Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Добре — казвам. Не виждам начин да се измъкна от това. — Но няма да нареждам всички карти. — Това поне намалява възможността за поредица от мрачни пророчества. — Ще обърна само една карта. Вземете картите и ги разбъркайте.

Малките ѝ ръце обгръщат плътните карти: тя ги разбърква, после ги оставя.

— А сега сечете.

Тя ги сече, после събира колодата. Разстилам ги ветрилообразно пред нея, с изображенията надолу, красиво оцветените им гръбчета сияят с ярките си цветове върху вълнените завивки на леглото.

— Изберете една — казвам. — Една ще ви каже достатъчно.

Златисточервената коса на Маргарет пада напред, когато тя се навежда през леглото, със сериозно изражение на красивото лице, прокарва бавно пръст по колодата, а после взема една карта и без да я поглежда, я притиска към сърцето си.

— Сега какво?

С рязко движение събирам недокоснатите карти на купчинка, а после казвам на Маргарет:

— Покажете я.

Тя я слага с лицевата страна нагоре.

Можеше да е безкрайно по-лошо.

Това е картата, която Девата видя в ръцете ми, преди толкова много години: Колелото на Съдбата.

— La Roue de Fortune — прочита тя. — Това хубаво ли е? Това много ли е хубаво?

Върху картата е изобразено колело, с две животни, балансиращи от двете му страни: едното се изкачва, другото се търкаля надолу, когато колелото се завърта. Дръжката, с която се върти колелото, се простира извън картата, така че не може да се види кой го върти; може би то се върти наслуки. В най-горния край на картата седи странно синьо животинче, короновано и с меч в ръка. Моята пралеля ми обясни какво показва това животинче — че е възможно да гледаш как колелото се върти, без да изпитваш нито гордост, нито съжаление. Човек може да стои над него и да гледа възходите и паденията на собствения си живот, с неподправеното безразличие, което произтича от истинското величие на духа. Човек може да наблюдава хода на собствената си амбиция, сякаш вижда просто жива картина, изобразяваща светската суета, танц за глупци. Това е най-невероятната карта, която би могла да се падне на Маргарет: тя е момиче, на което безразличието е напълно чуждо.

— И хубаво, и лошо — казвам. — Това е един вид предупреждение, че можете да се издигнете много високо и да паднете много ниско. То показва, че колелото на съдбата може да ви издигне, не по ваши заслуги, не по ваша воля, наистина много високо. А после може да ви запрати много ниско.

— Тогава как да се издигна отново? — пита ме тя, сякаш съм някоя стара крайпътна вещица, която предсказва бъдещето за дребни грошове.

— Работата е именно там, че не можете — казвам нетърпеливо. — Смисълът е, че не можете да го предизвикате да се случи. Въпросът е именно в това, че не можете да градите сама съдбата си. Вие сте върху колелото на съдбата точно като тази дребна маймунка в изисканата ливрея, която ще падне; тя не може да се спаси. Вие не можете да се спасите.

Тя прави лека, нацупена гримаса:

— Това не е кой знае какво предсказание — заявява. — Освен това, нима другото животно не се издига? Малкото създание, подобно на котка? Може би аз съм котката, и ще се издигам все по-високо.

— Може би — казвам. — Но после ще се издигнете над върха на колелото, и отново ще паднете. От вас се очаква да се научите да го понасяте, каквото и да се случи, сякаш двете състояния са едно и също.

Тя гледа неразбиращо.

— Но те не са едно и също нещо. Победата и поражението не са едно и също. Аз искам единствено победа.

Сещам се за Жана и за знака, който описа с показалеца си — кръга във въздуха, който означаваше, че всичко е прах и суета. Правя знака пред Маргарет.

— Колелото на Съдбата — казвам. — Това е вашата карта: вие я изтеглихте. Вие настояхте за врачуване, и това е картата, която получихте. Тя ни казва, че всички искаме само победа. Всички искаме да триумфираме. Но всички трябва да се научим да понасяме онова, което идва. Трябва да се научим да се отнасяме с безразличие и към злощастието, и към голямото щастие. Това е мъдрост. — Поглеждам красивото ѝ, унило лице, и виждам, че не се интересува много от мъдростта. — Но навярно вие ще имате късмет.

Отначало късметът ѝ се усмихва. Тя се среща с краля, и двамата се харесват веднага — защо не? Той е красив двайсет и три годишен мъж с момчешко излъчване, все още донякъде крехък, с деликатност, наследена от неговата майка французойка, а тя е красавица със силна воля, по-млада от него с осем години. Граф Съфолк, Уилям дьо ла Поул, придружаващ я до новата ѝ родина и омаян от нея, предрича, че те ще си подхождат: нейната пламенност и страст ще бъдат смекчени от неговата кротост, той ще се научи от нея на решителност и смелост.

