Филипа Грегъри - Повелителка на реките

С този брак моята Елизабет ще стане лейди Грей от Гроуби, господарка на доста голяма част от Лестършър, собственица на Гроуби Хол и на другите големи имоти в семейство Грей, сродница на цялата фамилия Грей. Това е добър род, ще ѝ даде добри възможности, те са твърдо на страната на краля, и яростни противници на Ричард, херцог Йорк, така че няма опасност дъщеря ни да се озове в лагера на противника, ако спорът между Йоркския херцог и неговия съперник, херцог Съмърсет, се ожесточи.

Елизабет трябва да потегли за сватбата си от нашата къща с баща си и мен, и с всичките си братя и сестри, с изключение на двете бебета. Но Ричард още не е у дома.

— Къде е баща ми? — пита ме тя в навечерието на тръгването ни. — Ти каза, че ще е тук още вчера.

— Ще дойде — казвам спокойно.

— Ами ако са го забавили? Ако не може да вземе кораб? Ако морето е твърде бурно за плаване? Не мога да се омъжа, ако той не е тук, за да ме предаде на съпруга ми. Ами ако не стигне дотук?

Слагам ръка върху венчалния си пръстен, сякаш за да докосна пръстите на Ричард, които го поставиха там.

— Ще бъде тук — казвам. — Елизабет, през всичките години, откакто го обичам, той никога не ме е лъгал. Ще бъде тук.

Тя се тревожи цял ден, а през нощта я изпращам да си легне, давам и да изпие отвара от валериан и когато надниквам в стаята ѝ, тя вече спи дълбоко в леглото, със сплетена коса под нощната шапчица: изглежда малка като сестра си Ан, която дели леглото си с нея. Тогава чувам тропот на коне в двора на конюшнята и поглеждам от прозореца и виждам знамето на Ривърс, а там, долу стои съпругът ми, който се смъква уморено от коня си, и аз в миг изтичвам надолу по стълбите, навън през вратата на конюшнята, и се хвърлям в прегръдките му.

Той ме прегръща толкова силно, че едва успявам да дишам, а после вдига лицето ми към своето, и ме целува.

— Предполагам, че воня — е първото, което казва, когато си поема дъх. — Трябва да ми простиш. Приливът се обърна срещу нас, затова яздих усилено, за да стигна тук тази вечер. Знаеше, че няма да те излъжа, нали?

Вдигам усмихнат поглед към красивото му, уморено любимо лице: това е мъжът, когото обожавам от толкова много години.

— Знаех, че няма да ме излъжеш.

* * *

Семейство Грей имат малък параклис в дома си, срещу голямата зала, и там двамата млади разменят обетите си, пред своите родители, както и пред братята и сестрите си. Нашето семейство изпълва параклиса. Виждам как лейди Грей гледа редиците на децата ми и си мисли, че синът ѝ се жени за жена от плодовит род. След сватбата минаваме през сводестата галерия от параклиса до голямата зала, там има пиршество, песни и танци, а след това подготвяме младоженците да си легнат.

С Елизабет сме сами в спалнята, която ще бъде нейна. Това е красива стая, която гледа на север, към градините, ливадите и реката. Чувствам се разнежена, това е моето момиче, първата от дъщерите ми, която се омъжва и напуска дома ни.

— Какво предвиждате за мен в бъдещето, почитаема майко? — пита тя.

Това е въпросът, от който се ужасявах.

— Знаеш, че вече не предричам бъдещето — казвам. — Това остана в моминските ми години. В Англия не харесват тези неща, и аз се отказах от него. Ако Зрението спохожда мен или теб, то е, без да сме го призовавали. Баща ти не обича да се говори за това.

Тя се изкикотва леко.

— О, почитаема майко! — казва укорително. — Да паднеш толкова ниско, и то на сватбения ми ден.

Не мога да сдържа усмивката си.

— Да падна толкова ниско в какво отношение?

— Да излъжеш — прошепва тя. — И то мен! На сватбения ми ден! Сега разбирам: прозряла си, че Джон ще ме обикне, и аз — него. Откъснах ябълковия цвят и му дадох ябълката, точно както ти ми каза. Но много преди това, в мига, когато го видях за първи път, разбрах какво си имала предвид, когато ме изпрати тук. Стоях пред майка му, когато тя беше пред масата си в стаята, в която събираше наемите от арендаторите си, и той се появи на вратата зад нея — дори не знаех, че си е у дома — и в щом го видях, разбрах защо си ме изпратила в Гроуби и какво си очаквала да се случи.

— А това зарадва ли те? Права ли бях да те изпратя?

Радостта ѝ се излъчва от светлосивите ѝ очи.

