— По-добре да я погледнеш сега — чувам се да казвам.

Жана поглежда ярко изрисуваната картинка, очите ѝ леко се разширяват, а после ми я показва.

— Какво означава това?

Това е изображение на мъж, облечен в синя ливрея, увиснал надолу с главата на единия си изпънат крак, докато другият е присвит непринудено, насочен към изправения крак и подпрян върху него, сякаш танцува, преобърнат във въздуха. Ръцете му са сключени зад гърба, сякаш ще се поклони; и двете виждаме как щастливо се вее синята му коса, докато той виси, надолу с главата, усмихнат.

— Le Pendu2 — прочита Елизабет. — Колко ужасяващо. Какво означава? О, нима означава… — тя млъква рязко.

— Това не означава, че ще бъдеш обесена — казвам бързо на Жана. — Така че не си го мисли. Това е просто карта за игра, не може да означава нищо подобно.

— Но какво означава? — настоява другото момиче, макар че Жана мълчи, сякаш това не е нейната карта, сякаш не нейното бъдеще отказвам да разгадая.

— Той виси на две млади дръвчета — казвам. Опитвам се да спечеля време, докато сериозните кафяви очи на Жана са вперени в мен. — Това означава пролет, обновление и живот — не смърт. И дърветата са две; мъжът виси точно по средата между тях. Той е самото ядро на възкресението.

Жана кимва.

— Дърветата са приведени към него, сякаш му се кланят, той е щастлив. И погледни: не е обесен за врата, за да го убият, а е завързан за крака — казвам. — Ако поиска, може да протегне ръка и да се развърже. Може да се освободи, ако иска.

— Но той не се освобождава — отбелязва момичето. — Той е като гимнастик, акробат. Какво означава това?

— Означава, че той се е озовал доброволно там, чака доброволно, позволил е да го окачат за единия крак, за да увисне във въздуха.

— Да бъде жива жертва? — изрича бавно Жана с думите на литургията.

— Той не е разпнат — посочвам бързо. Сякаш всяка дума, която изричам, води до нова форма на смърт. — Това не означава нищо.

— Не — казва тя. — Това са само карти за игра, и ние просто играем с тях. Тази карта, с Обесения, е красива. Той изглежда щастлив. Изглежда щастлив да виси надолу с главата през пролетта. Да те науча ли на една игра с броене, която играем в Шампан?

— Да — казвам. Протягам ръка, за да взема картата ѝ, и тя я поглежда за миг, преди да ми я върне.

— Наистина, това не означава нищо — казвам ѝ отново.

Тя ми се усмихва с ясната си, искрена усмивка.

— Зная достатъчно добре какво означава — казва тя.

— Ще играем ли? — Започвам да разбърквам картите и една се преобръща в ръката ми.

— Ето това е добра карта — отбелязва Жана. — La Roue de Fortune3.

Протягам картата, за да ѝ я покажа.

— Това е Колелото на Съдбата, което може да те изпрати много високо, или много да те принизи. Посланието му е да бъдеш безразличен към победата и поражението, тъй като и двете идват с едно завъртане на колелото.

— В нашите земи фермерите правят знак за колелото на съдбата — отбелязва Жана. — Изписват кръг във въздуха с показалец, когато се случва нещо много хубаво или много лошо. Когато някой наследи пари или изгуби хубава крава, прави това.

— Тя насочва пръст във въздуха и рисува кръг. — И казват нещо.

— Заклинание ли?

— Не истинско заклинание — тя се усмихва дяволито.

— Какво тогава?

Тя се изкикотва:

— Казват „merde“4.

Толкова съм потресена, че залитам назад и избухвам в смях.

— Какво? Какво? — пита по-младото момиче.

— Нищо, нищо — казвам. Жана още се кикоти. — Сънародниците на Жана казват с право, че всичко се превръща в прах, и че единственото, което човек може да направи по въпроса, е да се научи на безразличие.

* * *

Бъдещето на Жана е несигурно; тя се люшка като Обесения. Всичките ми близки — баща ми Пиер, граф дьо Сен-Пол, вуйчо ми, Луи дьо Люксембург, и любимият ми чичо, Жан дьо Люксембург, са в съюз с англичаните. Баща ми пише от дома ни в замъка Сен-Пол на брат си Жан, и като бъдещ глава на нашата фамилия му нарежда да предаде Жана на англичаните. Но пралеля ми, госпожица дьо Люксембург, настоява да задържим Жана на сигурно място, и чичо ми се колебае.