Женят се в абатството в Тичфийлд, с церемония, която отразява сдържаната сериозност на младия крал. Подозирам, че Маргарет би предпочела нещо по-показно и по-пищно, но няма пари за пищна венчавка, а освен това кралят заявява, че венчавката трябва да бъде тайнство, споделено от него, невестата му, и Бог.

За нещастие плиткоумният му изповедник, епископ Аскю, който извършва венчавката, предупреждава сериозния млад крал, че не бива да се поддава на плътската страст. Предупреждава го, че трябва да посещава ложето на невястата само за да се сдобие с наследници за престола, а не за наслада. Момчето, което е било предпазливо възпитавано от мъже, стремящи се да опазят невинността му, приема съвета като монах-послушник, и не се доближава до леглото ѝ цяла седмица. Маргарет не е млада жена, която би понасяла търпеливо такъв съпруг. Тя ме вика в стаята си на сутринта след сватбата си, и ме завлича в една прозоречна ниша.

— Той не ме харесва — прошепва настойчиво. — Стана от леглото ми веднага след като всички излязоха от стаята, и прекара половината нощ в молитва, а после пропълзя до мен като мишка и спа цяла нощ, без дори да ме докосне. Аз съм девица също толкова, колкото съм била винаги, венчавката беше безполезна.

Улавям ръцете ѝ.

— Ще се случи — казвам. — Трябва да бъдете търпелива.

— Как може бракът да бъде обвързващ, щом не е консумиран? — настоява тя.

— Ще бъде консумиран, той ще извърши акта, ваша светлост, и би трябвало да се радваме, че не е настоятелен и груб.

— Той изобщо мъж ли е? — изсъсква тя презрително: никак не е радостна.

— Той е мъж, и е ваш съпруг и ваш крал — казвам. — Ще се случи. Той ще извърши акта преди да е изтекла седмицата. — „Стига да не е ден, в който се чества някой светец, или празник“, помислям си, та да се изповяда веднага след акта. Не и на сутринта преди литургия, никога денем. Той наистина е изключително набожен. — Освен това, ваша светлост, когато се обърне към вас, трябва да го приемате без коментар, без оплакване.

Тя тръсва глава.

— Но аз искам да бъда обичана. Винаги съм била обичана. Искам съпругът ми да ме обича страстно, като в история, разказвана от трубадур, като рицар.

— Той наистина ви обича, ще ви обича. Но той не е страстен мъж.

Гневът я напуска така бързо, както се е появил, и тя обръща към мен озадаченото си лице:

— Защо не би ме пожелал в първата нощ, в първата ни брачна нощ?

Свивам рамене.

— Ваша светлост, той е вглъбен млад мъж, много отдаден на духовното. Ще дойде при вас, когато сметне, че моментът е подходящ, и тогава трябва да бъдете мила към него.

— Но кой ще бъде мил към мен? — пита тя жаловито.

Усмихвам се и я потупвам по бузата, сякаш е моя по-малка сестра, а не моя кралица.

— Всички ще бъдем мили към вас — обещавам. — И вие ще бъдете щастлива.

Маргарет има късмет, че е млада и красива, та лондончани я приемат на мига и приветстват коронацията ѝ. Има късмет, че умее да буди обич и симпатия — не съм единствената, която я обиква и бди за безопасността ѝ. В малкия си двор тя събира групичка хора, които я обожават. Мен държи близо до себе си, като своя най-скъпа приятелка и довереница. Обича също и Алис, съпругата на Уилям дьо ла Поул, и ние трите сме неразделни в тези ранни години на брака ѝ, с изключение на периодите, когато заминавам за Графтън за ражданията: още едно бебе, Джон, и едно, което подранява и поради това е особено дребничко и ценно: Ричард.

Но тя допуска някои грешки, и те са сериозни. Симпатията ѝ към Уилям дьо ла Поул я кара да настоява той да бъде включван в съветите на краля, и той — вече доста издигнат благородник — се издига до още по-високи постове чрез нейното благоволение. Двамата говорят против чичото на краля, Хъмфри, херцог Глостър, и събуждат толкова силни подозрения срещу него, че той е обвинен в опит да завземе трона за себе си, обвинен в държавна измяна, измяна срещу собствения си племенник. Ударът е твърде тежък за херцога и той умира, преди да успеят да го изправят на съд. Веднага се развихря буря от слухове, че добрият херцог е убит, и хората насочват обвинително пръст към Уилям дьо ла Поул. След загубата и на този свой, последен чичо, кралят започва се осланя още повече на другите си съветници, и се допитва до младата си съпруга. Това е ужасен избор. Тя е още почти момиче, не знае нищо за Англия, всъщност не знае нищо за каквото и да било.

