Филипа Грегъри - Повелителка на реките

* * *

— Как ти се видя кралят? — пита ме съпругът ми, когато идва в спалнята ми същата вечер. Завивките са отметнати за него, възглавниците — натрупани на висока купчина. Той се пъхва в леглото с въздишка на изтощение, и аз забелязвам, че набразденото му от бръчки лице е посивяло от умора.

— Прекалено млад.

Той се изсмива кратко:

— Ти самата си такава солидна омъжена дама.

— Млад дори за възрастта си — казвам. — И не е ли някак крехък? — Не споменавам пред съпруга си как изпитах чувството, че това момче е крехко като стъкло, студено като тънък лед.

Той се намръщва.

— Мисля, че има достатъчно сили, макар да съм съгласен, че е дребен за възрастта си. Баща му… — млъква рязко. — Е, сега няма никакво значение какъв е бил баща му като възрастен или като млад. Но Бог знае, че брат ми Хенри беше силно, здраво момче. Във всеки случай, сега не е време за съжаления, това момче ще трябва да заеме неговото място. Просто ще трябва да израсте, за да достигне величието. Как ти се стори брат ми?

Прехапвам език, за да възпра първия отговор, който ми хрумва.

— Не мисля, че някога преди съм срещала човек като него — казвам искрено.

Той се изсмива кратко.

— Надявам се, не ти е говорил по начин, който не ти се е понравил?

— Не, беше напълно вежлив и благовъзпитан.

— Мисли си, че може да притежава всяка жена на света. Почти ни провали във Франция, когато ухажваше Жаклин д’Ено. За мен беше истинско спасение, когато прелъсти придворната ѝ дама и избяга с нея в Англия.

— Това херцогиня Елинор ли беше?

— Да. Мили Боже, какъв скандал! Всички казваха, че тя го била прелъстила с любовни отвари и магьосничество! А Жаклин, която настояваше, че са още женени — изоставена, съвсем сама, зарязана в Ено! Типично за Хъмфри, но слава Богу, той я остави и се върна в Англия, където не може да ни навреди, или във всеки случай, не толкова много.

— А Елинор? — питам. — Сегашната му съпруга?

— Тя беше придворна дама на съпругата му, после негова блудница, сега е негова съпруга, но кой може да знае каква е в сърцето си? — отбелязва съпругът ми. — Във всеки случай не е моя приятелка. Аз съм най-старият брат и следователно престолонаследникът. Ако нещо се случи с крал Хенри (да не дава Господ), аз ще наследя короните на Англия и Франция. Хъмфри идва след мен, той е втори по важност. Понякога тя ме гледа така, сякаш ѝ се иска да ме унищожи с поглед. Сигурно се моли да не родиш син, който ще я отдалечи с още една крачка от трона. Можеш ли да се възползваш от Зрението и да ми кажеш дали тя прави заклинания? Има ли магически умения? Ще ме урочаса ли?

Замислям се за жената с ослепителните сапфири, ослепителната усмивка и студените очи.

— Не виждам със сигурност нищо освен гордост, суета и амбиция.

— Това е достатъчно лошо — казва весело съпругът ми. — Винаги може да наеме някой да направи истинските заклинания. Мислиш ли, че трябва да се погрижа да я държат под око?

Припомням си отново блестящата жена и шепота на красивия ѝ съпруг.

— Да — казвам, мислейки си, че животът в този двор е много далече от момичешките ми години в слънчевите замъци на Франция. — Да, мисля, че ако бях на твое място, бих наредила да я наблюдават. Бих наредила да наблюдават и двамата.

През цялото лято негова светлост води разговори ту с една, ту с друга видна личност, после, когато сезонният страх от чумата се уталожва и парламентът се връща в Лондон, той се среща с представители на различни области и графства, и ги моли за средства, за да води войната във Франция. Обръща се за подкрепа към чичо си, кардинала, надделява над брат си и става съветник на младия крал. Тук постепенно осъзнават колко добре е служил на страната си и са му дотолкова признателни, та му казват, че може да напусне поста си, да се оттегли от работата си, да изостави задълженията си на регент във Франция и да се върне в Англия, където можем да живеем в красивия му нов дом.

— Няма да дойде — предрича Удвил. Яздим по зелените пътеки около нивите на Пенсхърст, в Кент. Вече доста дни чакаме негова светлост да напусне Лондон и да дойде в новия си дом. — Няма да дойде сега, и няма да остане в Англия, макар да казват, че си е заслужил отдиха.

