— Нима не знаете? Че къде сте били?

Усмихнато поклащам глава:

— Бях в провинцията, всичко това е изненада за мен.

— Тогава сте се върнали в града точно в часа на нашата радост. Той най-сетне ще се застъпи за нас. Ще каже на краля, че не можем да понесем данъците, че охранените лордове ще опропастят всички ни. Ще нареди на краля да зареже съпругата си, френската блудница, и да приема занапред добри съвети от добрия херцог.

— Добрият херцог ли? — питам. — Кого наричате „добрия херцог“ сега?

— Ричард, херцога на Йорк, разбира се. Той ще каже на краля да легне с безполезната си съпруга, и да ни дари със син и наследник, да ни възвърне владенията във Франция, да отпрати коварните мъже, които крадат богатството на страната и не правят друго, освен да трупат собствено богатство и да се бият помежду си. Той ще направи този крал по-велик от предишния, и отново ще бъдем щастливи.

— Може ли сам човек да направи всичко това? — питам.

— Той вече е събрал армия и е победил хората на краля — казва тя възхитено. — Преследвали го до Севън Оукс, и той ги сразил. Това е нашият защитник. Той победи кралската армия, а сега превзема и Лондон.

Чувствам как в главата ми заблъсква болка като чук.

— Разгромил е армията на краля?

— Примамил ги, нахвърлил се върху тях, и ги сразил — казва тя. — Половината избягали, половината се присъединили към него. Той е нашият герой!

— А лордовете, които са били начело на войниците?

— Мъртви! Всички до един!

Ричард, помислям си безмълвно. Нима двамата стигнахме толкова далече, и рискувахме толкова много, та Ричард да бъде нападнат от засада от някакъв неопитен командир начело на събраните от кол и въже бунтовници, и убит пред Севън Оукс? Нима нямаше да разбера, ако е ранен или мъртъв? Нима нямаше да чуя Мелузина да пее, или да почувствам скръбния танц на самите небесни тела, които биха го оплаквали? Със сигурност не е възможно, не може мъжът, когото съм обичала през целия си зрял живот, когото съм обичала със страст, каквато дори не смятах за възможна, да лежи мъртъв в някоя канавка в Кент, а аз да не знам.

— Зле ли ви е, мистрес? — пита тя. — Побеляхте като прането ми.

— Кой командваше кралската армия? — питам; макар да зная, че е бил той. Кого друг биха изпратили освен Ричард? Кой има повече опит, кой е по-надежден? Кой е по-верен и по-честен от моя съпруг? Кого биха избрали, ако не моя любим?

— А, виж, това вече не знам — казва тя весело. — Знам само, че сега е мъртъв, със сигурност. Болна ли сте?

— Не, не — казвам. Устните ми са вцепенени. Мога да изрека само тази дума: — Не. Не.

Придвижваме се вкупом през тесните улици. Сега вече не мога да се махна; дори да успея да изведа коня от тълпата, не мисля, че мога да яздя. Страхът е изсмукал енергията ми, напълно неспособна съм да хвана поводите, дори ако тълпата ме пусне. А после, най-сетне, се озоваваме на Бриджгейт и тълпата се сгъстява и напира. Кобилата ми се изнервя от това, че е сред такава тълпа, ушите ѝ потрепват и тя пристъпва от крак на крак; но тълпата ни притиска толкова здраво, че тя не може да помръдне, а аз не мога да сляза. Виждам кмета на града, когато той се качва на един крайпътен камък, пазейки равновесие с една ръка върху широкото рамо на един войник от градската стража, и изкрещява към тълпата:

— Приемам, че вашата воля е капитан Мортимър и неговите войници да влязат в града?

— Да! — разнася се техният рев. — Отворете портите!

Виждам, че един от членовете на градския съвет възразява, и кметът прави знак да го отведат със сила. Стражите разтварят широко портата и ние поглеждаме през входа отвъд подвижния мост. На южната страна стои в очакване малка армия с развети знамена. Докато гледам, те виждат как портата се разтваря широко, чуват насърчителния рев на тълпата, виждат червения цвят на мантията на кмета, и развяват знамената си, строяват се и поемат с отривиста маршова стъпка по пътя. Хората хвърлят цветя от горните етажи на сградите, развяват флагове и ликуват: това е триумфалното посрещане на един герой. Спускат пред тях подвижния мост, и трясъкът при спускането му отеква като звън на цимбали в чест на завоевател. Мъжът, който язди начело на войниците, се обръща и прерязва с големия си меч въжетата на моста, за да не може вече никога да го вдигнат отново и да го възпрат. Всички около мен крещят приветствия, жените пращат въздушни целувки и пищят. Пълководецът язди пред войската си, с шлем под мишница, с искрящи златни шпори на ботушите, с красив плащ от наситено синьо кадифе, развяващ се леко от раменете му, с блестящи доспехи. Пред него върви неговият оръженосец, който носи пред себе си голям меч, сякаш води крал, който влиза в своето кралство.

