Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— И вие, и аз ще трябва да се научим да служим на нов господар — казва той. — Жалко за нас.

Замълчавам, после казвам:

— Ще отида да вечерям в залата, ако смятате, че всички биха го одобрили.

— Да, така мисля — казва той. — Можете ли да влезете сама?

Кимвам. Дамите ми се подреждат зад мен, а Ричард тръгва пред мен към двойните врати на голямата зала. Бъбренето зад вратите е по-тихо от обикновено: това е дом в траур. Стражите разтварят широко вратите и аз влизам. Изведнъж всички разговори спират и се възцарява внезапна тишина, после се разнася тътен и тропот, докато всички мъже се изправят на крака, като избутват назад пейки и столове, и всички свалят шапки и застават гологлави, докато минавам — стотици хора, показващи уважение към мен, младата вдовица на херцога, показващи обичта си към него, починалия, и скръбта от своята и моята загуба. Вървя сред тях и ги чувам приглушено да шепнат: „Бог да ви благослови, милейди“, докато стигам чак до подиума в другия край на залата, и заставам зад господарската маса, сама.

— Благодаря ви за съчувствието — обръщам се към тях с глас, отекващ като звук на флейта в залата с големи греди. — Негова светлост херцогът е мъртъв, и всички ние чувстваме загубата му. На всички ви ще бъдат изплатени надниците за още месец и ще ви препоръчам на новия регент на Франция като добри и надеждни слуги. Бог да успокои душата на негова светлост херцога, и Бог да пази краля.

— Бог да успокои душата на негова светлост херцога, и Бог да пази краля!

* * *

— Добре се справихте — казва ми Удвил, докато се връщаме към личните ми покои. — Особено по въпроса с надниците. При това наистина ще можете да ги платите. Негова светлост беше добър господар, в хранилището ви за пари и скъпоценности има достатъчно, за да платите надниците, и дори да изплатите пенсии за по-възрастните слуги. Самата вие ще бъдете много състоятелна жена.

Спирам в малка прозоречна ниша и се заглеждам към притъмнелия град. Изгрява овална луна във фаза три четвърти, топло жълта сред наситено синьото на индиговото небе. Би трябвало да садя в Пенсхърст билките, които чакат нарастващата луна; после обаче си давам сметка, че няма да видя Пенсхърст никога повече.

— А какво ще стане с вас? — питам.

Той свива рамене.

— Ще се върна в Кале, а после, след като назначат новия комендант, ще се прибера у дома в Англия. Ще си намеря господар, когото мога да уважавам, и ще му предложа услугите си. Може би ще се върна във Франция с някой нов поход, а ако кралят сключи мир с Арманяк, после може да служа на краля в английския двор. Може би ще отида в Светите Земи и ще стана кръстоносец.

— Но аз няма да ви виждам — казвам, сякаш мисълта ме поразява внезапно. — Няма да бъдете в моето домакинство. Дори не зная къде ще живея, а вие може да отидете къде ли не. Вече няма да бъдем заедно. — Поглеждам го, осъзнала внезапно смисъла на думите си. — Вече няма да се виждаме.

— Така е — казва той. — Тук ще се разделим. Навярно няма да се видим повече.

Ахвам. Мисълта, че няма да го видя никога повече, е толкова невероятна, че не мога да я схвана. Засмивам се треперливо.

— Това ми се струва невъзможно. Виждам ви всеки ден, толкова съм привикнала… Вие винаги сте тук, разхождам се с вас или яздя с вас, заедно с вас съм всеки ден от — колко — повече от две години? — още от сватбения си ден. Свикнала съм с вас… — млъквам рязко от страх да не издам слабостта си. — Онова, за което всъщност се питам, е кой ще се грижи за Мери? Кой ще я пази?

— Новият ви съпруг? — предполага той.

— Не знам, не мога да си представя това. Не мога да си представя, че може да не бъдете тук. А Мери…

— Какво за Мери?

— Тя не обича непознати мъже — казвам глупаво. — Харесва само вас.

— Милейди…

Млъквам, доловила напрежението в гласа му:

— Да?

Той хваща ръката ми, пъха я под лакътя си и ме повежда по галерията. В очите на всичките ми дами, седнали в далечния край до огъня, ние просто се разхождаме, планирайки следващите няколко дни, както винаги сме вървели и говорили заедно, постоянни спътници: херцогинята и верният ѝ рицар. Но този път той задържа ръката си върху моята, а пръстите му горят, сякаш има треска. Този път главата му е сведена толкова близо към мен, че ако вдигна поглед към него, устните ни ще се докоснат. Вървя с извърната настрани глава. Не трябва да вдигам поглед към него, така че устните ни да се докосват.