— Толкова ли е изтощен? Не съм го виждала от седмици.

Той поклаща глава отчаяно.

— Според мен се товари с работа до смърт. Но отказва да спре.

— Защо да не спре? Щом са му казали, че може?

— Защото не иска да оставя хора като твоя чичо Луи без ръководство в Париж. Не би си позволил да лиши Франция от регент. Не би допуснал хората на Арманяк да се явят на мирните преговори и да поставят исканията си, без той да е там, за да им отговори, както следва. Мир ще бъде сключен; Бургундия е готова за него и вероятно преговаря с Арманяк зад гърба ни. Хората на Арманяк са изтощени и останали без средства, а ти сама виждаш как негова светлост се мъчи да събере армия в Англия. Всички сме готови за мир, а негова светлост ще изведе мирните преговори до добър край. Ще донесе мир във Франция, преди да напусне поста си.

— Значи ще трябва да се върнем във Франция?

Изпитвам неохота да замина. Използвам това време в Англия, за да уча. Уча английски, чета книгите в библиотеката на негова светлост, наех учен, който да разчита алхимичните текстове заедно с мен и да ми ги обяснява. Търся познавач на билките и тревните растения, който да ме научи на нужните ми умения. Не искам да оставя всичко това и да се върна в онзи величествен дворец насред гладуващия град.

— Ще трябва. Но ако бяхте свободна да избирате, бихте ли предпочели да останете?

Давам си един миг, преди да отговоря: в гласа му има нещо, което ме предупреждава, че въпросът е важен. Премествам поглед от живите плетове, където ситните червени плодове на шипките надничат сред пожълтяващите листа, към далечните тревисти хълмове, където брезите се обагрят в бронзово.

— Това е красива страна — казвам. — Освен това всъщност предпочитам Лондон пред Париж.

Удвил засиява от гордост:

— Знаех, че ще го предпочетете — казва той тържествуващо. — Знаех си, че ще го предпочетете. Вие сте английска херцогиня, родена сте да бъдете англичанка. Редно е да живеете в Англия.

— Наистина я чувствам до голяма степен като дом — признавам. — Дори повече от Франция, дори повече от Люксембург. Провинцията е толкова красива, а хълмовете — толкова зелени. А Париж е толкова беден, и хората там са толкова гневни, че няма как тук да не ми харесва повече.

— Казах на баща ми, че сте англичанка в сърцето си.

Усмихвам се:

— А какво каза баща ви?

— Каза, че толкова красива херцогиня трябва да живее в Англия, където може да разцъфне истински.

— Къде живее баща ви?

— Има малък чифлик в Графтън; семейството ни живее там от много години. Той служеше на вашия съпруг, херцога, а преди него — на краля. Мисля, че се кани отново да потегли на война, и че ще тръгне начело на собствен отряд, за да ни подкрепи, когато се върнем във Франция.

— В Графтън като тук ли е?

— Също толкова красиво — казва той гордо. — Знаете ли, иска ми се да можех да ви заведа в Графтън. Толкова искам да ви заведа там. Иска ми се да можехте да видите дома ми.

Поглеждам го изкосо и задържам погледа си върху него.

— И на мен ми се иска — казвам, а после и двамата млъкваме.

* * *

Негова светлост остава в Лондон и призовава Ричард при себе си, за да му помага, но почти всяка седмица тук пристига каруца с гоблени, мебели или книги, които херцогът е купил за новата къща. Докато чакам в двора на конюшнята да разтоварват поредната каруца с ценни вещи, ме изненадва появата на елегантна жена, облечена в рокля на гражданка, със скромна бяла шапчица, която слиза от каруцата с помощта на коларя и ми прави реверанс.

— Аз съм госпожа Джърдимейн — казва тя. — Негова светлост ме изпрати при вас, за да ви донеса като подарък тези неща.

Тя кимва и едно момче изскача от каруцата зад нея с дървен поднос с мънички глинени саксии, във всяка от които свежда главица по едно зелено растение. Момчето оставя подноса в краката ми и скача обратно в каруцата, за да донесе още един и още един, докато сякаш съм заобиколена от малка зелена морава. Госпожа Джърдимейн се засмива на възхитеното ми лице.

