— Коя е Вещицата от Ай? — питам Ричард с приглушен шепот, късно през нощта, когато завесите на леглото са спуснати около нас.

— Марджъри Джърдимейн — казва той, със сбърчено от тревога чело. — Някаква прочута вещица, която веднъж вече е била арестувана за престъпленията си. Родом е от селцето Ай. Известна е на Църквата като вещица, известна е на всички като вещица.

Ахвам ужасено.

Той ме поглежда.

— За Бога, моля те, кажи ми, че не я познаваш.

— Не и като вещица.

Той затваря за кратко очи в пристъп на ужас.

— Какво знаеш за нея?

— Никога не съм правила с нея нищо друго, освен да изучавам употребата на билките, както нареди негова светлост, кълна ти се, и съм готова да се закълна пред съда. Изучавах употребата на билките, а тя не е правила в Пенсхърст нищо друго, освен да планира билковата градина с мен и да ми каже кога трябва да се берат и садят билките. Не знаех, че е магьосница.

— Негова светлост ли ти нареди да се срещаш с нея?

— Да, да.

— Имаш ли тази заповед, подпечатана от него? Написал ли я беше?

Поклащам глава.

— Той просто я изпрати при мен. Самият ти я видя. Онзи път, в двора на конюшнята, когато дойде да донесеш съобщението от Люксембург, а тя си тръгваше с каруцата.

Ричард стисва ръцете си в юмруци.

— Мога да се закълна, че негова светлост е наредил тя да ти служи… но това е безполезно, безполезно е. Но може би ще можем да се измъкнем от това затруднение. Може би никой няма да го спомене, ако е ставало дума само за правене на лехи с билки. Поне никога не си се допитвала до нея. Никога не си ѝ поръчвала нищо…

Извръщам поглед.

Той простенва:

— Не. О, не. Кажи ми, Жакета.

— Пиех една отвара, за да не зачена. Ти знаеше за това.

— Билките? Това е било нейна рецепта?

Кимвам.

— Нали не си казала на никого?

— На никого, освен на теб.

— Тогава никой няма да узнае. Има ли нещо друго, което да е правила за теб?

— По-късно… питие, за да зачена дете.

Той се сепва, когато осъзнава, че става дума за зачеването на нашата дъщеря, Елизабет, бебето, което го принуди да се ожени.

— За Бога, Жакета…

Той отмята завивките и се измъква от леглото, отдръпва завесата и отива с едри крачки до огнището. За първи път ми се гневи. Стоварва юмрук върху колоната на леглото, сякаш му се иска да може да се пребори със света. Сядам в леглото, загръщам рамене със завивките и чувствам как от ужас пред тази негова ярост сърцето ми блъска като чук.

— Исках дете, исках и теб — казвам неуверено. — Обичах те и исках да се оженим. Но не бих направила магия за това. Използвах билки, не магьосничество.

Той потрива глава, при което косата му щръква, сякаш тези различия са нещо, което не може да проумее.

— Създала си нашето дете с помощта на отвара, приготвена от магьосница? Нашата дъщеря Елизабет?

— Билки — казвам спокойно. — Билки от билкарка. Защо не?

Той ми хвърля яростен поглед.

— Защото не искам дете, родено с помощта на шепа билки, взети от някаква стара вещица!

— Тя не е някаква стара вещица, тя е добра жена, а ние имаме красиво дете. Със страховете си ти си също толкова лош като онези, които организираха този лов на вещици. Вземах билки, за да ми помогнат да бъда плодовита. Създадохме красиво дете. Не ни урочасвай сега!

— За Бога! — Той повишава тон. — Страхувам се единствено от това, че си се забърквала в делата на най-прословутата вещица в Англия, която се опитва да убие нашия крал!

— Не е! Не би го сторила! — изкрещявам му в отговор. — Не би го сторила!

— В това е обвинена.

— Но не от мен!

— От главния съдия на кралството! А ако потърсят съучастниците ѝ, ще открият теб, още една херцогиня с кралска кръв, още една жена, която си позволява да търси непознатото, още една жена, която може да призове буря или да улови еднорог.

— Не съм такава! Не съм! — Избухвам в сълзи. — Знаеш, че не съм. Знаеш, че не правя нищо подобно. Не говори такива неща, Ричард. Не ме обвинявай. Тъкмо ти!

При вида на сълзите ми гневът му се изпарява, той бързо прекосява стаята, сяда до мен и ме притиска към себе си.