— Не мога да зная какво ще ни донесе бъдещето — изрича той с бърз шепот. — Не мога да зная къде ще ви намерят съпруг, нито какво ми готви животът. Но не мога да ви пусна да си отидете, без да ви кажа… без да ви кажа поне веднъж… че ви обичам.

Поемам си рязко дъх при тези негови думи.

— Удвил…

— Не мога да ви предложа нищо, аз съм почти нищожество, а вие сте най-високопоставената дама във Франция. Но исках да знаете, че ви обичам и ви желая, и това е така още от деня, в който ви видях за първи път.

— Редно е…

— Трябва да ви кажа, трябва да знаете; обичах ви почтено, както е редно един рицар да обича своята дама, и ви обичах страстно, както един мъж може да обича жена; а сега, преди да ви оставя, искам да ви кажа, че ви обичам, обичам ви… — той млъква рязко, поглежда ме отчаяно и повтаря: — Трябваше да ви кажа.

Имам чувството, че ставам цялата златна и топла, все едно преобразена от алхимията. Усещам как се усмихвам, засиявайки при тези думи. Изведнъж разбирам, че той казва истината, че наистина е влюбен в мен, и изведнъж осъзнавам и друга истина: че аз съм влюбена в него. И той ми го каза, той изрече думите, аз плених сърцето му, той ме обича, той ме обича, мили Боже, той ме обича. И Бог ми е свидетел — макар Ричард да не е разбрал още — че аз също го обичам.

Без дума повече ние влизаме в малка стая в края на галерията, той затваря вратата зад нас и ме взема в прегръдките си с едно бързо, неустоимо движение. Вдигам глава към него и той ме целува. Ръцете ми го галят — от късо подстриганата красива глава до широките рамене — и аз го притискам към себе си, все по-плътно и по-плътно. Усещам мускулите на раменете му под късата прилепнала горна дреха, боцкането на късите косъмчета по тила му.

— Желая те — прошепва той в ухото ми. — Не като херцогиня, не като гадателка. Желая те само като жена, като моя жена.

Свежда глава и ме целува по рамото, където деколтето на роклята оставя рамото ми голо за докосването му. Целува ключицата ми, шията, нагоре чак до очертанието на челюстта. Заравям лице в косата му, в извивката на врата му, той простенва леко от страст и жадно пъха пръсти в диадемата ми, смъквайки златната мрежа, така че косата ми се спуска като водопад и той потрива лице в нея.

— Желая те като жена, обикновена жена — повтаря задъхано, като дърпа връзките на роклята ми. — Не искам Зрението, не ми трябва произходът ти. Не знам нищо за алхимията или мистериите, или за водната богиня. Аз съм земен човек, човек на обикновените неща, англичанин. Не искам мистерии, искам само теб, като обикновена жена. Трябва да те имам.

— Ти ще ме накараш да стъпя на земята — казвам бавно, като вдигам глава.

Той се поколебава, свежда очи и се вглежда в лицето ми:

— Но не и за да те унизя — казва. — Не и това. Искам да бъдеш това, което си. Но ето какъв човек съм аз. Не познавам другия свят и не ме е грижа за него. Не се интересувам от светци или духове, от богини или от Камъка. Всичко, което искам, е да легна с теб, Жакета — и двамата забелязваме това: първия път, в който ме нарича по име — Жакета, — просто те желая, сякаш си обикновена жена, а аз — обикновен мъж.

— Да — казвам. Изведнъж усещам пулсиращо желание. — Да. Не ме е грижа за нищо друго.

Устата му отново е върху моята, ръцете му дърпат яката на роклята ми, разхлабват колана ми.

— Заключи вратата — казвам, когато той свива рамене, за да смъкне късата си връхна дреха и ме притегля към себе си. В мига, когато прониква в мен, усещам изгаряща болка, която се разтапя в наслада, каквато не съм изпитвала никога преди, така че не ме е грижа за болката. Но разбирам, още докато се отправяме към екстаза, че това е болка на жена и че съм се превърнала в жена от огън и земя, и вече не съм момиче от вода и въздух.

* * *

— Трябва да предотвратим появата на дете — казва ми Удвил. Срещали сме се тайно в продължение на седмица и сме замаяни от взаимната страст и наслада. Погребението на негова светлост вече е отминало и аз чакам вест от майка ми, която да ми нареди какво да правя. Съвсем бавно започваме да виждаме отвъд заслеплението на страстта, и да се питаме какво ще ни поднесе бъдещето.