— Бях много радостна. Помислих си, че ако той ме хареса, ще бъда най-щастливото момиче в Англия.

— Това не беше предричане на бъдещето; просто съзнавах, че си красива и обичлива. Можех да те изпратя в домакинството на който и да е красив млад мъж, и той щеше да се влюби в теб. В това нямаше магия, беше просто среща на момиче и момче през пролетта.

Тя сияе.

— Радвам се. Не бях сигурна. Толкова се радвам, че той е влюбен, но не омагьосан. Но нима не си опитвала да видиш бъдещето ми? Пусна ли амулетите в реката? Какво извади от водите? Погледна ли за нас в картите? Какво ще е моето бъдеще?

— Не съм разчела картите. — Лъжа я, нея, моята малка дъщеря, лъжа дръзко като коравосърдечна стара вещица, отричайки истината в първата ѝ брачна нощ, и я лъжа с напълно спокойно лице. Ще ѝ кажа напълно убедителна лъжа. Няма да позволя моето прозрение в бъдещето да помрачи сегашното ѝ щастие. Ще отрека дарбата си, ще отрека това, което ми е показала. — Грешиш, скъпа. Не съм гледала на карти и не съм поглеждала в огледало. Не пуснах никакви амулети в реката, защото не се налагаше. Мога да предскажа щастието ти без никакви хитрости. Точно както знаех, че той ще те обикне. Мога да ти кажа: знам, че ще бъдеш щастлива, мисля, че ще има деца, и първото ще дойде съвсем скоро.

— Момиче или момче?

— Ще можеш и сама да определиш това. — Усмихвам се. — Сега си имаш собствен венчален пръстен.

— И ще бъда лейди Грей от Гроуби — казва тя със сдържано задоволство.

Усещам тръпка, като студена длан на тила ми. Знам, че тя никога няма да встъпи във владение на този дом.

— Да — казвам, отхвърляйки горчивото познание. — Ще бъдеш лейди Грей, господарка на Гроуби, и майка на множество прекрасни деца. — Това трябва да чуе, когато отива в брачното си ложе през своята първа брачна нощ. — Бог да те благослови, скъпа моя, и да те дари с радост.

Момичетата потропват на вратата и нахлуват в стаята като вихрушка, с розови листенца за леглото, с каната сватбен ейл и купа с ароматизирана вода, с която тя да се измие, с ленената ѝ нощница, и аз и помагам да се приготви, а когато влизат мъжете, буйни, развеселени и пияни, тя лежи в леглото си като целомъдрен малък ангел. Съпругът ми и лорд Грей помагат на Джон да легне до нея, а той се изчервява силно, като момче, макар да е на двайсет и една; аз се усмихвам, сякаш съм напълно щастлива; и се питам какво кара сърцето ми да се свива от страх за тях.

След два дни се връщаме в собствения си дом в Графтън, а аз така и не казвам — нито на Елизабет, нито другиму, че наистина потърсих нейното бъдеще в картите, в същия ден, когато лейди Грей ми писа, за да попита каква зестра може да донесе Елизабет в този брак. Седнах на масата, загледана навън, към крайречната ливада и мандрата, уверена в щастието ѝ, и взех в ръце картите. Преобърнах три, избрани напосоки, и трите се оказаха празни.

Майсторът, изработил картите, бе сложил три резервни карти в тестето, когато най-напред е рисувал образите: три карти с ярко оцветени гърбове, точно като останалите, но без нищо отпред, резервни карти, които да се използват в друга игра. И точно тези три карти, които не казваха нищо, се озоваха в ръката ми, когато се заех да прозра бъдещето на Елизабет с Джон Грей. Надявах се да видя благоденствие и деца, внуци и издигане в света, но на картите нямаше нищо. Нямаше бъдеще, което можех да видя, за Елизабет и Джон Грей; за тях нямаше абсолютно никакво бъдеще.

С Ричард посещаваме двора в Гринич за Коледа и установяваме, че всичко — празненствата и ловните излети, музиката и танците — се ръководи от Едмънд Боуфорт, който до такава степен е център на празненствата в двора, че почти е заел мястото на краля. Приема радушно Ричард, препоръчвайки го на краля като човека, който със сигурност ще задържи Кале в наше владение, и често го отвежда настрани да обсъждат как една английска експедиция може да си проправи със сила път, да излезе от земите около Кале и да навлезе отново в Нормандия. Ричард следва обичайното си правило за вярност и лоялност към своя командир, а аз не казвам нищо за начина, по който ги следи с очи кралицата, когато разговарят. Но знам, че трябва да говоря отново с нея.

