Филипа Грегъри - Повелителка на реките

* * *

Но тя не му съобщава лично. Странно — вика при себе си шамбелана му.

— Искам да отнесете на краля съобщение от мен — казва тя. Изглежда мрачна и сериозна в траурните си дрехи, и аз съжалявам, че загубата на майка ѝ е помрачила радостта ѝ. Въпреки това, когато съобщи на краля, и двамата ще бъдат във възторг. Предполагам, че смята да покани краля да дойде в покоите ѝ. Но тя продължава. — Моля, предайте на краля моите почитания и благопожелания, и го уведомете, че очаквам дете.

Ричард Тънстол просто я зяпва с изцъклени очи: никога в живота си не е бил молен да предаде такова съобщение. Такова нещо не се е случвало на никой кралски шамбелан. Поглежда ме, сякаш иска съвет, но аз не мога да направя нищо, освен да покажа, с леко свиване на рамене, че е по-добре да отнесе съобщението, което тази кралица желае да изпрати на съпруга си.

Той се покланя и излиза заднешком от стаята, а стражите затварят тихо вратата след него.

— Ще си сменя роклята, кралят със сигурност ще дойде при мен — казва тя.

Отиваме бързо в стаята ѝ и я преобличаме от тъмносинята рокля в бледозелена — хубав цвят за пролетта. Докато нейната камериерка ѝ държи роклята, за да я облече, виждам, че коремът ѝ е заоблен там, където някога беше толкова слаба, а гърдите ѝ изпълват фината ленена долна дреха. Усмихвам се при вида ѝ.

Чакаме кралят да се втурне вътре, с лице, светнало от радост, с протегнати към нея ръце, чакаме цял час. Чуваме как часовият съобщава времето, а после най-сетне чуваме стъпки отвън и стражите разтварят широко вратите към покоите на кралицата. Всички се изправяме на крака, очаквайки да видим как кралят се втурва вътре, със сияещо момчешко лице. Но това отново е Ричард Тънстол, шамбеланът на краля, с отговор на съобщението на кралицата.

— Негова светлост ми поръча да ви кажа следното: че новината е огромно успокоение за нас, и огромна радост и утеха за всички верноподаници — казва той. Преглъща мъчително и ме поглежда.

— Това ли е всичко? — питам.

Той кимва.

Кралицата го поглежда неразбиращо.

— Ще дойде ли при мен?

— Не мисля, ваша светлост. — Той си прочиства гърлото и си позволява да допълни: — Беше толкова щастлив, че ме възнагради, задето съм донесъл новината.

— Ще дойде ли да посети нейна светлост преди вечеря?

— Повика своя златар да се яви при него. Поръчва да изработят специален накит за кралицата — казва той.

— Но какво прави сега? — пита тя. — Точно сега? Когато го оставихте?

Ричард Тънстол се покланя отново.

— Отиде да въздаде благодарност в личния си параклис — казва той. — Кралят отиде да се моли.

— Добре — казва тя печално. — Е, добре.

* * *

Виждаме краля чак вечерта, когато той идва да посети кралицата в покоите ѝ преди вечеря, както обикновено. Целува ѝ ръка пред всички нас, и ѝ казва, че е изключително доволен. Хвърлям поглед из стаята и виждам, че всичките ѝ придворни дами, също като мен, изглеждат объркани. Това е брачна двойка, съпругата е заченала първото им дете — след почти осем години очакване. Това дете прави брака им завършен, а трона им — сигурен. Защо се държат така, сякаш едва се познават?

Маргарет се държи царствено, с достойнство, не дава признаци, че очаква повече топлота или въодушевление от краля. Свежда глава и му се усмихва.

— Много съм щастлива — казва тя. — Моля се да имаме син, а ако не, красива дъщеря, и син следващия път.

— Ще бъдат добре дошли и в двата случая — казва той любезно, предлага ѝ ръката си и я отвежда на вечеря, настанява я изключително внимателно до себе си, а после нежно ѝ подбира най-хубавите късчета месо и най-меките залъци хляб. От другата му страна Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, се усмихва на двамата.

* * *

След вечеря тя казва, че иска да се оттегли рано. Придворните се изправят, докато се оттегляме, и когато стигаме в покоите на кралицата, тя оставя дамите си, повиква ме и тръгва към спалнята си.

— Свали ми диадемата — казва. — Толкова съм уморена, а от нея ме заболява главата.