— Вземам билки — казвам. — След първата нощ взех билки. Няма да има дете. Погрижила съм се за това.

— Иска ми се да можеше да прозреш какво ще стане с нас — казва той. — Защото наистина не мога да те оставя да си отидеш.

— Тихо — предупреждавам го. Жените ми са наблизо, шият и си говорят, но те са свикнали Ричард Удвил да идва в покоите ми всеки ден. Имаше да се планират и уреждат много неща, и Ричард винаги беше на разположение.

— Вярно е — казва той, с по-нисък глас. — Вярно е, Жакета. Не мога да те оставя да си отидеш.

— Тогава ще трябва да ме задържиш — отвръщам, свеждайки усмихнато лице към работата си.

— Кралят ще нареди да отидеш в Англия — казва той. — Не мога просто да те отвлека.

Крадешком хвърлям бърз поглед към намръщеното му лице.

— Всъщност би трябвало просто да ме отвлечеш — подсказвам му.

— Ще измисля нещо — заявява той.

* * *

Същата нощ вземам гривната, която пралеля ми подари: гривната с амулети за предсказване на бъдещето. Вземам амулет с форма на малък пръстен, венчален пръстен, и друг с форма на кораб, който да олицетворява плаването ми към Англия, и трети с формата на замък, който означава, че ще ме повикат да се върна у дома, в Сен-Пол. Мисля си, че ще завържа всеки от тях за тънка връв, ще ги пусна в най-дълбоката вода на река Сена, и ще видя коя връв ще дойде в ръката ми, след като луната се промени. Готвя се да започна да връзвам малките амулети, когато спирам и се засмивам сама на себе си. Няма да направя това. Не е нужно да го правя.

Сега съм земна жена; не водно момиче. Не съм девица, а любовница. Не се интересувам от предсказания; сама ще създавам бъдещето си, няма да го предричам. Не ми трябва амулет, за да ми каже, че онова, на което се надявам, ще се случи. Хвърлям във въздуха златния амулет с форма на венчален пръстен, и го улавям, преди да падне. Това е моят избор. Не ми трябва магия, за да ми разкрие желанието ми. Магията вече е направена, аз съм влюбена, обрекла съм се на земен мъж, няма да се откажа от него. Остава само да обмисля как можем да останем заедно.

Оставям гривната настрани, придърпвам към себе си лист хартия и започвам да пиша на краля на Англия:

От вдовстващата херцогиня Бедфорд

До Негова Светлост краля на Англия и Франция

Ваша светлост, скъпи племеннико, поздрав. Както знаете, покойният херцог ми остави в наследство земи и парични средства в Англия, затова с Ваше позволение ще се прибера у дома и ще сложа в ред делата си. Началникът на конницата на негова светлост, сър Ричард Удвил, ще придружи мен и свитата ми. Очаквам Вашето кралско позволение.

Прибирам гривната с амулетите в кесията и я връщам в кутията си за скъпоценности. Не ми трябва заклинание, за да прозра бъдещето: ще направя така, че то да се случи.

Английският двор се е отдал на летните си занимания — лов, пътуване и флиртове. Младият крал на Англия започва и завършва деня си с молитва, но през останалата част от деня язди на воля като безгрижно момче. Ричард и аз съпровождаме младия крал като негови приятели, ловуваме, танцуваме, участваме в летните спортове заедно с останалите придворни. Никой не знае, че всяка нощ Ричард идва тайно в стаята ми и тогава започва най-хубавото време, единствената част от денонощието, когато сме насаме.

Земите от вдовишкото ми наследство са прехвърлени на мое име, основната част от голямото състояние на негова светлост е изплатена на неговия племенник, краля. Къщата ни в Париж вече я няма, изгубихме я, заграбена от краля на Арманяк, чиято звезда е във възход след смъртта на негова светлост. Любимата къща на негова светлост, Пенсхърст, премина в ръцете на брат му Хъмфри, херцог Глостър, а Елинор Кобам, придворната дама, предала доверието на господарката си, сега се разхожда по красивите алеи и се възхищава на розите в градината, сякаш е достойна за това. Тя ще реже билките, които аз засадих, тя ще ги окачва да се сушат в моя килер, ще заеме моето място в голямата зала. Не роптая за загубата на която и да било част от брачния живот, освен за тази.