Принудена съм да говоря с нея, тласкана съм от чувство за дълг. Почти се усмихвам при мисълта, че се чувствам така обвързана; защото съзнавам, че това е влиянието на първия ми съпруг, Джон, херцог Бедфорд. Той никога не бягаше от някое трудно задължение в живота си, и аз имам чувството, че той ме е натоварил със задължението да служа на кралицата на Англия, дори ако това означава да оспорвам поведението ѝ и да ѝ искам сметка.

Избирам момент, когато се готвим за представянето на поетична драма, планирана от Едмънд Боуфорт. Той е наредил кралицата да носи бяла рокля, пристегната високо на талията със златен шнур, а косата ѝ да бъде разпусната. Идеята е тя да представлява богиня; но изглежда като невеста. Той е измислил нови ръкави за бялата рокля, толкова къси и широки, че ръцете ѝ са голи почти до лактите.

— Ще трябва да носите други ръкави — казвам откровено. — Тези са доста неприлични.

Тя гали вътрешната страна на ръката си.

— Чувството е толкова прекрасно — казва. — Усещам кожата си като коприна. Прекрасно е да бъда толкова…

— Гола — довършвам вместо нея; и без дума повече намирам друг чифт ръкави в раклата ѝ с дрехи, и започвам да ги завързвам. Тя ме оставя да сменя ръкавите, без нито дума на възражение, а после сяда пред огледалото си. Отпращам прислужницата ѝ с махване на ръка и вземам четката за коса, за да пригладя сплетените, дълги златисточервеникави букли, които се спускат почти до кръста ѝ.

— Благородният херцог Едмънд Боуфорт ви обръща прекалено много внимание — казвам. — Това бие на очи, ваша светлост.

Тя засиява от удоволствие:

— Ах, казвала си това и преди, Жакета. Това е стара песен. Но той ме гледа като добър придворен, като кавалер.

— Държи се като влюбен — казвам безцеремонно, като очаквам да я стресна. Но виждам с ужас, че само бузите ѝ поруменяват.

— О, наистина ли? — пита тя. — Наистина ли изглежда така?

— Ваша светлост, какво става с вас? Знаете, че не бива да говорите за истинска любов. Малко поезия, малко флирт — това е едно. Но не можете да мислите за него с желание.

— Когато ми говори, се изпълвам с живот. — Тя говори на отражението ми в огледалото, и аз виждам в огледалото лицето ѝ, сияещо и сребристо. Сякаш сме в друг свят, света на огледалото за гадаене, където такива неща могат да бъдат изричани. — С краля имам чувството, че се грижа за дете. Трябва да го уверявам, че е прав, че трябва да потегли на война като мъж, че трябва да управлява като крал. Трябва да го възхвалявам за мъдростта му, да го приласкавам, да съм внимателна с него, когато е разстроен. Аз съм му повече майка, отколкото любовница. Но Едмънд…

Тя си поема леко и треперливо дъх, свежда очи, а после вдига поглед към огледалото и свива рамене, сякаш не може да направи нищо.

— Трябва да престанете да се виждате с него — казвам припряно. — Или да го виждате само в присъствието на други хора. Трябва да се държите на разстояние от него.

Тя взема четката от ръката ми и пита:

— Не го ли харесваш? Той казва, че те харесва и ти се възхищава. Казва, че е твой приятел, че има по-голямо доверие на Ричард, отколкото на всички останали. Хвали го пред краля.

— Човек не може да не го харесва — казвам. — Той е красив, обаятелен, при това един от най-видните мъже в Англия. Но това не означава, че е редно кралицата да изпитва към него нещо друго освен роднинска привързаност.

— Твърде късно ми го казваш — изрича тя, с мек като коприна, топъл глас. — Твърде късно е за мен. Това не е роднинска привързаност, това е много повече, Жакета, за първи път в живота си се чувствам жива. За първи път в живота си се чувствам като жена. Чувствам се красива. Чувствам се желана. Не мога да устоя на това.

— Казах ви по-рано — напомням ѝ. — Предупредих ви.

Тя отново повдига красивите си рамене:

— Ах, Жакета! Знаеш така добре, както и аз, какво е да си влюбена. Ти би ли спряла, ако някой те беше предупредил?

Не ѝ отговарям.

— Ще трябва да го отпратите от двора — казвам направо. — Ще трябва да го отбягвате, може би в продължение на месеци. Това е катастрофа.

— Не мога — казва тя. — Кралят никога няма да го пусне да си отиде. Няма да го изпусне от поглед. А аз просто бих умряла, ако не го виждам, Жакета. Ти не знаеш. Той е единственият ми другар, той е моят кавалер, той е моят защитник: защитникът на кралицата.