Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Тази нощ, в леглото, го вземам в прегръдките си, а в хладната утрин откривам, че продължава да ме измъчва тревога.

— Ще яздиш с краля, само за да носиш знамето му, нали? Нали няма да влезеш в Кент, Ричард?

— Надявам се, че никой няма да влезе в Кент — казва той мрачно.

Довършва закуската си и аз влизам след него в двора на конюшнята, като не спирам да давам израз на страховете си.

— Но ако все пак изпратят войска да накаже жителите на Кент, няма да тръгнеш с нея, нали?

— Да горят сламени покриви? Да изпекат на шиш кравата на някой беден човек? — пита той. — Виждал съм да го правят във Франция, и никога не съм смятал, че това е начин за печелене на лоялност. Сам херцог Бедфорд ми казваше, че начинът да спечелиш сърцето на един човек е да се отнасяш с него справедливо и да му осигуриш безопасност. Такъв ще бъде моят съвет, ако някой ме попита. Но ако някой ми заповяда да потегля в името на краля, ще трябва да отида.

— Ще те последвам веднага щом ме повикаш.

Опитвам се да говоря уверено, но гласът ми е изтънял и нервен.

— Ще те чакам — зарича се той, с внезапна топлота в гласа, когато осъзнава, че се страхувам. — Грижи се за себе си и за бебето, което носиш. Ще те чакам. Винаги ще те чакам. Помни, че ти обещах — никога няма да ме търсиш напразно.

* * *

Подреждам къщата и нареждам на слугите да се подготвят за заминаването ми. Чувам слухове, че кралят и кралицата са се върнали в Лондон и че кралят лично е потеглил срещу хората от Кент. После пристига съобщение от Ричард, написано от собствената му ръка:

Любима,

Съжалявам, че ще те разтревожа. Кралицата убеди краля да не влиза лично в Кент, но той ми нареди да оглавя войниците, изпратени да преследват престъпниците, и аз ще го сторя. Вярвай ми, че ще бъда в безопасност и ще се прибера у дома, когато това приключи.

Твой Ричард

Пъхам късчето хартия в роклята си, до сърцето, и отивам в конюшнята.

— Оседлайте конете — казвам на стражите. — И наредете да приготвят кобилата ми за пътуване. Връщаме се в Лондон.

По целия път яздя със свито сърце. Имам толкова силно предчувствие, че Ричард е в опасност, че е изправен пред по-многочислен враг, че в гъсто обраслото с гора графство Кент ще се крият засади, капани, цели армии от хора, които ще искат да го заловят, както заловиха Уилям дьо ла Поул, и да го обезглавят, без свещеник да го изповяда, с ръждив меч.

Поемаме мълчаливо по пътя за Лондон, но докато минаваме край зеленчуковите градини и малките мандри около града, началникът на моята стража нарежда на хората си да вървят по-плътно един до друг, и започва да се озърта, сякаш се бои, че сме застрашени.

— Какво има? — питам.

Той поклаща глава:

— Не зная, милейди. Има нещо… — Поколебава се. — Твърде тихо е — казва, говорейки на себе си. — Кокошките са прибрани преди залез-слънце, капаците по прозорците на къщите са затворени. Нещо не е наред.

Няма нужда да ми се повтаря. Нещо не е наред. Първият ми съпруг, херцогът, казваше, че ако влезеш в някой град и ти се стори, че нещо не е наред, то обикновено се дължи на това, че нещо не е наред.

— Сгъстете редиците — казвам. — Ще влезем в града преди портите да се затворят, и ще отидем в лондонската ни къща. Кажете на хората си да бъдат нащрек и да се оглеждат. Ще продължим в лек галоп.

Той нарежда на войниците да се сгъстят и се отправяме към портите на града. Но почти веднага щом минаваме през Маргейт и излизаме на тесните улици, чувам надигащ се шум, хора, които ликуват и се смеят, свирещи тръби и барабанни удари.

Звучи като шествие за майския празник, звучи като необуздана радост, но по улиците сигурно има стотици хора. Хвърлям поглед към стражите си, които приближават конете си до моя и го обграждат в отбранителен квадрат.

— Насам — казва капитанът и ни повежда в бърз тръс през криволичещите улици, докато стигаме до голямата стена, която заобикаля лондонския ми дом. Факлите, които винаги държим запалени от двете страни на входната порта, липсват от поставките. Самите порти, които трябва да са или залостени за нощта, или гостоприемно разтворени, са полуотворени. Калдъръмената алея, която води към къщата, е пуста; но по нея има разпиляна смет, а предната врата е открехната. Хвърлям поглед към Джордж Кътлър, началника на стражата, и виждам отразено в очите му собственото си безпокойство.