— Той каза, че ще се зарадвате — отбелязва тя. — Аз съм градинарка и билкарка. Той каза, че трябва да ви донеса тези и ми плати за едноседмична работа. Трябва да остана с вас и да ви помогна да засадите билкова градина, ако желаете.

— Наистина искам! — възкликвам аз. — Тук до кухнята има билкова градина, но е много буренясала, пък и половината растения не са ми познати.

— Кажете на момчето къде да занесе подносите с разсада, и ще започнем, когато пожелаете — казва тя енергично.

Викам пажа си и той ги повежда, докато аз влизам вътре да взема широкопола шапка, за да защитя лицето си, и ръкавици за първия си урок по градинарство.

Тя е странна градинарка. Заръчва на главния градинар на Пенсхърст да направи дванайсет лехи в старата градина за подправки, и докато той прекопава почвата, тя вдига всяка от малките билки, показва ми листата и цветовете им и ми описва свойствата им. Всяка нова леха ще бъде назована на някой от „домовете“ на планетите.

— Това беше лехата с черен оман — казва Ралф нацупено. — Къде ще сложим черния оман сега?

— В лехата „Водолей“ — казва тя гладко. — Черният оман е растение, което вирее най-добре под знака на водата. А тази леха тук ще бъде мястото, където ще насадим растенията под знака на Телеца.

Той се мъчи да проумее това цяла нощ, а на сутринта е готов с шега:

— Какво ще засадите тук? В лехата на Телеца? Бича трева? Бича трева? — пита той, и се превива от смях на собствената си шега. Това продължава да го разсмива през целия ден, но госпожа Джърдимейн не се смущава. Тя избира стръкчета разсад от подноса си с растения и ги слага пред мен.

— Телецът е земен знак — казва тя. — Когато луната е в знака на Телеца, тя благоприятства растежа на реколтата, която се отглежда под земята. Кореноплодни растения като морковите, лука и ряпата. Благоприятна е за билките под знака на Телеца, като ментата и игликата, обикновената вратига, белия пелин и равнеца. Ще засадим всички тях в лехата на Телеца.

Аз съм очарована.

— И вие имате всички тези растения?

Тя се усмихва:

— Можем да засадим някои от тях сега; други ще трябва да почакат, докато луната навлезе в различна фаза. Но донесох всичките, под формата на разсад или на семена. Негова светлост заяви, че трябва да имате в градината си всички билки на Англия. Каза, че притежавате дарба. Вярно ли е?

Свеждам глава:

— Не знам. Понякога ми се струва, че разбирам някои неща, понякога не разбирам нищо. Изучавам книгите му и ще се радвам да науча също как да отглеждам билки и как да ги използвам. Но ми липсва увереност: всичко, което научавам, само ми дава да разбера, че не знам нищо.

Тя се усмихва и казва:

— Това е истинският път към познанието.

Прекарваме цял следобед на колене в градината, като селянки, докато засаждаме билките в лехите, които тя е подготвила за тях, а привечер, когато започва да захладнява и слънцето клони към залез, аз се изправям на крака и се оглеждам из градината, която сме направили. Дванайсет симетрични лехи се разклоняват ветрилообразно от кръглата пейка в сърцето на градината. Всички те са прекопани и оплевени, някои вече са засадени. Госпожа Джърдимейн е обозначила върху торбичките със семената името и свойствата на растенията.

— Утре ще ви покажа как да приготвяте тинктури и да сушите билки — казва тя. — Ще ви дам рецептите си.

Толкова съм уморена от работата ни, че спя дълбоко; но през нощта, сякаш изгряващата луна зове и мен, както набъбващия сок в растенията, се събуждам и виждам хладната ѝ светлина, която пада по пода на спалнята ми. Прислужницата ми спи дълбоко в леглото до мен. Отмятам завивките и отивам до прозореца. Дочувам нещо като звън на камбана, намятам раменете си с пелерина, отварям вратата на спалнята си, а после излизам в галерията.

В сенките различавам едва доловим силует на жена. Госпожа Джърдимейн. За миг отстъпвам изплашена назад — какво ли прави тя в тъмнината? Застанала е до един от прозорците и го е разтворила широко: пеенето се чува по-силно, сякаш ясният сладък звук нахлува в галерията заедно с лунната светлина. Когато чува стъпките ми, тя се оглежда бързо наоколо, с бдително изражение, сякаш очаква някого, или нещо; но явно не се бои от нищо.

— О, това сте вие — казва тя, въпреки че е редно да направи реверанс. — Чувате ли го?