Развързвам панделките и оставям високия конус настрана. Под него е подложката, която крепи голямата тежест върху главата ѝ. Развързвам и нея, а после разпускам косата ѝ. Вземам четка и внимателно започвам да освобождавам стегнатите плитки, а тя затваря очи.

— Така е по-добре — казва. — Сплети я хлабаво, Жакета, и поръчай да ми изпратят чаша топъл ейл. — Сплитам гъстата златисточервена коса, и ѝ помагам да си свали горната дреха и роклята. Тя нахлузва ленена нощница и се покатерва в голямото легло: прилича на малко дете сред пищните драперии и дебелите завивки.

— Неизбежно е да се чувствате отпаднала — казвам. — Можете просто да си почивате. Всички ще искат да си почивате.

— Питам се какво ще бъде — казва тя лениво. — Мислиш ли, че ще е момче?

— Да взема ли картите? — питам, готова да ѝ угодя.

Кралицата извръща глава.

— Не — казва, за моя изненада. — Дори не помисляй за това, Жакета.

Засмивам се.

— Няма как да не мисля за това. Това е първото ви бебе; ако е момче, ще бъде следващият крал на Англия. Честта ме задължава да мисля за него, а и без друго щях да мисля за него от обич към вас.

Тя внимателно допира пръст до устните ми, за да ме накара да замълча.

— Тогава не мисли твърде много.

— Твърде много?

— Не мисли за него със Зрението — казва тя. — Искам той да разцъфне като цвете, без надзор.

За миг си помислям, че тя се страхува от някое старо ужасно суеверие, от зли очи или уроки.

— Не е възможно да мислите, че бих сторила нещо, за да му навредя. Мисленето за него няма да навреди…

— О, не. — Тя поклаща златокосата си глава. — Не, скъпа Жакета, не си мисля това. Просто въпросът е, че… не искам да знаеш всичко… не всичко. Някои неща са съкровени. — Тя се изчервява и извръща лице от мен. — Не искам да знаеш всичко.

Мисля, че разбирам. Кой знае какво е била принудена да върши, за да пробуди интереса на толкова хладен съпруг? Кой знае колко прелъстително трябва да се е държала, за да го накара да се надигне от мястото, където е бил коленичил, и да дойде в леглото ѝ? Дали е трябвало да пробва развратнически хитрости, които са я накарали да се срамува от себе си?

— Каквото и да сте направили, за да заченете това дете, си струва — казвам решително. — Вие трябваше да заченете дете, и ако сте заченали син, още по-добре. Не мислете лошо за себе си, Маргарет, а аз няма да мисля абсолютно нищо.

Тя вдига очи.

— Мислиш ли, че нищо, което ще дари Англия с наследник, няма да е грях?

— Било е грях от любов — казвам. — И никой не е пострадал. Тогава може да бъде простено.

— И не е нужно да го изповядвам?

Сещам се за епископ Аскю, който каза на младия крал да не ляга със съпругата си през първата седмица на брака, от страх, че двамата млади ще се провинят в греха на похотта.

— Не е нужно да изповядвате нищо, което сте направили, за да заченете това дете. Трябвало е да бъде направено, и е било акт на любов, а мъжете не разбират такива неща. Свещениците пък — най-малко от всички.

Тя въздъхва леко.

— Добре. И недей да мислиш повече за това.

Махвам с ръка, сякаш спускам воал над лицето си:

— Няма да мисля. Нямам нито една мисъл в главата.

Тя се засмива.

— Знам, че не можеш да се възпреш да мислиш, зная това. И знам, че понякога имаш Зрението. Но не се опитвай да прозреш за това бебе, ще ми обещаеш ли, че няма да се опитваш да прозреш нищо за него? И мисли за него като за диво цвете, което расте и е красиво, но никой не знае как е било засадено, нито как е попаднало там.

— Той е синът на Маргьорит, Маргаритката — казвам. — Той може да бъде цветето, при чийто вид ликуваме през пролетта; чието поникване означава пролет.

— Да — казва тя. — Диво цвете, което идва незнайно откъде.

Удържам думата, дадена на кралицата, и не се опитвам да разгадая това твърде закъсняло зачатие, а тя спазва обещанието си към мен, говори с Едмънд, херцог Съмърсет, и той изпраща съпруга ми у дома при мен, когато се оттеглям в очакване на раждането в Графтън. Раждам момче и го кръщаваме Лайънъл. Дъщеря ми Елизабет, омъжена жена, идва и ми помага през периода на усамотение, много сериозна и много услужлива, и аз я виждам как се надвесва над люлката и гука на бебето.

