидна нова луна ме гледа, аз ѝ правя реверанс, преобръщам монетите в малката кесия, окачена на колана на роклята ми, и си намислям желание. Алхимикът се споглежда с Удвил, сякаш си мислят, че са прекарали цялата вечер с обикновено селско момиче, което съгласно поверието се кланя на новата луна и си пожелава любим, но не притежава познания, няма видения, и губи времето на всички.

— Няма значение — казва Удвил бодро, като ми предлага ръката си. — Сутринта заминаваме за Англия и цял месец няма да искат от вас да правите тези неща.

— Ще вземат ли огледалото с нас? — питам неспокойно.

— Огледалото и някои от книгите; но съдовете, пещта и наковалнята, разбира се, остават тук, хората ще продължат с работата си, докато ни няма.

— А откриват ли нещо?

Той кимва:

— О, да, негова светлост е рафинирал сребро и злато, постигайки по-висока степен на чистота от който и да било досега. Работи по нови метали, нови съчетания за по-голяма якост или по-голяма гъвкавост. И разбира се, ако успее да достигне до самия камък…

— Камъка ли?

— Наричат го философски камък. Той превръща метала в злато, водата — в еликсир на живота, който дарява на притежателя си вечен живот.

— Съществува ли такова нещо? — питам аз.

Той свива рамене:

— Много пъти са съобщавали за него, споменава се често в старите ръкописи, които негова светлост е превел тук. Из целия християнски свят и Изтока и понастоящем сигурно има стотици, навярно хиляди мъже, които работят със същата цел. Но негова светлост херцогът е в предните им редици. Ако успее да го открие, ако вие успеете да му помогнете да го намери, можем да донесем мир на Франция и на Англия.

* * *

Шумът в замъка, където се опакова багаж и върви подготовка за голямо пътуване, ме събужда призори и аз отивам в параклиса да изслушам утренята, докато слънцето изгрява. Свещеникът приключва със службата и започва да прибира свещените изображения, разпятието и дарохранителницата. Вземаме почти всичко със себе си.

В собствените ми покои придворните ми дами сгъват роклите ми в големи пътни сандъци и викат пажовете, за да завържат сандъците, и икономите — за да ги запечатат. Лично ще носят кутиите ми с накити, кожите ми ще бъдат пазени от отговорниците за домакинството. Никой не знае колко дълго ще останем в Англия. Удвил става много предпазлив, когато го питам. Явно съпругът ми не получава подобаваща подкрепа от своя племенник, краля, нито пък е финансиран както подобава от английския парламент, който трябва да вдигне данъците заради войната във Франция. Целта на пътуването е да се обясни на лордовете и парламента, че с английските монети може да се купи френската подкрепа; и че трябва да платят. Но никой не знае колко време ще мине, докато англичаните разберат, че не могат да получат армия даром.

Напълно объркана съм в цялата тази суматоха. Оставила съм книгите си, които Мадмоазел ми завеща, на съхранение в библиотеката на съпруга ми, и учените ще ги пазят, докато отсъстваме. Прибрала съм красивите ѝ карти при накитите си, за да са на сигурно място. Златната ѝ гривна с амулетите нося в кесия, окачена на шията ми. Не искам никой друг да ги докосва. Облякла съм се за път и съм изяла закуската си, сервирана в покоите ми от забързани прислужнички. Чакам бездейно: не знам с какво да помогна, а пък съм твърде високопоставена, за да може някой да ми възложи задача. Главната ми придворна дама ръководи всичко в покоите ми, затова аз просто трябва да почакам, докато всичко бъде готово за тръгването ни, а междувременно нямам какво друго да правя, освен да наблюдавам слугите и придворните дами, тичащи от една към друга задача.

До пладне сме готови за тръгване, макар че отговорниците за домакинството, за конюшнята и оръжейната все още опаковат вещи. Негова светлост ме хваща за ръка и ме повежда надолу по стълбите, през голямата зала, където слугите са се подредили, за да се поклонят и да ни пожелаят сполука по време на пътуването. После излизаме в двора на конюшнята, където примигвам при вида на кавалкадата, която се приготвя да потегли. Прилича на малък подвижен град. Тук е въоръжената стража: пътуваме със стотици войници, някои — в доспехи, но повечето — в ливреи, и те чакат до конете си, като отпиват последна глътка ейл и се шегуват с прислужничките. Има поне петдесет дървени каруци, които чакат, подредени: онези, които пренасят ценните вещи — начело на редицата, със стражи отпред и отзад; сандъците са закрепени с вериги отстрани към каруците и запечатани с големия печат на Бедфорд. Отговорниците за домакинството ще пътуват с тях и всеки отговаря за определена част от товара. Вземаме всичките си завивки, прибори за хранене, стъклени съдове, ножове, лъжици, солници, съдове за подправки. Къщните мебели също се товарят, камериерът, отговарящ за спалнята на негова светлост, е наредил внимателно да разглобят голямото легло на милорд с неговите завивки, завеси и балдахин, а служителите от моите покои носят моето легло, моите маси, моите красиви турски килими, има цели две каруци само за превозването на гоблените от дома.