Англичаните настояват да получат неговата пленница, и тъй като англичаните владеят почти цяла Франция, а съюзникът им, херцогът на Бургундия, се разпорежда с по-голямата част от останалата Франция, това, което казват те, обикновено става. Обикновените английски войници паднали на колене на бойното поле, за да въздадат благодарност, и плакали от радост, когато Девата била заловена. Те не се съмнявали, че без нея френската армия, техният неприятел, ще рухне и ще се превърне в изплашената сбирщина, каквато беше, преди да се появи тя.

Херцог Бедфорд, регентът, който управлява английските земи във Франция — почти цялата северна част на страната — всекидневно изпраща писма на чичо ми, напомня му неговата лоялност към английското управление и продължителното им приятелство, и обещава пари. Обичам да наблюдавам английските пратеници, когато се появяват, облечени в прекрасните ливреи на дома на херцога с кралска кръв, възседнали красиви коне. Всички казват, че херцогът е велик човек, много обичан, най-видната личност във Франция, човек, когото не е добре да ядосаш; но засега чичо ми се подчинява на своята леля, на Мадмоазел, и не предава нашата затворничка.

Чичо ми очаква френският двор да предложи цена за нея — в края на краищата, те ѝ дължат самото си съществуване, но оттам пазят странно мълчание, дори след като той им пише и казва, че Девата е при него, и че е готова да се върне в двора на своя крал и да служи отново в неговата армия. С нея начело те биха могли да потеглят срещу англичаните и да победят. Нима не биха изпратили цяло състояние, за да си я получат обратно?

— Те не я искат — съобщава му пралеля ми. Седят на уединената си маса за вечеря; голямата вечеря за цялото домакинство вече се е състояла в залата, където двамата са седнали пред хората на чичо ми, опитали са блюдата и са ги разпратили из стаята като жест към специалните си фаворити. Сега са се настанили удобно край малка маса пред огъня в личните покои на пралеля ми, обслужвани от личните ѝ слуги. По време на сервирането аз трябва да стоя права заедно с още една придворна дама. Работата ми е да наглеждам слугите, да ги викам да се приближат напред, когато е нужно, да стоя със скромно сключени отпред ръце, и да не чувам нищо. Разбира се, слушам през цялото време.

— Жана превърна в мъж момчето-принц Шарл, той не беше нищо, преди тя да дойде при него и да му разкаже за видението си, а после тя превърна този мъж в крал. Научи го да предяви своите права над наследството си. Превърна онези, които се влачеха след него само заради положението му, в армия, и направи тази армия победоносна. Ако бяха следвали съветите ѝ, както тя следваше гласовете, които чуваше, щяха да прогонят англичаните от тези земи обратно на мъгливите им острови, и ние щяхме да се отървем от тях завинаги.

Чичо ми се усмихва:

— О, почитаема лельо! Тази война продължава вече близо век. Наистина ли мислите, че ще приключи, защото някакво момиче, дошло Бог знае откъде, чува гласове? Тя никога не би могла да прогони англичаните. Те никога не биха си отишли; никога няма да си отидат. Тези земи са техни по право, по силата на истинското наследствено право, а също и по силата на завоеванието. Достатъчно е само да имат смелостта и силата да ги задържат, а Джон, херцог Бедфорд, ще се погрижи за това. — Той хвърля поглед към чашата си за вино и аз щраквам с пръсти към слугата, който сервира, да му налее още червено вино. Пристъпвам напред да държа чашата, докато слугата налива, а после я поставям внимателно на масата. Използват изящни стъклени чаши; чичо ми е богат, а за пралеля ми винаги е осигурено само най-доброто. — Английският крал може да не е много повече от дете, но това е без значение за безопасността на неговото кралство, защото чичо му Бедфорд му е верен тук, а чичо му, херцог Глостър, му е верен в Англия. Бедфорд има и куража, и съюзниците, за да задържи английските владения тук, и предполагам, че те ще изтласкват дофина все по-далече и по-далече на юг. Ще го натикат в морето. Девата имаше своето време, и то беше забележително; но в крайна сметка англичаните ще спечелят войната и ще задържат земите, които са техни по право, а всички наши лордове, които са се клели да се изправят срещу тях, ще прегънат коляно и ще им служат.

— Не мисля така — казва пралеля ми непоколебимо. — Англичаните изпитват ужас пред нея. Казват, че е непобедима.