Не мога да определя дали това е мечът на Ричард, не знам дали този мъж носи трудно спечелените рицарски шпори на моя съпруг. Затварям очи и усещам студената пот да се стича под косата ми. Възможно ли е да е мъртъв, а аз да не знам? Дали когато пристигна в двореца, самата кралица ще започне да ме утешава — мен, поредната вдовица в двора, като Алис дьо ла Поул?

Кметът излиза напред, с ключовете на града върху алена възглавничка, прекланя глава пред завоевателя, и му ги връчва. От всички страни към портата се изсипват мъже, за да се присъединят към войниците зад пълководеца, войниците ги приветстват с потупвания по гърба и ги подреждат в неравни редици, които маршируват покрай нас, махат на момичетата и се усмихват широко на ликуващите възгласи, като дългоочаквана армия от освободители.

Тълпата го следва. Мога да се закълна, че ако нахлуе в Уестминстър начело на такава тълпа, той може да се разположи върху мраморния трон на краля: този човек държи града в свои ръце. Но той ги повежда към Кендълуик Стрийт, където Лондонският камък13 се издига гордо на улицата, за да отбележи самото сърце на Лондон. Удря камъка с меча си и при звънтящия звук тълпата надава възторжен рев.

— Сега Мортимър е господар на този град! — изкрещява той и застава до камъка, с щита в едната ръка, а меча — над главата си, докато мъжете го приветстват.

— На трапезата! — заявява той, и всички те се отправят с него към Гилдхол, където кметът ще даде пищна вечеря за него и офицерите му. Докато тълпата го следва, жадуваща за останките от говеждото и панерите с натрошен хляб, аз се смъквам от кобилата си, хващам поводите ѝ, и внимателно я извеждам от тълпата, като се надявам да се измъкна незабелязано.

Промъквам се по един страничен път, а после в една по-малка уличка. Почти се изгубвам, но се покатервам на едно стъпало и с усилие се покачвам на седлото и свръщам на изток, оставяйки наклона на улицата да ме поведе към реката. Спомням си как, когато бях момиче, на път за Англия, се изгубих в гората и Ричард ме намери. Не мога да повярвам, че няма да дойде да ме потърси отново. Не ми се струва възможно да съм го докоснала за последен път, да съм го целунала за последен път; а сега дори не мога да си спомня последните думи, които му казах. Поне се разделихме с обич, зная това. Не мога да си спомня думите, които си казахме, нито израженията ни; но знам, че се разделихме нежно, защото ние винаги се разделяхме нежно. Целувахме се за лека нощ, целувахме се на закуска. Той винаги беше любящ към мен, дори когато не беше редно да мисли за мен по друг начин, освен като за своя господарка. Дори когато му заложих капан, за да ме дари с нашето дете, и настоях на тайна женитба. Четиринайсет години той беше мой любим и съпруг, а сега се оказва, че съм го изгубила.

Отпускам юздите на кобилата си и я оставям да си проправя път през лабиринта от мръсни улици. Тя знае достатъчно добре къде са конюшните на Уестминстър, и аз не се занимавам с нея. Когато си представям Ричард мъртъв в някой крайпътен ров в Кент, ми идва да легна в канавката и сама да умра. Слагам ръка върху корема си и си мисля за детето, което никога няма да познава баща си. Как е възможно да не покажа на Ричард новото му бебе?

Вече се стъмва, когато стигаме до една от многобройните задни порти на двореца, който е истински лабиринт. Забелязвам с изненада, че никой не стои на пост. Бих очаквала портите да са затворени, а пред тях да има удвоена стража; но на краля е присъщо да бъде небрежен, а ако го няма моя съпруг, кой ще командва стражата?

— Хей! — провиквам се, когато приближавам. — Хора! Отворете портата!

Тишина. Тишина там, където обикновено се движат десетки хора. Тишина там, където бих очаквала някой да се провикне с искане да се представим. Спирам кобилата, напомняйки си, че когато имаш чувството, че нещо не е наред, това е, защото нещо не е наред.

— Отворете страничната порта! — изкрещявам, като се приготвям да обърна кобилата и бързо да я пришпоря и да си тръгна, ако ни нападнат. — Отворете страничната порта за херцогиня Бедфорд! — Малката вратичка в голямата порта изскърцва и бавно се отваря, един коняр надзърта нервно навън.