— Не те обвинявам, любов моя. Знам. Знам, че никога не би сторила нищо, за да навредиш на някого. Не плачи, съжалявам. Ти не си виновна.

— Не мога да избегна това, че прозирам в бъдещето.

— Знам, че не можеш.

— А тъкмо ти знаеш, че негова светлост ме настаняваше пред огледалото за гадаене ден след ден, и единственото, което успях да видя, беше битка в снега и кралица… кралица със заковани наопаки подкови на коня. Той каза, че това е безполезно. Каза, че не мога да правя предсказания. Не оправдах очакванията му. Не ги оправдах.

— Знам. Знам, че не правиш магии. Успокой се, любов моя.

— Наистина взех билки, за да зачена Елизабет, но това беше всичко. Никога не бих заченала дете с магия. Никога.

— Зная, любов моя. Тихо.

Млъквам и докато бърша очите си със завивката, той ме пита:

— Жакета, знае ли някой освен теб и нея за рецептата, която ти е дала? Виждал ли я е някой с теб в Пенсхърст? Някой от двора знае ли, че е била там?

— Не. Само слугите, и момчето, което дойде с нея.

— Тогава ще трябва да се молим тя да не спомене нищо за теб, дори да я отведат на кладата.

— На кладата ли? — питам глупаво.

Той кимва мълчаливо, а после се връща до мен в леглото. Заедно гледаме как огънят догаря зад решетката на огнището.

— Ще я изгорят като вещица — казва той с безизразен глас. — Херцогинята — също.

Дворецът Уестминстър, Лондон

Октомври 1441 г.

Херцогинята и вещицата се явяват пред съда, обвинени заедно както в магьосничество, така и в държавна измяна. Херцогинята твърди, че посетила госпожа Джърдимейн само за да потърси билки за плодовитост, че билкарката и дала питие и казала, че то ще ѝ помогне да зачене дете. Аз седя в дъното на стаята зад жадно вторачилите се в тях зрители, и съзнавам, че извърших абсолютно същото.

Марджъри е била обвинявана в магьосничество и преди, затова я питат защо е продължила да упражнява изкуствата си: билките, заклинанията, гадаенето. Тя поглежда архиепископа на Кентърбъри, Хенри Чичли, сякаш той би могъл да я разбере.

— Ако имате очи, не можете да не виждате — казва тя. — Билките растат за мен, завесата понякога се открехва пред мен. Това е дарба, смятах, че тя ми е дадена от Господ.

Той посочва към восъчната кукла, поставена пред него на масата.

— Това е нечестива магия, опит за убийство на миропомазан крал. Как би могло да се свързва с Бога?

— Беше восъчна кукла за зачеване на дете — казва тя уморено. — Беше кукла в образа на велик лорд. Вижте хермелина и сабята му. Беше малка кукла, предназначена да създаде красиво и талантливо дете, което да бъде украшение за своята страна и съкровище за семейството си.

Ръката ми неволно посяга към утробата ми, в която расте ново бебе, за което се надявам да бъде украшение и съкровище.

Госпожа Джърдимейн поглежда архиепископа.

— Стряскате се от една кукла — казва тя грубо. — Нима вие, великите мъже на тази страна, не можете да се заемете с нещо по-добро?

Архиепископът поклаща глава.

— Тишина — нарежда той.

Всички вече са решили, че това е било изображение на краля, направено, за да бъде разтопено в огън. Всички са решили, че тя е вещица, изкупителна жертва, която ще бъде изгорена. Отново ставам свидетел как най-могъщите мъже в кралството упражняват властта си, за да окажат натиск върху една жена, която не е сторила нищо по-лошо от това да следва ритъма на собственото си сърце, да вижда със собствените си очи; но това не е техният ритъм, нито тяхното виждане, а те не могат да търпят чужди.