— Ваша светлост… — казва той неуверено. — По-добре да вляза първи и да видя какво не е наред тук. Нещо като че ли се е объркало…

Докато той говори, някакъв пиян мъж, не от моите слуги, излиза с криволичене от полуотворените порти и минава тромаво покрай нас, като изчезва надолу по пътеката. С Кътлър отново се споглеждаме. Бързо измъквам краката си от стремената, слизам от кобилата си, и хвърлям поводите ѝ на един страж.

— Ще влезем — казвам на Кътлър. — Извадете сабята си и пратете двама войници да вървят зад нас.

Те ме следват, докато вървя през калдъръма към къщата си, моят лондонски дом, който ме изпълни с такава гордост, когато го получих, и обзаведох с такава наслада. Една от предните врати е изтръгната от пантите, мирише на дим. Когато отварям другата врата и влизам, виждам, че през стаите е преминала тълпа и е отмъкнала всичко, което е сметнала за ценно. По стените, където някога висяха моите гоблени, гоблените на херцог Бедфорд, се виждат бледи квадрати. От огромен дървен бюфет, твърде тежък, за да го отнесат, са измъкнати калаените съдове, държани в него, украсените с резба врати висят на пантите. Отивам в голямата зала. Всички супници, кани за вино и чаши са изчезнали, но — колкото и да е нелепо — огромният красив гоблен, който стоеше зад голямата маса, все още е там, недокоснат.

— Книгите ми — казвам, скачам на подиума, минавам през вратата зад голямата маса и по малкото стълбище влизам в дневната стая на горния етаж. Оттам, само с две крачки през разбити скъпоценни стъклени съдове, стигам в галерията, а там спирам и се оглеждам.

Смъкнали са месинговите решетки от лавиците, свалили са месинговите вериги, които прикрепваха книгите към масите за четене. Взели са дори перодръжките и мастилниците. Но книгите са в безопасност, книгите са недокоснати. Откраднали са всичко, направено от метал, но не са повредили нищо, направено от хартия. Грабвам едно тънко томче и го притискам към бузата си.

— Приберете ги на сигурно място — казвам на Кътлър. — Доведете хората си да ги приберат в избата, заковете прозорците и вратата ѝ с дъски, и поставете стражи. Тези книги струват повече от месинговите решетки, повече от гоблените. Ако успеем да ги спасим, ще мога да се срещна с първия си съпруг в Деня на Страшния съд. Те бяха неговите съкровища и той ми ги повери.

Той кимва:

— Съжалявам за останалото…

Посочва опустошената къща, където по дървеното стълбище има следи от удари с меч. Някой е отсякъл украсената с резба централна колона на витото стълбище и я е отнесъл, сякаш си отмъщава, че не може да обезглави мен. Горе, над боядисаните греди, таванът е почернял от дим. Някой се е опитал да изгори дома ни до основи. Потръпвам от мириса на обгорената мазилка.

— Щом книгите са в безопасност и съпругът ми е в безопасност, мога да започна отново — казвам. — Приберете книгите, Кътлър. Освен това свалете големия гоблен, и всичко друго ценно, което намерите. Слава Богу, че взехме най-хубавите вещи с нас в Графтън.

— Какво ще правите? — пита той. — Негова светлост ще иска да намерите сигурно убежище. Редно е да ви придружа.

— Ще отида в двореца — казвам. — Ще отида в Уестминстър. Чакайте ме там.

— Вземете със себе си двама войници — съветва ме той. — Аз ще подсигуря всичко тук. А после ще ви последваме. — Поколебава се. — Виждал съм да вършат и по-лоши неща — позволява си да каже. — Изглежда, сякаш са влезли случайно, и са взели всичко наистина ценно. Не е било нападение. Не е нужно да се боите от тях. Не е било насочено към вас. Това са хора, докарани до отчаяние от бедността си и страха от лордовете. Не са лоши хора. Просто вече не могат да издържат.

Оглеждам почернялата от пушек зала, местата, където бяха изчезналите гоблени, и насечения парапет.