— Вече не — отбелязва чичо ми. — Защото — вижте! Тя е пленница, и вратите на килията не се разтварят с гръм и трясък. Сега те вече знаят, че е простосмъртна. Видяха я със стрела в бедрото пред стените на Париж, а собствената ѝ армия напусна бойното поле и я изостави. Самите французи показаха на англичаните, че тя може да бъде победена и изоставена.

— Но вие няма да я дадете на англичаните — заявява пралеля ми. — Това би означавало да се опозорим завинаги, в очите на Бог и на света.

Чичо ми се надвесва напред, за да заговори поверително.

— Приемате го толкова сериозно? Наистина мислите, че тя е нещо повече от измамница? Наистина ли мислите, че тя е нещо повече от селянка, която бръщолеви глупости? Знаете ли, че мога да намеря половин дузина такива като нея?

— Можете да намерите половин дузина, които твърдят, че са като нея — казва тя. — Но нито една като нея. Мисля, че тя е изключително момиче. Наистина мисля така, племеннико. Имам много силен усет за това.

Той се поколебава, сякаш нейното усещане за нещата, макар да е само жена, е нещо, което трябва да се вземе под внимание.

— Имала сте видение за успеха ѝ? Предсказание?

За миг тя се поколебава, после бързо поклаща глава:

— Нищо толкова ясно. Но въпреки това трябва да настоя да я защитим.

Той прави пауза, тъй като не иска да ѝ противоречи. Тя е госпожица дьо Люксембург, главата на нашата фамилия. Баща ми би трябвало да наследи титлата, когато тя умре; но тя притежава също и обширни земи, всичките — на нейно разположение: може да ги завещае на когото си избере. Чичо ми Жан е любимият ѝ племенник; храни надежди и не иска да я оскърби.

— Французите ще трябва да платят добра цена за нея — казва той. — Не възнамерявам да се лиша от парите, които струва. Тя заслужава да дадат за нея откуп, какъвто биха платили за крал. Те знаят това.

Пралеля ми кимва и казва:

— Ще пиша на дофина Шарл и той ще я откупи. Каквото и да казват съветниците му, той пак ще ме послуша, макар че фаворитите му непрекъснато му внушават различни мнения и той клони в посоките, накъдето го тласкат те. Но аз съм му кръстница. Това е въпрос на чест. Той дължи на Девата всичко, което е.

— Много добре. Но го направете веднага. Англичаните са много настоятелни и не искам да оскърбя херцог Бедфорд. Той е влиятелен човек, а също и справедлив. Той е най-добрият управник на Франция, на когото можем да се надяваме. Ако беше французин, щеше да се ползва с всеобща обич.

Пралеля ми се засмива:

— Да, но не е! Той е английският регент, и би трябвало да се върне на собствения си влажен остров при малкия си племенник, горкия крал, да постигнат каквото могат с малкото си кралство и да оставят нас да управляваме Франция.

— Нас? — казва въпросително чичо ми, сякаш за да я попита дали смята, че нашата фамилия, която вече владее половин дузина графства и се смята за родствена с императорите на Свещената Римска Империя, трябва да владее и Франция.

Пралеля ми се усмихва.

— Нас — казва тя със сладък глас.

* * *

На следващия ден отивам с Жана до малкия параклис в замъка и коленича до нея на стъпалата пред олтара. Тя се моли пламенно, свела глава в продължение на час, а после идва свещеникът, отслужва литургията и Жана приема Светото причастие. Чакам я в дъното на църквата. Сред хората, които познавам, Жана е единствената, която се причестява с нафора и причастно вино всеки ден, сякаш това е закуската ѝ. Собствената ми майка, която съблюдава ритуалите по-стриктно от повечето хора, приема причастие само веднъж месечно. Връщаме се заедно в покоите на пралеля ми, билките, с които е осеян подът, шумолят под стъпките ни. Жана ми се смее, когато се налага да навеждам глава, за да провра високата си конусовидна диадема под ниските врати.

— Много е красива — казва тя. — Но не бих искала да нося такова нещо.

Спирам и се завъртам пред нея в ярката слънчева светлина, която пада през тясното стреловидно прозорче. Цветовете на роклята ми са ярки: пола в тъмносиньо и фуста в по-ярко тюркоазено; полите се издуват под високия колан, който пристяга гръдния ми кош. Високата диадема стои като конус върху главата ми, а от върха ѝ пада бледосин воал, който се спуска по гърба ми, като едновременно прикрива и подчертава светлата ми коса. Разпервам ръце, за да покажа големите триъгълни ръкави, поръбени с най-прекрасната бродерия от златна нишка, и повдигам края на полите, за да покажа алените си пантофки с извърнати нагоре носове.