* * *

Тя заплаща с живота си за това. Отвеждат я в Смитфийлд — пазарът за месо, където невинният добитък от графствата около Лондон пристига, за да бъде заклан, и подобно на покорно агне, прилъгано да влезе в окървавената кланица, тя отива безмълвно на кладата, запалват огъня под босите ѝ крака, и тя умира в страшни мъки. Роджър Болингбрук, който направи признания и се разкая, също не среща милост. Обесват го на общинската бесилка; и докато той рита във въздуха и се бори за въздух, палачът го улавя за краката и прерязва въжето, осъденият с хрипливо дишане се връща към живота, а палачът го полага върху дървена скара, за да го свести; но после разрязва корема му, измъква вътрешностите му, така че той да може да види пулсиращото си сърце и потръпващия си стомах, който се изсипва заедно с кръвта му, а след това го разсичат на четири: отсичат краката и ръцете му, и изпращат главата му с ужасеното изражение на лицето да бъде поставена, набита на копие, на Лондонския мост, та гарваните да изкълват сълзящите му очи. Томас Саутуел, моят някогашен изповедник, каноник на църквата „Свети Стефан“, умира от мъка в Тауър. Ричард казва, че негови приятели тайно му занесли отрова, за да му спестят страданията, понесени от Болингбрук. Писарят на херцогинята, Джон Хоум, е изпратен в тъмница, и се надява на помилване. А гордата херцогиня е заставена да се покае публично.

Жената, която влезе тържествено в Лондон, облечена в златен брокат, с благородниците на кралството в свитата си, е осъдена да обикаля из Уестминстър боса, разсъблечена, само по ленената си фуста, със запалена църковна свещ, докато хората ѝ подвикват подигравателно и си я показват един на друг — тази жена, която е била първата дама в кралството, а сега е принизена до крайност. Гледам я от стъпалата пред голямата порта на двореца Уестминстър, докато минава, забила поглед в студените камъни под треперещите си боси крака. Тя не вдига поглед, за да види мен или жените, които някога се надпреварваха да се уредят на служба при нея, но сега се смеят и я сочат с пръст; не вдига глава, а прекрасната ѝ тъмна коса пада тежко върху лицето ѝ като воал, за да скрие срама ѝ. Най-могъщите мъже в кралството смъкнаха в прахта една херцогиня, и я превърнаха в посмешище за лондонското простолюдие. Толкова силно се боят от нея, че поеха риска да опозорят човек от своята среда. Толкова жадуват да спасят себе си, че решиха да отхвърлят нея. Съпругът ѝ, който сега е всеобщо известен като „добрият“ херцог Хъмфри, заявява, че тя го подлъгала да се ожени за нея чрез магьосничество; бракът им незабавно е обявен за недействителен. Тя, херцогиня с кралска кръв, съпруга на престолонаследника, сега е осъдена вещица; никой мъж няма да ѝ даде името си, и ще я държат в тъмница до края на живота ѝ.

Сещам се за видението, което ми се яви, докато слизахме от баржата в Гринич: когато я видях следвана от черно куче, бойно куче, черен мастиф, спомням си мириса, който витаеше около нея въпреки парфюма и съвършено изпраното бельо, и си помислям, че черното куче ще я следва и ще тича нагоре-надолу по стълбите на замъка Пийл на остров Ман, докато тя ще чака, дълги, дълги години, своето избавление в смъртта.

Графтън, Нортхамптъншър

Зимата на 1441-1444 г.

Веднага щом успяваме да получим позволение да напуснем двора, Ричард и аз се връщаме у дома, в Графтън. Смъртта на вещицата, опозоряването на херцогинята и настървението за лов на вещици само подклаждат царящия в двора ужас. Боязънта от непознатото и страхът от тъмните часове заразяват цял Лондон. Всеки, който изучава звездите от години, чете книги или проучва качествата на металите, си намира причина да замине за провинцията, и Ричард смята, че ще е по-безопасно за нас, ако аз — с моя опасен произход — съм далече от двора.

В Графтън има много работа за вършене. След смъртта на баща си Ричард наследява земята и отговорностите на положението си като господар на селцето и пазител на мира. Аз също имам работа за вършене. Люлката отново е излъскана, а повоите — изпрани и проветрени.

— Мисля, че това ще бъде още един син — казвам на съпруга си.

— Нямам нищо против — казва той. — Стига бебето да е здраво и силно, и ти да се привдигнеш от родилното ложе така радостно, както лягаш в него.

— Ще се привдигна със син — казвам уверено. — И той ще бъде украшение за страната си и съкровище за рода си.

Той се усмихва и ме почуква с пръст по носа.

— Ти си странно малко създание. Какво имаш предвид?

— И ще го кръстим Антъни — продължавам.

— На светеца ли? — пита съпругът ми. — Защо на него?

— О, защото е ходел да проповядва край реката — казвам. — Харесва ми мисълта да почета името на светец, който проповядвал на рибите, които подавали главици от водата да го слушат, а русалките казвали: „Амин“.