— Херцогиня Бедфорд?

Смъквам качулката си, за да може да види лицето ми.

— Самата аз. Къде са всички?

Изпитото му, пребледняло лице поглежда към мен.

— Избягаха — казва. — Всички освен мен, а аз не мога да замина, защото кучето ми е болно и не исках да го оставям. Да дойда ли с вас?

— Къде избягаха?

Той свива рамене:

— Избягаха пред капитан Мортимър и неговата армия. Някои побягнаха, за да се присъединят към него, други избягаха.

Поклащам глава. Не мога да разбера това.

— Къде е кралят, и кралицата?

— И те избягаха — казва той.

— За Бога! Къде са, момче?

— Избягаха в Кенилуърт — прошепва той. — Но ми наредиха да не казвам на никого.

Вкопчвам се със студени ръце в гривата на кобилата си, докато сърцето ми блъска глухо в гърдите.

— Какво? Изоставили са Лондон?

— Изпратиха армия да проследи Мортимър обратно до Кент, но Мортимър ги нападнал и им дал да разберат. Всички командири на кралската армия загинаха, армията побягна обратно към Лондон, с изключение на онези, които се присъединиха към Мортимър. Половината се присъединиха към Мортимър. Ще ми се и аз да бях отишъл.

— Кои са командирите, които загинаха? — питам тихо. Доволна съм, че съумявам да говоря спокойно.

Той свива рамене:

— Всички защитници на краля, не знам: лорд Нортъмбърланд, барон Ривърс…

— Мъртви са? Всички?

— Във всеки случай не се върнаха.

— Кралят?

— Кралят не пожела да тръгне на война — казва той презрително. — Потегли със знамето си, но не тръгна на война. Задържа половината от армията си и изпрати лордовете с другата половина. А когато онези, които бяха останали от разбитата армия, се върнаха, бягайки от врага и казаха, че са загубили, той и кралицата побягнаха към Кенилуърт, придружени от херцог Съмърсет, Едмънд Боуфорт, а лорд Скейлс отиде в Тауър.

— Скейлс там ли е сега? Укрепил ли е Тауър?

Той свива рамене и пита:

— Не знам. Какво ще стане с мен сега?

Поглеждам го, с лице също толкова безизразно като неговото:

— Не знам. Най-добре се погрижи за себе си.

Отдръпвам кобилата си от портата на конюшнята в Уестминстър, тъй като на това място никоя от нас няма да бъде в безопасност. Казвам си, че ще е по-добре да стигна до Тауър преди падането на нощта. Тя пристъпва смело, но и двете сме изтощени, а не всеки уличен ъгъл има мангал, на който някой пече месо, и мъже, които пият ейл и твърдят гръмко, че добрите времена са настъпили, че Мортимър ще съветва краля и няма да има повече данъци и мамене на бедните, че лошите съветници ще бъдат прогонени. Канят ме да дойда при тях, и ме наругават, когато поклащам глава. Накрая се налага да им хвърля една монета и да им пожелая всичко добро, а докато изминавам последните няколко улици, смъквам качулката върху лицето си, седя приведена на седлото и се надявам да се промъкна незабелязано, като крадец.

Най-сетне стигам до портата на Тауър. На всяка стена има пазачи и те се провикват към мен веднага щом ме виждат:

— Стой! Кой е там? Стой на място!

— Херцогиня Бедфорд! — провиквам се в отговор, като им показвам лицето си. — Пуснете ме да вляза.

— Вашият съпруг, баронът, ви търси цяла вечер — казва младият страж, когато разтваря широко портата, излиза да поеме юздата ми, и ми помага да сляза от коня. — Вашите хора пристигнаха и казаха, че са ви изгубили. Той се страхуваше, че тълпата ви е заловила. Каза, че ще се погрижи да ги обесят за държавна измяна, ако е паднал дори косъм от главата ви. Така им каза! Никога не съм го чувал да говори така.

— Съпругът ми? — питам, внезапно замаяна от надежда. — Нима казахте, че съпругът ми ме търси?

— Като обезумял… — започва той, после се обръща да се заслуша, когато и двамата чуваме тропот на копита по калдъръма. Той изкрещява: „Коне! Затворете портата!“, и ние се втурваме вътре, докато портите изскърцват зад нас, а после чувам Ричард да крещи: „Ривърс! Отворете!“, те разтварят със замах двойните порти и неговият малък отряд влиза с гръмотевичен тътен, той ме вижда в миг, скача от коня си и ме сграбчва в обятията си и ме целува, сякаш отново сме скуайърът и неговата съпруга, и нямаме сили да се разделим.