— Не, било е нападение — казвам бавно. — Направили са онова, което са искали. Не е било насочено към мен — но е било насочено към лордовете, към богатите, към двора. Хората вече не мислят, че трябва само да чакат пред портите, вече не мислят, че нямат друг избор освен да просят. Вече не мислят, че ние имаме власт над тях по право. Когато бях момиче в Париж и се омъжих за херцог Бедфорд, хората от града, хората на Франция, ни мразеха. Ние го знаехме, и те го знаеха. Но никой дори не си представяше, че би могъл да щурмува портите, да влезе вътре и да унищожи ценните ни притежания. Сега в Лондон мислят така. Вече не се подчиняват на господарите си. Кой знае къде ще спрат?

Излизам. Стражите отвън държат коня ми, но вече се е събрала тълпа, в която се носи ропот срещу тях.

— Вие двамата, елате с мен — казвам. — Вие, останалите влезте вътре и оправете безпорядъка.

Щраквам с пръсти и един от стражите ми помага да се кача на седлото.

— Бързайте — подтиквам го. — Качвайте се на седлото и напред.

Той се подчинява и ние вече сме се отдалечили от вътрешния двор и на известно разстояние от къщата ми, преди някой да разбере, че сме тръгнали. Не поглеждам назад. Но докато яздя надолу по пътя, си спомням тъмното размазано петно от дим в голямата зала на къщата си, и съзнанието, че хората са влезли в къщата ми и са взели каквото искат, и са правили каквото поискат.

— Към двореца Уестминстър — казвам. Искам да бъда зад стените на двореца, охраняван от кралската стража. Лондон вече не ми се струва безопасен. Станала съм като кралицата — жена, която се чувства неспокойна в сърцето на собствения си дом.

Завиваме зад един ъгъл и изведнъж ни повлича буйна тълпа, танцуващи, смеещи се, ликуващи хора, огромна радостна тълпа като на майския празник. Някой хваща юздата ми, аз стисвам камшика си, но лицето, което се вдига към мен, сияе.

— Спокойно! — нареждам бързо на стража до мен, който пришпорва коня си напред, с ръка върху сабята си.

— Хвала на Господа, имаме защитник! — възкликва жената, споделяйки щастието си с мен. — Той идва, Бог да го благослови! Той идва, ще се застъпи за правата ни и добрите времена ще настъпят отново!

— Ура! — изкрещяват половин дузина души наблизо, и аз се усмихвам, сякаш зная какво става.

— Добра жено — казвам. — Трябва да мина, пуснете ме, трябва да се срещна със съпруга си. Пуснете ме да вървя.

Някой се изсмива:

— Никъде няма да стигнете, докато той не дойде! Хората са се натъпкали по улиците като сардини в консерва. Няма начин да преминете, нито да заобиколите.

— Но няма ли да дойдете да го видите? Той ще мине по моста.

— О, хайде — казва някой друг. — Никога няма да видите отново такова нещо, това е най-великото събитие, което ще се случи в живота ни, в който и да е живот.

Оглеждам се за двамата си придружители, но те не могат да останат до мен. От мен ги делят дузина веселящи се хора, изцяло ни превъзхождат по численост. Махвам на единия.

— Тръгвайте — провиквам се. — Няма опасност за мен. Знаете къде ще се срещнем. — Явно е безсмислено да се опитваме да се съпротивляваме на тази тълпа, и най-безопасно ще е да се присъединим към тях. Един от моите хора скача от коня си и си пробива път през тълпата, за да се изравни с мен.

— Спокойно! — нарежда някой. — Без блъскане. Чия ливрея носите?

— Оставете ме — прошепвам. — Ще се срещнем по-късно. Знаете къде. Не ги дразнете.

Това е най-безопасният начин, но аз виждам, че той не желае да се подчини на заповедта.

— Я го виж ти, какъв е високомерен! — възроптава някой. — От онези, дето трябва да бъдат повалени в калта.

— Човек на краля ли сте? — пита някой. — Мислите си, че вие трябва да имате всичко, и изобщо да не ви е грижа за бедняка?

Най-после той схваща:

— Не и аз! — казва бодро. — С всички вас съм!

Кимвам му, и движението на тълпата го отдалечава от мен, почти веднага. Оставям коня си да ги следва. Някаква жена свойски отпуска ръка върху шията на коня ми.

— Е, къде отиваме? — питам я.

— Към моста, да го видим как минава по моста! — казва тя ликуващо. — Виждам, че сте дама, но няма да се срамувате от компанията, в която се движи. Той води със себе си дворяни и земевладелци, рицари и лордове. Той е човек, който умее да общува с всички хора, от всички прослойки.

— И какво ще направи за нас, когато дойде?