Другият фаворит на краля е Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, и Маргарет е заслепена от дръзкия, беден като църковна мишка херцог, който я нарича „братовчедке“ и я целува по устата за поздрав. Той е най-красивият мъж в двора, винаги прекрасно облечен в кадифе, обшито със скъпоценни камъни, винаги язди едър черен кон, макар да се говори, че няма и пукнат петак и е затънал целият, от красивата си тъмнокоса глава до подметките на прекрасните си кожени ботуши, в дългове към лихварите на Лондон и Антверпен. Той носи на кралицата малки подаръци, дреболии, които купува от пазара, и те ѝ доставят наслада. Тя се радва, когато той закрепва малка брошка на роклята ѝ, или ѝ поднася късче захаросана кора от портокал, пъхвайки го в устата ѝ, сякаш тя е дете. Говори ѝ на бърз, гальовен френски, и затъква цветчета зад ухото ѝ. Задява я, сякаш тя е хубава прислужница, а не кралица, води музиканти и танцьори, в двореца е винаги весело, когато Едмънд Боуфорт е там, и кралят и кралицата му заповядват да не се отлъчва от двора.

Може би щеше да е по-добре, ако не го бяха направили. Но красивият млад херцог е амбициозен, поисква и получава командването на английските войски в Нормандия, сякаш това са войници-играчки за негово забавление. Младата кралска двойка не може да му откаже нищо. Те отрупват всичките си фаворити със служби и пари, а дворът заприличва на птичарник, из който се разхождат надути, съперничещи си петли.

Всички извличаме облага от това. Те раздават щедро титли и постове, раздават собствените си земи, подаряват дворцови длъжности, създават възможности за търговия — и за подкупи, издават разрешения за внос и разрешения за износ. Във внезапни пристъпи на щедрост земи на короната, от които кралят би трябвало да се издържа по време на властването си, биват натикани в алчни ръце. Уилям дьо ла Поул се оказва удостоен с благородническа титла, за каквато не е и сънувал, удостоен е с титла на херцог: първият човек без кралска кръв, получил такава титла. Едмънд Боуфорт също получава херцогска титла: това е като панаир за наемане на работна ръка, само че тук всеки може да се сдобие с титла. Кралят и кралицата си наумяват, че Едмънд Боуфорт трябва да получи състояние, което да отговаря на титлата му, трябва да получи състояние, с което да може да се мери с прочутия с богатството си кралски сродник Ричард, херцог на Йорк. Не — още по-добре — той трябва да надмине великия херцог Йорк, и младите крал и кралица решават да му дадат всичко, каквото е нужно, за да го направи.

Дори Ричард и аз сме залети от порой подаръци. Дават ни голяма къща в Лондон, а после съпругът ми идва един ден при мен и пита с усмивка:

— Кажи ми, скъпа, какво име би трябвало да нося според теб?

— Име ли? — питам, а после осъзнавам какво иска да каже. — О! Ричард! Нима кралят дава титла и на теб?

— Мисля, че това е по-скоро знак за благоволението на кралицата към теб — казва той. — Но във всеки случай, ще бъда барон. Ще ми присъдят благородническа титла за големи заслуги към страната ми — или най-малкото, защото кралицата харесва съпругата ми. Какво мислиш за това?

Ахвам:

— О, толкова съм доволна! Толкова се радвам за теб. А също и за децата ни! Ще бъдем толкова важни. — Замълчавам, после питам неуверено: — Може ли кралят да измисля титли просто ей така?

— Двамата смятат, че могат, и, което е по-опасно, го правят. Никога досега не е имало млади хора с толкова малко власт и пари, които да бързат толкова да ги раздадат докрай. Така ще подлудят останалите придворни. Всеки, когото тя харесва, или на когото той се доверява, е отрупван с благоволение и почести; достойни мъже биват отхвърлени. Ричард, херцог Йорк, не получава нищо, не проявяват дори учтивостта да го изслушат. Говори се, че сега не го искат в съвета; макар да е известно, че е добър човек и най-добрият съветник, когото биха могли да имат. И все пак той е пренебрегнат, а мъже, далеч по-лоши от него, са възхвалявани до небесата. Аз ще стана барон без особена причина, само защото ти ѝ правиш компания.