Кухненските слуги са натоварили най-важните си пособия на друг керван от каруци; караме храна, както и кокошки, патици, гъски, овце и две крави, които ще вървят зад каруците, за да ни дават прясно мляко всеки ден. Соколите от помещението за ловни птици са натоварени на собствената си специално изработена стойка за пренасяне, където могат да стоят, заслепени от качулките си; а кожените завеси вече са завързани, за да ги закриват, та да не се плашат от шума по пътя. Хрътките за лов на елени на негова светлост ще тичат успоредно с процесията, хрътките за лов на лисици ще бъдат напъдени най-отзад. Началникът на конницата е впрегнал всички работни коне в каруците, а всички резервни ездитни коне са обяздени и поверени на грижите на коняр, който язди един кон и води по един от двете си страни. И това е само половината от процесията. Каруците, които пренасят най-важните вещи, с които да си създадем удобства довечера, когато спрем в Санлис, вече са заминали: тръгнаха призори. А сред целия този шум и хаос Ричард Удвил се качва с усмивка по стълбите, покланя се на негова светлост и на мен, и казва, сякаш в двора не кипи истински ад:

— Мисля, че сме готови, милорд, а винаги могат да ни изпратят онова, което сме забравили.

— Конят ми? — пита херцогът. Удвил щраква с пръсти и един застанал в очакване коняр извежда напред едрия боен кон на негова светлост.

— Милейди в носилката си ли ще пътува?

— Нейна светлост каза, че иска да язди.

Негова светлост херцогът се обръща към мен:

— Пътят е дълъг, Жакета, напускаме Париж, потегляме на север и довечера ще преспим в Санлис. Ще бъдеш на седлото цял ден.

— Мога да се справя с това — казвам, и хвърлям поглед към Удвил.

— Кобилата ѝ е силна, направихте добър избор — казва той на съпруга ми. — А херцогинята е добра ездачка, ще бъде в състояние да издържи. За нея вероятно това ще е по-приятно, отколкото да се тръска в носилката, макар че ще се погрижа тя да ни следва, така че херцогинята да може да се прехвърли, ако се измори.

— Много добре тогава — съгласява се херцогът. Усмихва ми се. — Компанията ти ще ми бъде приятна. Как нарече кобилата си?

— Наричам я Веселата Мери — казвам.

— Дано даде Бог всички да сме весели — казва той, като се качва на издигнатото стъпало, за да се настани с усилие на седлото. Удвил ме хваща за талията и ме повдига на седлото, а след това се отдръпва, докато придворната ми дама се втурва напред и издърпва дългите поли на роклята ми, така че да се спускат от двете страни, скривайки кожените ми ботуши за езда.

— Добре ли сте? — пита ме тихо Удвил, застанал близо до коня, докато проверява дали коланът на седлото е достатъчно стегнат.

— Да.

— Ще бъда точно зад вас, ако ви потрябва нещо. Ако се изморите, или имате нужда да спрете, просто вдигнете ръка. Ще бъда нащрек. Ще яздим два часа, а след това ще спрем да се нахраним.

Съпругът ми се изправя в стремената. Изревава „За Бедфорд!“, и всички в двора на конюшнята изкрещяват в отговор: „За Бедфорд!“ Разтварят големите порти и негова светлост поема начело, навън, през претъпканите улици на Париж, където хората ни зяпат и просят милостиня или услуги, а след това — през голямата северна порта, и ние напускаме града, отправяйки се към Ламанша и към Англия — непознатият бряг, който трябва да наричам свой дом.

* * *

Негова светлост херцогът и аз яздим начело на процесията, затова прахта не ни пречи, а щом се отдалечаваме от Париж, съпругът ми преценява, че сме в достатъчна безопасност, за да се движим пред въоръжената охрана — и сега сме само ние двамата, Удвил и придворната ми дама, яздейки сред слънчевата светлина, сякаш сме излезли на разходка. Пътят се вие пред нас, добре утъпкан от английски търговци и войници, минаващи през английските земи на път от принадлежащата на англичаните столица Париж към английската крепост Кале. Спираме да се нахраним край гората Шантийи, където са разпънали хубави шатри и са ни приготвили еленски бут. Доволна съм, че мога да си отдъхна за час в сянката на едно дърво; но продължавам с радост, когато Удвил нарежда на стражите да се качат отново на седлата. Съпругът ми ме пита дали искам да завърша пътуването, седнала в теглената си от мулета носилка, но аз отказвам. Следобедът е слънчев и топъл, а когато влизаме в зелената сянка на гората Шантийи, подкарваме по-бързо конете и кобилата ми се дръпва леко напред, нетърпелива да се впусне в галоп. Съпругът ми се засмива и казва: „Не ѝ позволявай да избяга с теб, Жакета.“