— Скоро ще си имаш свое — обещавам ѝ.

— Надявам се. Толкова е съвършен, толкова е красив.

— Такъв е — казвам със сдържана гордост. — Още един син за рода Ривърс.

* * *

Веднага щом се убеждавам, че съм достатъчно укрепнала, за да се върна в двора, получавам съобщение от кралицата, в което тя ме моли да ги придружа по време на пътуването. Ричард трябва да се върне в гарнизона в Кале, за нас е болезнено трудно да се разделим отново.

— Нека дойда в Кале — умолявам го. — Непоносимо ми е да бъда без теб.

— Добре — казва той. — Другия месец. Можеш да дойдеш и да доведеш всички по-малки деца; и на мен ми е непоносимо да бъда без теб и без тях.

Той ме целува по устата, целува двете ми ръце, а после яхва коня си и заминава.

Всички в двора са весели, докато пътуваме из западните графства, за да издирваме предатели и подбудители на бунтове. Херцог Съмърсет е избрал маршрута и според него хората постепенно започват да научават, че не могат да злословят за краля, че в техните искания няма бъдеще, и — което е по-важно от всичко друго — че Ричард, херцогът на Йорк, никога няма да бъде влиятелна фигура в кралството, и затова да се съюзяваш с него, или да се позоваваш на името му, е просто загуба на време.

Едмънд Боуфорт е особено внимателен към краля това лято, подтиквайки го да бъде все по-суров и по-суров в преценките си и по-непреклонен в присъдите си. Укрепва ума му, като приветства решенията му, и го насърчава да говори открито. Херцогът придружава краля в параклиса и го води в покоите на кралицата преди вечеря, където тримата седят и разговарят, а херцогът ги разсмива с разказите си за деня, като понякога взема на подбив важните хора, които са се явявали пред него.

В своето състояние кралицата не може да язди, затова Едмънд Боуфорт е обучил прекрасен впряг от еднакви мулета да теглят носилката ѝ. Той лично язди до нея, като обуздава коня си и го кара да се придържа към бавния ход на мулетата, следейки я за всеки признак на изтощение. Допитва се до мен почти всеки ден, за да се увери, че съм доволна от здравето на кралицата, от начина ѝ на хранене, че тя се движи достатъчно. Всеки ден го уверявам, че тя е добре, че коремът ѝ расте, както подобава, че съм сигурна, че бебето е силно.

Почти всеки ден той ѝ носи малък подарък — китка цветя, стихотворение, малко момче, което да танцува пред нея, котенце. Кралят, кралицата и херцогът обикалят зелените пътища на Дорсет в пълна хармония, а всеки път, щом кралицата слезе от носилката си или понечи да се изкачи по някое стълбище, херцогът протяга ръка да я подкрепи, хваща я под ръка, за да ѝ помогне да запази равновесие.

Преди гледах на него като на чаровник, прелъстител, измамник; но сега виждам в него нещо по-добро — много нежен мъж. Отнася се с нея, сякаш иска да ѝ спести всяко изтощение, сякаш е посветил живота си на нейното щастие. Той служи на краля като най-предан приятел, а на нея служи като благороден рицар. Не искам да видя нещо повече от това; не си позволявам да виждам друго.

През август стигаме до Уилтшър и отсядаме в стария кралски дворец в Кларъндън, в тучните крайречни ливади близо до Солсбъри. Обичам тази тревиста варовикова земя и широките влажни долини. Преследването на елени продължава с часове през гористите земи в най-ниската част на долините, после изведнъж излизаме на високи склонове и препускаме в галоп през равно окосената трева. Когато спираме, за да се нахраним, можем да видим половин Англия, ширнала се пред нас. Дворецът е разположен сред покрити с цветя ливади, заливани през половината година от езерата, но сега, в разгара на лятото, тук се вижда цяла мрежа от чисти потоци, езера и реки. Херцогът води кралицата на риболов и заявява, че ще хванат сьомга за вечерята ѝ, но през по-голямата част от деня тя си отдъхва на сянка, докато той хвърля въдица и ѝ дава да държи пръта, а после отново хвърля въдицата, водните кончета танцуват над лютичетата, а лястовиците летят ниско над водата и топят малките си човчици в собствените си стрелкащи се отражения.